Гийом Мюсо
Повикът на ангела (31)

30
Скритата страна на луната

Всеки от нас е луна със скрита страна, която никой не вижда.

Марк Твен^[1]

 

Джонатан провря смарта между две коли, перпендикулярно на тротоара, и слезе по „Бауъри“ до 2-ра улица. След като дълго време му се носеше лошата слава, днес кварталът Лоуър Ист Сайд минаваше за едно от най-проспериращите места с малките кафенета и с модните ресторанти. Джонатан отвори вратата на заведението, което предпочиташе — „Пийлс“, за да хапне. Атмосферата тук беше автентична и изпълнена с истинска топлина. Претъпкано между 11 и 13 часа, кафенето беше спокойно сутринта.

Джонатан потърси Мадлин сред окъпаната в светлина зала. Около дълъг бар от светло дърво бохемска и тренди^[2] клиентела нагъваше палачинки с банан и пиеше капучино.

Мадлин я нямаше. Той се обезпокои. Може би тя съжаляваше за случилото се през нощта? Може би си беше заминала внезапно? Може би…

Телефонът му звънна. „На етажа съм“ — пишеше в есемеса. Той вдигна глава и я видя, наведена над парапета, тя му правеше знак с ръка.

Успокоен се качи по стълбата и седна до нея на масата. Бели стени и светъл паркет, големи прозорци, цветни лампиони: помещението беше много приятно.

— Отдавна ли ме чакаш?

Той не посмя да я целуне, макар да изпитваше силно желание. Тя носеше джинси и вталено кожено сако, което не беше виждал. То подчертаваше колко е слаба.

— Току-що дойдох. Тук е симпатично. Къде беше?

— При бившата си съпруга. Ще ти разкажа — увери я той и седна срещу нея.

Мадлин се опита да гледа естествено; но всъщност го съзерцаваше тъжно, сякаш връзката им се е изгубила… Джонатан се пресегна да хване ръката й, но тя я дръпна. Погледите им се срещнаха, тишината се удължи. Най-после Мадлин деликатно плъзна пръстите си в неговите. Сега беше ясно, че изпитваха нещо повече от обикновено желание един към друг, макар да не бяха готови да определят като „любовна“ силата, която ги свързваше.

С маниашки очила, с риза на квадратчета и с френски мустаци, сервитьор с вид на хипстър^[3] се приближи, за да вземе поръчката им. Джонатан прегледа менюто и избра еспресо и Monkey Bread^[4]. Мадлин се спря на Blueberry Cream Cookie^[5] с чаша мляко.

— Взех дрехи на дружката ти. Те са малко вталени, но…

— Стоят ти добре. И не ми е „дружка“. Имаш ли новини от Джим?

— Никакви — отговори тя и помръкна. — Джиесемът му е включен на секретар. Ще се обадя директно в полицейския участък.

Докато Мадлин набираше номера, Джонатан хвърли поглед на екземпляра от „Ню Йорк Поуст“, изоставен на пейката. Вестникът представяше на първа страница аферата, за която той чу да се говори по радиото:

НАЧАЛО НА ПРОЦЕСА СРЕЩУ НАСЛЕДНИЧКАТА НА КАРТЕЛ ЗА НАРКОТИЦИ

Процесът срещу Исабел Кортес започна днес пред специалния съд на Калифорния. Наречена „Куклата“, тя е дъщеря на покойния Алфонсо Кортес, един от историческите шефове на могъщия мексикански картел, разстрелян от вражеска банда през март 2001 година.

Настанила се в Лос Анджелес под фалшива самоличност, Исабел Кортес е арестувана преди три години, докато пазарувала по „Родео Драйв“. Обвинителният акт й вменява контрола над много мрежи за износ на кокаин към Съедините щати, както и създаването на широка система за пране на пари. Процесът беше многократно отлаган, тъй като адвокатите на Куклата използваха и най-малките нарушения на съдебната процедура.

Той спря да чете, когато Мадлин успя да се свърже с участъка в Манчестър. Тя потърси бившия си партньор, но на линията беше детектив Тревър Конрад:

— Мадлин? Радвам се да те чуя…

— От вчера вечерта се опитвам да говоря с Джим. Там някъде ли е?

На другия край на линията полицаят след дълго мълчание изрече:

— Джим е мъртъв, Мадлин.

— Как така? Той ми се обади преди два дни!

— Съжалявам, намерихме го тази сутрин в кабинета му. Самоубил се е.

Мадлин недоверчиво вдигна очи към Джонатан и тихо му прошепна: „Мъртъв е!“ Слисан, той се доближи до нея, за да следи разговора. Младата жена се опита да научи нещо повече:

— Чакай, Джим, когото познавам, не е типът човек, който просто така ще се гръмне. Имаше ли лични проблеми?

— Не вярвам.

— Как се случи това, Конрад?

Манчестърският полицай се поколеба какво да отговори.

— Тече разследване. Не мога да ти кажа нищо повече.

— Не се прави на глупак — Джим беше мой съекипник в продължение на шест години!

Отново последва мълчание.

— Ще те потърся пак след пет минути — заяви той, преди да затвори.

* * *

Мадлин изпадна в шок и хвана главата си с ръце. Внезапната смърт на Джим събуди у нея букет от чувства и от мъчителни преживявания. Тя се опита да ги отхвърли, защото не искаше да нарани черупката си. Зашеметен от новината, Джонатан беше объркан. Опита се да я приласкае, но Мадлин се беше затворила в себе си.

— Конрад сигурно ще ме потърси от джиесема си или от кабина. Всички обаждания от участъка вероятно се записват. Предполагам, че той не иска да поема риск.

— Не вярваш ли в тезата за самоубийство?

— Не зная — призна тя. — В края на краищата ти си го виждал много по-скоро от мен.

Джонатан си припомни своята среща с полицая и се опита да обобщи впечатленията си.

— Беше изморен и раздразнителен, обзет от мисълта за разследването на случая Алис Диксън и жаден да открие нови подробности. Но самоубийството е тайнствен жест, трудно предвидим и поправим.

Аз най-добре зная това…

Портативният телефон иззвъня. Беше Конрад.

— Добре, какво искаш да научиш? — запита ченгето.

— Как се е случило?

— Джим се е прострелял в главата, в кабинета си, към четири и половина сутринта.

— Със служебното си оръжие ли?

— Не, с нерегистриран патлак.

— Това не ти ли се струва странно?

— Дразниш ме, Мадлин.

— Всички ченгета, които се самоубиват, го правят със служебното си оръжие!

— Не всички — възрази Конрад. — Познавам едно, което се обеси в стаята си.

Ударът беше неочакван, но Мадлин не се смути.

— Кажи ми нещо повече за оръжието.

— „Берета 92“, снабдена със заглушител.

— Сюрреалистично е! Когато решаваш да си теглиш куршума, хич не ти пука, че ще събудиш съседите!

Аз най-добре зная това — можеше да добави тя.

— Ако следваме тази нишка, има още един смущаващ детайл — призна ченгето.

— Казвай.

— Джим държеше оръжието в дясната си ръка.

— По дяволите!

Флеърти беше леворък.

— Това е странно, но не доказва нищо — рече полицаят.

— Подиграваш ли се с мен?

— Когато опираш дулото до слепоочието си, не е необходима особена точност. Трудно е да пропуснеш целта, която и ръка да използваш…

Мадлин дойде на себе си.

— Върху какво работеше Джим в момента?

Но Конрад не беше разположен да прави повече изповеди.

— Достатъчно ти казах. Трябва да затварям.

— Чакай! Може ли да ми изпратиш последните имейли, получени от Джим в часовете, преди да умре?

— Шегуваш ли се? Ти вече не си на работа, Мадлин!

— Джим беше мой приятел!

— Безполезно е да настояваш. Дори да исках, не бих могъл да го направя.

— Защо?

— Тази сутрин вирус срина сървъра и зарази компютрите ни.

— Намери друго извинение.

— Това е истината. Грижи се за себе си, Мадлин.

Тя отблъсна чашата мляко, която поставиха пред нея, и поръча на нейно място каничка черно кафе. После извади от раничката си лаптопа на Джонатан.

— Донесох твоя компютър. Исках отново да прегледам досието „Диксън“. Ти ми каза, че си го прехвърлил тук. Ще е по-лесно да направя справки, отколкото на моя телефон.

Джонатан включи компютъра.

— Вярваш ли, че Джим е убит?

— Не зная.

— Аз мисля, че са го убили и че престъплението е свързано с това, което е успял да открие за Алис.

— Не се въодушевявай. Преди седмица ти никога не беше чувал да се говори за тази афера.

— Това ми позволява да проследя нещата с бистър поглед.

— Кое те води към подобно заключение?

— Мисля, че полицията и секретните служби са направили всичко възможно, за да потулят това отвличане.

— Въобразяваш си!

— Искаш ли да ти представя смущаващи факти? Охранителните камери! Четох досието: по онова време дузина апарати снимат улиците около колежа на Алис. Дванайсет! И видиш ли, всичките били развалени в този ден. Не ти ли се струва странно?

— Твоята теория за заговор е чудовищна.

— Видях Алис шест месеца след като ти си получила сърцето й в хладилна чанта!

— Никога няма да разберем дали наистина е била тя.

— Тя беше! И тъй като Джим е имал доказателство за това, са го убили!

— Не е достатъчно да твърдиш едно или друго. Трябва да го докажеш.

— Алис не е мъртва, имай ми доверие.

— Тук доверието няма нищо общо.

— Алис не е мъртва — повтори той. — И ако още е жива, значи е претърпяла сърдечна трансплантация. Операция, която обаче не се появява в регистрите на нито една болница. Представяш ли си каква мрежа от съучастници и каква организация са необходими, за да бъде подготвено това? Кой е способен да спретне подобна операция, ако не държавна агенция?

— Прекалено много телевизионни сериали гледаш. Слушай, всички си правеха оглушки за Алис, докато разследвах: и на първо място майка й, наркоманка, която живееше в скапан квартал. Това хлапе не е ничие чедо и не виждам какво общо може да има правителството с цялата тази работа.

Мадлин изпи чаша кафе и после, както се беше случвало стотици пъти в досегашния й живот, потъна в досието на Алис, за да си опресни паметта. Протокол от първия разпит на серийния убиец Бишоп се появи на екрана, както и различни снимки: фотографии от мизерната къща на Ерин, които контрастираха с изображенията на съвършено подредената стая на Алис, с книгите, с афишите за концерти, с кутийките за бисквити „Орео“ и с шишенцата с ягодово мляко.

Но образът на Джим оставаше пуснал корени в съзнанието на Мадлин. Какво беше правил след срещата си с Джонатан? Какво би сторила тя на негово място? Вероятно беше разпоредил графологичен анализ и сравняване на отпечатъците от пръстите. Може би дори беше предприел генетични изследвания. Като се порови в джиесема си, тя откри номера на Таша Медейрос, една от специалистките по ДНК анализ в криминалната лаборатория в Бирмингам. Беше блестяща биоложка, арабия по отношение на процедурите. В миналото двамата с Джим нерядко се бяха обръщали към нея, тъй като тя приемаше да прави спешни анализи, които не преминаваха непременно по законния ред. Таша „контролирано“ си посмъркваше кокаин и Джим, за да запазят добрите си отношения, често й даваше по няколко дози, иззети при залавянето на дребни дилъри.

— Странен морал — позволи си да коментира Джонатан.

— Полицията не е светът на смърфовете! — отбеляза Мадлин и набра номера.

Този ден Таша не беше на работа. Тя си беше у дома с дъщеря си, но потвърди, че Джим я помолил да направи анализ. Била дежурна през нощта и рано сутринта му пуснала резултатите с имейл.

— Спомняш ли си за какво ставаше дума?

— За сравнение между две ДНК.

— Можеш ли да ми препратиш пощата?

— Днес ще бъде трудно.

— Много е важно, Таша. Джим умря. Опитвам се да разбера защо.

— По дяволите…

— Давам ти моя имейл адрес.

— Окей, с Паола ще мина през службата. Ще имаш резултатите след по-малко от час.

* * *

На компютъра Джонатан разглеждаше снимките от извършените от Бишоп зловещи престъпления. Той беше признал за убийството на Алис, без да представи никакво доказателство. Сред този поток от кръв и насилие Джонатан внезапно осъзна, че благодарение на всичките ужасии двамата с Мадлин бяха заедно тази сутрин. Ако Алис не беше изчезнала, те никога не биха се срещнали повторно…

Докато бърникаше из телефона си, за да провери достъпа до интернет, Мадлин се зае да изпразни досието с излишните съобщения. То съдържаше трийсетина всевъзможни спама, подканящи я да си поръча луксозни часовници, а също и хапчета за засилване на сексуалната енергия или чудотворни продукти, способни да й помогнат да отслабне с десет килограма за десет дни.

— Виж това!

Сред ненужните реклами един имейл привлече вниманието й. Беше изпратен преди двайсет и четири часа от… Джим Флеърти!

Сърцето й запрепуска. Защо имейлът на Джим е бил филтриран от антиспам програмата? Може би заради многобройните приложения? Тя трескаво провери какво съдържа писмото:

От: Джим Флеърти

До: Мадлин Грийн

Тема: Аутопсия

Дата: 22 декември 2011 г., 18:36

 

Скъпа Мадлин,

Не откриваш ли нещо странно върху някои от тези снимки?

Обади ми се, ако е така.

Твой приятел, Джим

Следваше PDF-документ, както и няколко фотографии. Мадлин прехвърли имейла на компютъра, за да прегледа сведенията на по-голям екран. Те се отнасяха до аутопсията на Дани Дойл, кръстника на Чийтъм Бридж.

— Какво общо има пък този? — попита Джонатан на висок глас.

Наведе се, за да прочете заедно с Мадлин резултатите от аутопсията. Както вече знаеше, бяха намерили тялото на Дани посред изоставени заводски сгради, убит с куршум в главата, с отрязани ръце и крака и с изтръгнати зъби. Екзекуцията се приписваше на украинска банда, чийто шеф беше постигнат от същата гибел няколко месеца по-рано. Протоколът на съдебния лекар беше класически: уточняване на часа на смъртта според трупното вкочанясване, проследяване на следите от барут около раната, анализ на органите и на някои специални елементи — кръв, съдържание на стомаха, ДНК. Достатъчно данни, които без следа от съмнение доказваха самоличността на Дани Дойл.

Както често се случва при аутопсиите след жестоки престъпления, снимките шокираха: изкривено и деформирано от мъченията лице, зеленикав гръден кош, срязан до корема, десетки кръвонасядания, които изпъстряха цялото тяло. Дани беше измъчван и не си беше заминал от този свят в мир. Но какво ли „странно“ бе намерил Джим в тези снимки?

Мадлин използва вариообектива, за да увеличи образите.

— Те са му изтръгнали дори част от ухото — отбеляза Джонатан.

Мадлин свъси вежди и разгледа зоната, която той показваше с пръст. Беше вярно: голяма част от меката част на ухото на трупа беше откъсната. Но тази рана изглеждаше стара. Обаче Дани никога не беше имал срязано ухо за разлика от… близнака му Джони.

— Това не е Дани, брат му е! — извика тя.

Обясни историята на Джонатан: двете бебета излезли от утробата на майка си с пет минути интервал, съперничеството между братята, жестокостта и безскрупулността на Джони, който страдал от шизофрения и няколко пъти бил прибиран в болнично заведение, преди да потъне в алкохолизъм.

Тя се нахвърли на доклада от аутопсията, за да прочете отново параграфа за анализа на органите. Черният дроб на трупа беше засегнат от „дегенерация на тъканта, вероятно дължаща се на просмукване от алкохол“.

Цироза…

— Дани пиеше по чаша от време на време, но никога не е бил алкохолик.

— Как ченгетата са могли да сбъркат?

— „Истинските близнаци“ притежават еднакъв генотип, което прави невъзможно различаването с абсолютна сигурност на тяхната ДНК.

— Сигурна ли си в това?

— Разиграли са се няколко подобни афери, най-вече една кражба в Германия и трафик на дрога в Малайзия. И в двата случая човекът под подозрение имал близнак и правосъдието било принудено да го освободи, тъй като не можело да го идентифицира със сигурност.

— Но ако този труп е на Джони…

— … значи Дани е жив — продължи Мадлин и се замисли.

* * *

Поръчаха си нова каничка с кафе. В продължение на няколко минути се измъчваха с догадки, докато Мадлин получи имейла от Таша Медейрос, специалистката по ДНК анализ от лабораторията в Бирмингам.

От: Таша Медейрос

До: Мадлин Грийн

 

Мадлин,

Ето резултатите от анализа, който Джим ме помоли да направя, без да минава по официалния канал.

Силно тъжа за него.

Надявам се да ти помогнат.

Таша

Изключително заинтригувана, тя кликна на прикачения файл, а Джонатан се наведе през рамото й, за да разгледа заедно с нея документа: той представляваше сложна таблица от петнайсет линии, наредени в шест колони. Всяко квадратче съдържаше цифри. Бяха им необходими няколко секунди, да разберат, че става дума за тест за бащинство.

Подскочиха, когато стигнаха до последния параграф, в който се съобщаваше резултатът. Това, което откриха, ги зашемети:

Тест за бащинство, осъществен без генетичен материал от майката

основаващ се върху анализ на ДНК.

Предполагаем баща: Даниел Дойл.

Дете: Алис Диксън.

Еднакви алели^[6] са открити в петнайсетте анализирани локуса^[7].

Възможността за бащинство е оценена на 99,999%.

Преди да умре, Джим бе осенен от гениална интуиция. След три години разследване той успя да докаже не само че Дани Дойл не е мъртъв, но и че е баща на Алис Диксън.

Откритие, което беше заплатил с живота си.