Гийом Мюсо
Повикът на ангела (40)

Епилог

Изгряло във ведрото небе, слънцето разпръскваше лъчите си над седефения град.

Затрупан под шейсет сантиметра сняг, Ню Йорк беше откъснат от света. Преспите блокираха улиците и тротоарите. Автобусите и такситата останаха по депата си, влаковете не тръгнаха от гарите, а самолетите бяха прилепени към земята. За няколко часа Манхатън се превърна в огромен курорт за зимни спортове. Нахлузили ски или снегоходки, въпреки ранния час много нюйоркчани предизвикваха студа, а децата се отдаваха на щастливи игри: пързаляне с шейни, битки със снежни топки, измайсторяване на снежни човеци със смешни аксесоари.

С чаша в едната ръка и с картонен пакет в другата Джонатан внимателно стъпваше по замръзналия тротоар. Той прекара голяма част от нощта в полицейския участък за дълго събеседване с местните полицаи и с важни клечки от ФБР, които от този момент нататък отговаряха за защитата на Дани.

Въпреки взетите предпазни мерки все пак се подхлъзна на пързалката. Подобно на еквилибрист успя да се закрепи до една улична лампа, макар през капачката на чашата да излетяха капки вряла течност. С облекчение мина през портите на болницата „Свети Юда“ край Чайнатаун и Файненшъл Дистрикт.

Взе асансьора до етажа, където лекуваха Алис. Коридорът бе пълен с униформени ченгета, които пазеха пред стаята.

Джонатан представи акредитационната си карта и отвори вратата. Просната на кревата, подложена на кръвопреливане през ръката, Алис се радваше на топли грижи. Тя вдигна очи към него и макар все още малко замаяно, хубавото й лице светна в усмивка. Чудото на хидратацията си казваше думата: Алис си беше възвърнала цвета и демонстрираше учудваща ведрост след всичко, което беше преживяла. Той на свой ред й се усмихна и направи знак с ръка, за да й даде да разбере, че отново ще дойде, след като сестрата си тръгне.

После Джонатан се отправи към етажа, където лекуваха Мадлин. Когато мина покрай метална количка, грабна оттам пластмасова табла и сложи върху нея чашата с топъл шоколад. Отвори картонената кутия и извади три къпкейка^[1], които разположи възможно най-хармонично. След това откри закачена на стената корона с бели цветя и откъсна анемония, която допълни красотата на платото.

— Закуска! — обяви той, като нахълта в стаята.

Мислеше, че Мадлин ще е сама, но се озова лице в лице с капитан Делгадило, един от стълбовете на полицейското управление на Ню Йорк: висок латиноамериканец, с бели зъби и със строг вид. Изтупано като от списание, с леко презрение в погледа, ченгето не му обърна никакво внимание.

— Чакам отговора ви до края на седмицата, госпожице Грийн — заяви той, преди да напусне стаята.

Мадлин лежеше в леглото. Предишната вечер беше подложена на пълна упойка. Операцията премина добре, но зъбите бяха проникнали дълбоко в плътта й и тя щеше да запази за цял живот спомена за сблъсъка си с договете.

— За мен ли е? — запита и лапна един сладкиш.

— Ванилия, шоколад, маршмелоу. Най-вкусните къпкейкове в цял Ню Йорк — увери я той.

— Ще ми приготвиш някой ден, нали? Знаеш ли, че все още не съм опитвала ястията ти!

Той потвърди с кимане и седна до нея на матрака.

— Видя ли Алис? — попита тя.

— Току-що. Съвзема се.

— А добре ли минаха нещата в полицията?

— Така ми се струва. Казаха ми, че са взели показанията ти тук?

— Да, посредством този тип, когото видя. Никога няма да отгатнеш: той ми предложи работа!

Отначало му се стори, че тя се шегува, но Мадлин беше изпълнена с ентусиазъм:

— Детектив консултант към нюйоркската полиция!

— Ще приемеш ли?

— Мисля, че да. Много обичам цветята, но полицейската работа ми е в кръвта.

Джонатан мълчаливо се съгласи и стана, за да дръпне пердето. Слънцето проникна в стаята, но ледени тръпки обзеха Мадлин. Какво ще е бъдещето на тяхната двойка? През тези няколко дни те живяха в треската на опасността. Изпитанията, през които преминаха заедно, бяха толкова значими, че поставиха ясна граница в съществуването им. Всеки от двамата бе държал живота на другия в ръцете си. Бяха си гласували доверие, бяха се допълвали, бяха се обичали.

Ами сега?

Тя се зави с кувертюрата на леглото и застана до него пред стъклената врата. Щеше да му зададе въпрос, когато той взе инициативата?

— Как намираш това място? — попита я и й подаде телефона си.

Върху екрана на джиесема се появиха снимките на стара къща с теракотена фасада в малка уличка на Гринидж Вилидж.

— Красива е, защо?

— Продава се. Може да стане хубав ресторант. Мисля, че ще се пробвам.

— Наистина ли? Идеята никак не е лоша — рече тя, без да се опитва да крие радостта си.

Той се обърна към нея закачливо:

— По този начин, ако останеш в Ню Йорк, ще мога да ти помагам при разследванията.

— Да ми помагаш в разследванията ли?

— Естествено. Забелязах, че ти често пъти имаш нужда от моя секси мозък, за да се измъкваш от едно или друго положение.

— Вярно е — съгласи се тя. — А пък аз в замяна ще ти помагам в кухнята!

— Хм… — отвърна той уклончиво.

— Какво „хм“? Представи си, че и аз знам разни рецепти! Казах ли ти, че баба ми беше шотландка? Тя ми завеща тайната на нейния знаменит хагис^[2].

— Какъв ужас! А защо не и коледен пудинг с лой!

Джонатан приплъзна крилото на остъклената врата. Обединени от възстановеното си приятелство, те излязоха да продължат задявките си на миниатюрния балкон, надвесил се над Ист Ривър и над Бруклинския мост.

Въздухът беше чист и небето кристално. Като гледаше как снегът блести на слънцето, Мадлин си припомни фразата, която Алис беше преписала на първата страница от интимния си дневник: „Най-хубавите години от един живот са тези, които все още не си изживял.“

Тази сутрин й се щеше да повярва в това.