Гийом Мюсо
Повикът на ангела (36)

35
До последен дъх

Има един момент, когато смъртта държи всички карти и отведнъж хвърля четири аса на масата.

Кристиан Бобен^[1]

Уилямсбърг

„Макондо Мотор Клъб“

23 часът

В апартамента над гаража цареше измамно спокойствие. Застанали пред екраните на компютрите, Блайт Блейк и Мадлин продължаваха да анализират данните. Прав до прозореца, Дани се разяждаше от угризения и пушеше цигара от цигара. Двама агенти стояха на пост: първият пред вратата на жилището, а вторият патрулираше около гаража сред падащите в мрака снежинки.

Почти недоловим, металически звук извести на Мадлин, че е пристигнал есемес.

Тя бързо погледна и прочете:

Знам кой е отвлякъл Алис!

Ела ме намери в „Лайф & Дет“ на ъгъла на 10-о авеню и 20-а улица. Ела САМА. Най-вече НЕ КАЗВАЙ НИЩО НИКОМУ.

Джонатан

Напълно изпълнена с недоверие, тя отначало си помисли, че това е хитроумен план на Джонатан, за да я види отново.

Но в никакъв случай той не би използвал тази трагедия…

Може би наистина беше открил нещо? В такъв случай защо не й се обади, вместо да се опитва да я привлече в някакъв бар?

— Ще ми дадеш ли колата си, Дани?

— Излизаш ли?

— Трябва да го направя — заяви тя и облече коженото си яке.

Грабна раницата, в която се намираше портативният компютър на Джонатан, и последва Дани по чугунената стълба, която водеше към гаража. Под погледа на бодигарда те пресякоха хангара, натъпкан с първокласни коли.

— Вземи онази — каза той и посочи червен „Понтиак“ от 1964 г.

— Нямаш ли нещо не толкова ярко?

Тя обърна глава и присви очи в търсене на по-дискретен модел.

— Защо не тази? — предложи и погледна към кабриолет „Пежо 403“. Човек би казал, че това е колата на инспектор Коломбо!

— Качи се в понтиака! — настоя той.

Тя разбра, че е по-добре да не упорства, и седна зад волана на красивата американска машина.

Дани се наведе към прозореца.

— Документите са тук — обясни той и разгърна сенника.

След това направи жест към жабката.

— Ако изникне проблем…

Мадлин я отвори и забеляза дръжката на пистолет „Колт Анаконда“. В този момент разбра защо Дани толкова държеше да тръгне точно с тази кола.

— Очаква те среща с приятелчето ти ли? — попита с неприязън.

Тя вдигна стъклото и не отговори.

— До по-късно.

* * *

Мракът и снегът не улесняваха шофирането. Мадлин се поколеба дали да не използва джипиеса от своя телефон, но в крайна сметка реши да се оправя постарому. Взе завоя, който я извеждаше на моста, и пресече Ист Ривър, за да се върне в Манхатън.

До този момент адреналинът на разследването я държеше будна, но изведнъж усети как натрупаната умора се стовари отгоре й, затрудни движенията и замъгли мислите й. През последните три дни беше дремнала само няколко часа, но този сън беше нездрав. Очите й горяха и я обзе шемет.

По дяволите, вече не съм на двайсет години! — рече си тя и се опита да пусне отоплението.

Когато се измъкна от моста, разпозна „Бауъри“, по която беше минала сутринта, докато се гонеха с Блайт. Тя продължи до „Хаустън Стрийт“, където безличното райониране на града влизаше в правата си и правеше ориентирането много по-лесно. Провери адреса, който й беше дал Джонатан, и успя да стигне до „Лайф & Дет“. Беше късно и движението ставаше рехаво. Изпита облекчение, когато намери свободни места в началото на 20-а улица, тъй като паркирането на понтиака не беше лесна работа.

Тя мина през бара и завари Джонатан седнал пред празна чаша.

— Сама ли дойде? — разтревожено попита той.

— Както ме помоли.

— Нещо ново за Алис?

— Няма.

Седна срещу него и развърза шала си.

— Каква е тази история? Защо твърдиш, че знаеш кой я е отвлякъл?

— Отсъди сама — отговори той и й подаде подложката.

Тя разгледа картона за няколко секунди.

— И какво?

— SCAR! — извика той. — Белег на английски.

— Да, благодаря, но трябва да те предупредя, че това е майчиният ми език.

— Блайт! Блайт е отвлякла Алис! Във всеки случай Алис се опитва да ни подскаже именно това! Блайт е съучастничка на мексиканците.

Изразяващата съмнение гримаса на младата жена попари възбудата на Джонатан.

— Да не смяташ, че се намираш в „Шифърът на Леонардо“^[2]? — подигра му се тя.

— Според теб става дума за случайност ли?

— Няколко букви не означават нищо…

Но Джонатан не беше готов да изостави колата си в калта:

— Размисли трийсет секунди.

— Струва ми се, че съм в час.

— Постави се на мястото на мексиканците. Кого би се опитала да обърнеш на своя страна приоритетно в тази афера?

— Кажи ми кого?

— Шерифа, която отговаря за защитата на Дани, естествено!

Тя изглеждаше все така скептично настроена, но той продължи:

— В Съединените щати мексиканските картели правят всичко възможно, за да подредят свои хора в защитаващите реда агенции: граничните и имиграционните власти, митницата… Все повече и повече американски функционери се поддават на корумпиране. Кризата не промени нищо.

— Блайт Блейк е патриотка — контрира Мадлин.

— Напротив, тя е идеалният обект за тази работа! Проникнала е под чужда самоличност в наркокартелите. В крайна сметка човек губи опорните си точки. Когато ти предложат милиони долари, ти пращаш по дяволите патриотизма.

Всеки си има цена — помисли си тя, като си спомни думите на Дани. Обзета от съмнение, погледна с други очи главните букви, които образуваха думата SCAR. Възможно ли е Алис да е постъпила толкова разумно и да им е изпратила съобщение?

— Трябва да предупредим Дани! — отсече Джонатан. — Той се намира под заплаха!

Мадлин извади своя джиесем, в който беше записала номера на Дани. Размисли и се реши да го извести.

Пази се от Блайт. Може би е привлечена от наркокартела.

Свържи се с ФРБ. Бъди много внимателен. В опасност си.

Мадлин

— Да побързаме да предупредим ченгетата, като искрено се надявам да не си сбъркал.

Когато напуснаха топлия бар и излязоха на ледения нощен вятър, черното „Ферари“ ги чакаше от другата страна на пътя…

* * *

— Тя е!

Инстинктивно отстъпиха назад. Блайт вероятно се беше усъмнила, когато Мадлин си тръгна, и подозираше, че нещо се крои зад гърба й.

— Ще ида да видя! — реши Джонатан и тръгна да пресича улицата.

— Не, да не си откачил!

По дяволите! — помисли си Мадлин.

Тя изтича до понтиака, тъй като си спомни за оръжието в жабката.

Беше много тъмно. Джонатан стигна до спайдъра. Беше празен. Светлините бяха загасени. Моторът не работеше.

Къде е тя?

Той усети движение зад себе си. Кабриолетът беше спрял пред входа на паркинг, който се издигаше на няколко равнища. За да бъдат осигурени колкото е възможно повече места, хитроумна система от хидравлични асансьори позволяваше да се преместват вертикално и хоризонтално около двеста коли, скупчени една върху друга. Вятърът духаше силно, така че металните стълбове на огромната арматура скърцаха. Атмосферата беше ужасяваща.

— Има ли някой? — запита Джонатан и непредпазливо влезе в помещението.

* * *

Колко е глупав! — изруга Мадлин, наблюдавайки го отдалече. Опитваше се да запали колата, като се надяваше да може да прибере Джонатан, но…

* * *

Много късно.

Гърмежът отекна и изсвистя куршум, който мина на косъм от черепа на Джонатан, преди да рикошира в една стоманена колона.

Той се хвърли на земята, за да избегне втория изстрел. Блайт стреляше на двайсет метра зад него.

Стана и се затича, без да си задава въпроси, хвърли се към първата стълба при входа на паркинга. След себе си чуваше стъпките на шерифа. Беше го взела на мушката, но витите стъпала й пречеха да се прицели точно.

Горе той се озова срещу двуметрова мрежеста ограда.

Единственият му изход беше да я прескочи.

Не беше спортувал от месеци, но пред перспективата да бъде пречукан намери сили и с голи ръце започна да се катери. Прехвърли желязната ограда и се оказа…

… върху стария релсов надземен път, който се надвесваше над Месоопаковъчния квартал^[3], някога район на кланиците и касапниците. По онова време линията е давала възможност на вагоните със стока да обслужват складовете. Структурата беше изоставена от почти трийсет години, обгърната от растителност, преди да бъде преобразувана в място за разходки. През лятото беше оазис от зеленина, който предлагаше изглед отвисоко към реката. Тази вечер представляваше дълга редица от бетонни плочи, враждебни и злокобни…

19-а улица, 18-а улица…

Джонатан тичаше като заек. В първата част на трасето железопътната линия беше права. Така че той беше напълно открит за куршумите, превърна се в лесна мишена. На петнайсет метра зад него Блайт стреля два пъти. Един куршум го одраска, друг се заби в плексигласовата предпазна стена откъм река Хъдсън. За щастие на Джонатан по това време на нощта бяха угасили осветлението по целия път, за да не идват насам клошари…

* * *

Мадлин подскочи, като чу изстрелите. Зад волана на понтиака, през отворения прозорец, тя дебнеше и най-малкото движение по релсовия път. С очи, вперени във висящите градини, се опитваше да отгатне как протича преследването и караше бавно по шосето, което следваше „Хайлайн“^[4]. През остъклената тераса над пътя тя забеляза силуета на Джонатан и въздъхна облекчено, като разбра, че още е жив.

* * *

Джонатан натрупа преднина. Снегът, който валеше на едри парцали, правеше земята хлъзгава. Пътят сега се пренасочваше наляво, за да пресече по диагонал 10-о авеню, преминавайки над покриви, криволичейки между тухлени сгради, почти докосвайки фасади и огромни рекламни пана.

За да съхрани мястото своята автентичност, бяха решили да запазят цели късчета от релсовия път. Две редици от стоманени релси продължаваха да се виждат върху бетона. Изпълнен със сигурност, Джонатан внимателно прескочи отлят в цимента цветарник, но си изкълчи глезена, тъй като кракът му се заклещи в една от дървените траверси.

До дяволите!

Той отново тръгна напред, но с по-бавно темпо. Блайт приближаваше, но на нивото на „Челси Маркет“ изоставената линия влизаше в тунел над каре от сгради, което осигури мимолетен отдих на французина.

* * *

14-о авеню, „Уошингтън Стрийт“…

Мадлин се промъкваше между зданията, като непрекъснато продължаваше да следи с поглед трасето на стоманената структура на бившата железница. На няколко пъти тя изпитваше желание да спре пред някоя от стълбите, които се изкачваха нагоре, но в този напреднал час достъпът до тях беше блокиран.

Накрая реши да отиде до свършека на пътя и паркира колата на „Гансвурт Плаза“, като се надяваше, че Джонатан няма да бъде застрелян, преди тя да го намери.

* * *

Джонатан излезе от тунела задъхан. Блайт беше на по-малко от десет метра зад него. Остра болка го прониза под ребрата. Подгизнал от пот, продължи да тича, провираше се сред масивите от плевели. Стигна до нивото на солариума: зоната за хващане на слънчев загар, където големи дървени шезлонги бяха разположени срещу панорамата на Ню Джърси. За да затрудни придвижването на врага си, методично разхвърля всичко, което му попаднеше подръка: столове, градински маси, цветарници…

Нов изстрел направи на пух и прах теракотена ваза.

Точно до него.

С последно придихание той пое по финалната част на трасето. Събра всичките си сили, за да премине през този участък с гъста растителност. Високите дървета и храстите пречеха на Блайт да стреля.

Внезапно отрязъкът свърши.

Джонатан се спусна надолу по стълбата към „Гансвурт Стрийт“. Блайт се стрелна след него. Последна телена ограда и…

Много късно. Блайт скочи почти едновременно с него. Този път, бягайки на зигзаг по средата на улицата, беше уязвим и без никаква защита.

Тя се прицели. От това разстояние не можеше да не го улучи.

* * *

— Стойте! Оставете оръжието или ще стрелям! — извика Мадлин.

Гъвкавата фигура на Блайт Блейк се обърна и тя оцени положението с поглед. Мадлин беше насочила към нея колтата анаконда на Дани.

Шерифът се поколеба, но пренебрегна заплахата и се хвърли към Джонатан, стисна го за гърлото и насочи оръжието си към слепоочието му.

— Едно движение и го застрелвам! — извика американката. — Отстъпете!

Двете жени стояха една срещу друга, всяка от тях бе заела позиция. Гъст сняг, навяван от вихрушката, потулваше сенките им, които се губеха на фона на надвисналото небе.

Блайт се приближи към реката и още повече притисна врата на Джонатан.

Мадлин направи крачка напред. Снежинките й пречеха добре да вижда шерифа.

— Спукана ви е работата, ако го убиете! — извика тя. — Колегите ви от ФБР ще бъдат тук след по-малко от две минути.

— За последен път, оставете оръжието или ще стрелям! Пука ми за агентите на ФБР, ще измисля десет хитрини, за да ги баламосам.

Имаше ли някакъв изход за Мадлин? Ако оставеше оръжието си, Блайт не би й пощадила живота. Щеше да ги застреля и двамата. Младата англичанка няколко пъти премигна и гледката пред нея се замъгли. Умората и стресът излизаха на повърхността. В лош момент.

Тя усети, че ръката й трепери. Револверът тежеше цял тон. Беше „мъжко“ оръжие, предназначено за лов или за спортна стрелба. С него можеше да отнесе главата на Блайт заедно с главата на Джонатан… Беше достатъчно да сгреши на милиметър в момента на стрелбата и куршумът да тръгне по лоша траектория. Беше игра, при която нямаше втори шанс.

Сега.

Стреля само веднъж. Предотвратявайки жестокия откат, Мадлин вложи цялата си сила, за да запази ръката си неподвижна и да не позволи на колтата да отскочи назад.

Уцелена право в черепа, Блайт Блейк беше рязко отхвърлена назад. Тя се опита да се улови за Джонатан, но секунда по-късно безжизненото й тяло прелетя над бариерата и потъна в Хъдсън.

* * *

Вятърът вееше все по-силно и разнасяше сирените на полицейските коли, които идваха от улицата.

Смазана под огромното бреме на случилото се, засипвана от ледените снежинки, Мадлин зъзнеше. Тя беше убила единствения човек, който знаеше къде е затворена Алис. Току-що беше убила Алис. С ръка все още на спусъка, не отделяше очи от черните води. Джонатан оставаше в шок, стоеше неподвижен, с подгизнала от кръв риза. Изведнъж като че ли излезе от транса. Срещу него Мадлин едва се държеше на краката си, огънала се под въздействието на мъчителната тревога. Изпълнен със страх да не припадне, той я поведе към понтиака, паркиран на „Гансвурт Плаза“.

Потегли вихрено, като гледаше в огледалото за обратно виждане сините и червените светлини на бурканите на полицейските коли, които раздираха сумрака на небето.