Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (31)

28

Круз се обади на някого на име Сами, докато шофираше към район Холенбек в Източен Лос Анджелис. След като затвори, каза на Дел Рио:

— Познавам Сами цял живот. Не съм очаквал да го познавам толкова дълго обаче. Мислех си, че досега вече ще бъде само в спомените на баба си.

Круз познаваше много такива като Сами. Самият той можеше да бъде Сами. Беше израснал в Алисо Виехо, жилищен квартал в покрайнините на града, прословут със своята престъпност. Започнал да се боксира, минал на професионално ниво, средна категория, и се издигал нагоре, докато не получил лошо сътресение, което го накарало да вижда двойни образи известно време. Вероятно това донякъде избистрило ума му, та да се опита да се измъкне оттам.

Влязъл в полицейското управление на Лос Анджелис за година, но после Боби Петино, окръжен прокурор Петино, негов далечен братовчед, му дал работа в един от клоновете на своята детективска агенция. Негов шеф бил Франко, кораво бивше ченге, и Круз започнал да се учи. Видял много трупове, запознал се с разни хора, научил какво трябва да търси, за да помогне на прокуратурата да състави обвинение. Три години по-късно Франко вече работел за него. Преди две години Джак Морган си говорел с Боби Петино за това, че му трябва още един детектив, и Петино за втори път подарил на Круз пробив в живота му. Изпратил го да се срещне с Джак.

Бяха си паснали добре.

Да бъде в Private, в екип с Дел Рио — един истински герой от войната, беше най-хубавата работа, която Круз някога бе имал. Единственото по-хубаво нещо би било да оглави Private — Лос Анджелис, когато и ако Джак реши да се оттегли.

Дел Рио попита:

— Та значи, този Сами… При нас ли е на заплата?

— Не, той е изцяло на свободна практика.

Булевард „Уитиър“ беше четирилентова пътна отсечка, която пресичаше запуснат квартал. През деня продавачите излизаха пред магазинчетата си и предлагаха тениски и чорапи, а семействата ходеха на пазар с малките си дечица. През нощта по тъмните места се трудеха наркопласьори. А по улиците проститутките правеха своите обиколки.

Няма час от денонощието обаче, когато един мерцедес да изглежда на място на „Уитиър“. Точно сега стоеше като лачени обувки на прасе.

Круз щеше да се радва да е с форд сега. При това сив. Какъвто бе имал, когато работеше за Окръжната прокуратура. Но Джак имаше слабост към колите, които изглеждаха добре.

— Мисля да паркирам в паркинга на „Кини“, надолу по „Сото“. Две пресечки по-натам.

Щом колата беше прибрана на сигурно, Круз и Дел Рио минаха покрай един малък мол със затворени магазини и залостени прозорци. Пресякоха улицата при „Лодката за скариди на Джони“ и Круз видя Сами да чака пред пекарната „Ла Маскота“.

Той беше към тридесетгодишен бял мъж с чорлава черна коса, козя брадичка, тюркоазени ботуши с остър връх и достатъчно пиърсинги по лицето, че да отвори железария.

— Кой е този? — попита Сами и посочи Дел Рио.

— Това е Рик. Партньорът ми. Наш човек е — каза Круз.

Сами беше надрусан, зениците му бяха разширени, беше превъзбуден, но готов да сключи сделка.

— Чувал ли си нещо за голяма пратка „Окси“, която е пристигнала в града снощи? — попита Круз, като извади двайсетачка от джоба си и я размаха под носа му.

— В хладилен микробус ли?

Круз кимна.

— Какво знаеш?

Сами грабна двайсетачката, ухили се с беззъбата си усмивка и каза:

— Знам, че микробусът е заключен някъде, не е на улицата. Бая се дрънка как да се докопат до плячката.

— Това не струваше и двадесет цента, Сам.

— Не мога да ти кажа нещо, което не знам, човече. Хей, познаваш ли Зиги Оу?

— Знам го Зиг. Не съм го виждал от доста време — отговори Круз.

— Още двайсет и мога да му пратя есемес от твое име — рече Сами.