Гийом Мюсо
Повикът на ангела (35)

34
The girl in the dark^[1]

 

Филмът траеше по-малко от трийсет секунди. Показваше в близък план страдалческото лице на младото момиче. Изпаднала в паника, видимо на края на силите си, с тъмни кръгове под очите, Алис гледаше напрегнато към камерата. Призрачната светлина, която я заобикаляше, създаваше впечатление, че я държат в подземие или в килия. Изказът й беше накъсан, прекъсван от ридания. Хълцайки, тя все пак успя да се обърне директно към баща си, за да му предаде исканията на похитителите си:

Save me, Dad! Change your testimony, please! And we’ll be together again. Right, Dad?^[2]

След това камерата се отдалечи и даде възможност да се види крехкият силует на завързаната към канализационна тръба Алис.

— Получихме този филм сутринта по специален пратеник — обясни Блайт Блейк и стопира картината.

Дани стисна юмруци. Обречен на безсилие и разяждан от чувство за вина, той демонстрира краен песимизъм:

— Отвлечена е преди дванайсет часа. Ако не я намерим много бързо, те ще я убият, каквото и да правя. А без лекарствата си тя е подложена на риска всеки момент да получи бъбречна недостатъчност.

Блайт се настани на масата от ковано желязо, върху която бяха поставени три портативни компютъра.

— Безуспешно се опитахме да локализираме телефона на Алис — обясни тя и прехвърли филма на един от твърдите дискове.

Няколко пъти изгледа заснетия материал, като изолира звука и с помощта на вариообектива се спря на всеки детайл от изображението.

Заинтересувана от тези технически аспекти, Мадлин се приближи към компютрите. Блайт й обясни процедурата:

— В долната част на филма виждаме датата и точния час. Като усилвам звуковата писта, може би ще чуя и едва доловимите шумове: надземно метро, бученето на движението… всичко това може да ни наведе на следа.

— А камерата? — запита Джонатан.

— Изображението е качествено въпреки мрака. Вероятно е нов модел — анализира Блейт.

Направи няколко манипулации и намери компютърна програма, която можеше да установи марката и модела.

— Камерата е „Канон“ с флаш памет, излязла на пазара преди по-малко от година. Ще поискам от бюрото да подготвят списък на последните покупки в магазини или по интернет, но това ще отнеме време.

След това тя изолира един детайл от картината и го представи в едър план.

— Особено ме интересува тръбата! — каза и посочи мястото, където Алис беше закопчана с белезници. — Тя е стара и масивна. На пръв поглед бих казала, че тази канализация е поне на един век, но ще потърся експерти, които ще определят по-точно възрастта й. С малко повече шанс, като сравним получените данни, ще локализираме скривалището.

След това тя се обърна към агента, който беше донесъл флашката с филма.

— Взе ли показания от куриера, Крис?

Мъжът в черно прехвърли един документ от телефона си на екрана на компютъра.

— Той работи за „Байк Месенджър“, агенция за доставки, близо до Уолстрийт, но днес бачкаше за своя сметка. Приел е пакета на ъгъла на „Дътч“ и на „Джон Стрийт“. Изпращачът се появил лично: висок, кавказец, набит, четирийсетинагодишен… Платил в налични, без да си казва името.

— Разполагаме ли с неговия портрет робот?

— Ами… Терънс в момента разпитва доставчика.

— Добре, кажи му да действа скоростно! Искам да разпространя данните му след десет минути. От този момент нататък всяка секунда е скъпа!

 

 

 

„Мачбокс“^[3] вероятно дължеше името си на теснотата на мястото. Бог знае как, собственикът на пъба беше успял да подреди всичко така, че да осигури столове за двайсетина души в малка уютна заличка, отворена към градина.

Седнал пред сандвич със сьомга, Джонатан разказваше на Мадлин за срещата си с Франческа.

— Какво мислиш?

Той говореше откровено, точно й предаде обстоятелствата, при които съпругата му беше убила Лойд Уорнър и се беше освободила от тялото му, а след това си беше осигурила и алиби с помощта на Жорж. Храбра постъпка, благодарение на която не беше обвинена в убийство, но тя й струваше брака.

— Мисля, че след смъртта на този тип на Земята има един мръсник по-малко — отговори Мадлин.

Остроумие ала Дани Дойл…

— Според мен жена ти притежава дяволско хладнокръвие и завидна интелигентност — довърши тя.

Лапна последната хапка от филията си с прясно козе сирене и отпи глътка вино.

— И мисля, че трябва да се върнеш при нея.

Джонатан сякаш падна от Марс. За секунда Мадлин беше направила на пух и прах случилото се между тях.

— Ами… ние?

Тя го погледна в очите.

— Да не се заблуждаваме: нашата връзка е крехка. Какво бъдеще може да имаме? Живеем на десет хиляди километра един от друг, еднакво объркани сме. Винаги ще има момент, в който ти ще съжаляваш, че не си се върнал при съпругата и при сина си.

Джонатан се опита да остане спокоен.

— Ти не може да знаеш какво ще стане! Няма да се разделим заради една тъпа хипотеза…

— Вече няма какво да правиш тук. Алис Диксън не представлява нищо за теб. Това не е твоята борба.

— Тя е толкова част от живота ми, колкото е и от твоя!

Този път той повиши тон. Ресторантът беше толкова тесен, че всички погледи се обърнаха към него. Мразеше това място с прилепените една о друга маси, което не оставяше никаква свобода на движенията и не позволяваше интимност.

— Слушай, Джонатан, тази история започна в кръв и ще завърши в кръв. Няма да има щастлив изход, а ти не си готов да се сблъскаш с насилието. Аз съм ченге. Блайт работи за ФБР, Дани е убиец, но ти…

— Аз съм само мил ресторантьор, така ли?

— Ти имаш семейство…

— Мислех, че ти можеш да станеш част от него — отбеляза той и стана.

Остави две банкноти на масата, преди да напусне заведението.

За първи път Мадлин се чувстваше наистина влюбена в мъж. Но не се опита да го задържи.

— Пази се — прошепна тя.

Но той вече си беше заминал.

Явно мексиканският картел, който беше отвлякъл Алис, бе готов на всичко. Засегнат на гордост, Джонатан не беше разбрал, че именно защото го обичаше, Мадлин отказваше да го повлече след себе си в този поток от мрачини.

* * *

Спирката на метрото на Бедфорд авеню беше на няколко сгради разстояние от ресторанта. Джонатан отиде право в Гринидж.

У Клер той остана двайсет минути неподвижен под душа, изтощен от часовата разлика и от безсънието, разтърсван от чувства и от противоречиви усещания.

Петнайсет часът. Обади се в Сан Франциско и дълго говори със сина си. Чарли не можеше да разбере защо баща му не беше с него в навечерието на Коледа. Но Маркус се оказваше на висота и доколкото можеше, го заместваше в ролята на родител, която Джонатан никога не беше изпълнявал особено успешно.

Този диалог със сина му само увеличи неговата тъга. За да се спаси от самотата, облече топли дрехи и излезе да изпие едно кафе в първия бар, който намери по „Макдугъл Стрийт“. Надяваше се кофеинът да му помогне да роди свежи мисли. За кратко образите на отново събралото се семейство изникнаха в съзнанието му като успокояващ филм. Припомни си всички щастливи моменти, които беше имал с бившата си съпруга и с Чарли. Изповедта на Франческа го освободи от страдание, което го измъчваше от две години, давеше го в мъгла, сред която губеше всякакво доверие и вътрешните си устои.

Сега се откриваше възможност да върне „някогашния си живот“. В крайна сметка не беше ли искал винаги това? След два часа можеше да е в самолета за Калифорния, да вземе Чарли и за празниците да се върне в Ню Йорк, при Франческа.

Тази перспектива беше окуражителна. Спомняше си една фраза, изречена от колегите му: „Дърво без корени е само гола съчка.“ Имаше нужда от здрави основи, за да не губи присъствие на духа. Обаче образът на Франческа малко по малко избледняваше и се появяваше ликът на Мадлин. Без съмнение младата жена беше права: тяхната връзка беше вятър работа. И все пак…

Не беше способен да се подчини на гласа на разума. Мадлин беше разбила сърцето му и бе впръскала отровата на липсата.

Машинално извади писалка от джоба си и, обхванат от внезапно вдъхновение, започна да драска по хартиената покривка. След три минути си даде сметка, че е създал десерт, достоен за образа на младата англичанка: хилядолистна фантазия с лек крем от рози и виолетки, с фино карамелизирано тесто с туниски сладък портокал. Страшно се учуди. От две години беше лишен от творческа искра и не бе измислил никакво лакомство. Днес мандалото падна и любовта отново му даде криле.

Тази перспектива го разведри и му вдъхна доверие в бъдещето. Защо да не отвори ресторант в Ню Йорк заедно с малка школа по готварство? Ето проект, който имаше смисъл.

Джонатан си беше взел поука от грешките си и нямаше намерение два пъти да върши същите глупости. Край на панаира на суетата, на гоненето на звезди, на търсенето на медийна популярност. Представяше си заведение с характер, в което се сервират оригинални и амбициозни ястия, но не сред луксозен декор. Край на кристалните чаши и на порцелановите сервизи, създадени от модни дизайнери. Никога вече няма да предоставя името си за разни продукти или за отвратителни дълбоко замразени гозби, продавани в хипермаркетите. От този момент нататък ще работи като артист, с единствената цел да получава и да дарява удоволствие.

Излезе от кафенето и отнесе в душата си няколко зрънца надежда. Но отлично знаеше, че това бъдеще задължително минава през оцеляването на Алис Диксън. Къде щеше да бъде днес, ако не беше срещнал девойката? Погребан на два метра под земята без съмнение. Той й дължеше живота си: това беше най-големият дълг, който някога бе имал да изплаща. Кървава работа, която възнамеряваше да свърши на всяка цена.

* * *

Осемнайсет часът. Изображенията с пленничеството на Алис превзеха съзнанието му. Всичко тънеше в хаос. Опита се да си спомни последните й думи, но не успя. Стигна до 20-а улица. Падаше мрак. Въпреки студа, който заледяваше лицето му, той продължи да върви по пътищата и мислеше за невероятната орис на Алис. За живота, който тя бе превърнала в борба. За силата на характера, която й беше необходима, за да се освободи от оковите и да стане господар на съществуването си. От най-ранна възраст се беше сражавала сама, без семейство и без приятели и всеки път избираше най-трудния път: този, който няма да я отведе до посредствеността, ще я измъкне от низините, накъдето я теглеха деградиралите и затъващите. Линия на поведение, която трудно следват дори възрастните, а какво да каже човек, когато някой е само на тринайсет години…

Той стигна на изток от Челси. Сега вече бе съвсем тъмно и носени от вятъра сребристи снежинки летяха около уличните лампи. Студът го принуди да отвори вратата на „Лайф & Дет“, прочут коктейл бар. Лаундж музика^[4] звучеше от четирите краища на помещението. Джонатан не обичаше особено подобни места, но движенията и разговорите му създаваха усещането, че е по-малко сам. Колкото до музиката, тя пораждаше своеобразна атмосфера, която, парадоксално, му помагаше да разсъждава, да повтаря до втръсване връхлетелите го идеи, да се вглъби в размислите си. Алис… Трябваше да се концентрира върху Алис…

Интуицията му подсказваше, че разследването на Блайт Блейк и на Мадлин няма да доведе до нищо. От своя страна нямаше никакъв начин да стори нещо по-смислено. Притежаваше само невроните си и своята психология. Алкохолът изгори стомаха му, но усили неговата чувствителност. Поръча нова чаша, за да разбуди още повече сетивата си. Като творец винаги беше залагал на интелигентността на емоциите. Малко по малко бариерата в паметта му изчезна и съдържанието на филма се върна в главата му: бляскавият и трескав поглед на момичето, безпомощният й вид, гнусното свърталище, белезниците, които оковаваха дланите й, прекъсващият й глас и думите й:

Save me, Dad! Change your testimony, please! And we’ll be together again. Right, Dad?

Опита се да забрави за всичко друго, да влезе в мислена връзка с Алис. Ужасът, който се четеше на лицето й, не беше престорен, но имаше страхотна интензивност в очите й… Въпреки страха тя не беше изгубила интелигентността и здравия си разум. Сякаш не се опитваше само да предизвика състрадание, а и да… предаде някакво съобщение…

Не, не беше възможно. Вероятно са й предоставили текст, който е трябвало да прочете, или поне са й дали строги указания. Как е възможно да импровизира в рамките на няколко думи.

Той взе картонената подложка, поставена под коктейла му, и написа четирите изречения едно под друго.

Save me, Dad!

Change your testimony, please!

And we’ll be together again.

Right, Dad?

Добре, и после? Ако можеше да се вярва на Дани, девойката отлично съзнаваше рисковете, които поема. Тя знаеше, че нейният нападател вероятно е изпратен от мексиканския картел. Следователно се опитваше да даде повече сведения не за самоличността на похитителя, а по-скоро за мястото, където е затворена. Освен ако…

Той получи просветление, което внезапно промени идеите му. Грабна писалката и повтори първите букви от всяко изречение:

Save me, Dad!

Change your testimony, please!

And we’ll be together again.

Right, Dad?

Поставени една до друга, главните букви оформяха четирибуквена дума: SCAR.

„Белег“ на английски…