Гийом Мюсо
Повикът на ангела (33)

32
Истината за Дани Дойл

Тръните, които събрах, са от посаденото от мен дърво.

Лорд Байрон^[1]

— Ти си истински мръсник! Как можа да ме накараш да повярвам, че Алис е мъртва?

— Мади, успокой се…

— Никога няма да ти простя, Даниел!

— Остави ми възможността да се защитя.

Мадлин и Дани вървяха по кея на Уилямсбърг. Близо до водата температурата беше видимо по-ниска и Мадлин се загърна с якето си. Десет метра пред и зад тях, двама бодигардове осигуряваха зоната в съответствие с техните движения.

— Какви са тези палячовци?

— Агенти на ФБР, които работят за Службата на маршалите.

Накрая на нервите си, все още под влияние от току-що преживения шок и от разкритията тази сутрин, Мадлин нямаше никакво доверие на бившия гангстер:

— Кажи ми къде е Алис сега!

— Всичко ще ти обясня, но спри да крещиш, окей?

Дани извади от своя джоб пурета и щракна със запалката си.

— Цялата история започна преди три години и половина — начена той и седна на една от пейките край брега на реката. — Беше месец преди смъртта на майка ми. Тя угасваше в Кристи Хоспитал, болна от рак в краен стадий. Знаех, че изживява последните си седмици и ходех да я видя всеки ден.

Дани остави мъчителните си спомени да потекат. Беше отслабнал. Косите му бяха дълги и обграждаха лицето с отсечени, дълбоки черти. Мадлин се поуспокои и седна до него. Той всмукна от пуретата и продължи:

— Всяка вечер излизах от болницата все по-съсипан. Свикнах да давя мъката си в „Соул Кафе“, пъб на „Оксфорд Роуд“, на сто метра от клиниката. Там видях Алис за първи път. Тя помагаше, прибираше чашите и оправяше покривките. По онова време още нямаше четиринайсет години, независимо че човек можеше да й даде петнайсет или дори шестнайсет. Беше очевидно, че не е на възраст за работа, но никой не го беше грижа.

— Ти я забеляза още от самото начало?

— Да, бях заинтригуван от поведението й: при всяка почивка тя сядаше на маса, за да чете или да си подготвя домашните. И освен това ме гледаше странно, сякаш ме познаваше…

— Говори ли с нея?

— На първо време тя се задоволи само да ме наблюдава, но една вечер дойде и дръзко се обърна към мен. Каза ми, че й е известно кой съм. След това ме попита дали си спомням за майка й, Ерин Диксън…

— Никога не съм знаела, че си се срещал с тази жена.

— И аз самият бях забравил. Впрочем бяха ми необходими няколко секунди, за да свържа определено лице с името. Вярно е, бях спал с Ерин два или три пъти преди петнайсетина години. Тя беше леко момиче, което се отдаваше без превземки. Беше красива, преди да започне да се дрогира, и никога не е била хитруша…

— Това ли отговори на дъщеря й?

— Не, разбира се. Бях смутен, но тя отцепи направо: каза ми, че е разпитвала майка си, че е провела разследване и че, според нея… аз съм нейният баща!

— Повярва ли й?

— Още преди да ми го каже. Беше очевидно.

— Защо? Смяташ ли, че тя прилича на теб?

— Не, убеден съм, че прилича на теб.

Мадлин излезе от кожата си.

— Не си играй с това, Даниел!

— Не казвай обратното! Ти също се привърза към тая хлапачка! Защо толкова се втренчи в това разследване, ако не беше разпознала нея в себе си?

— Защото това ми беше работата.

Но Дойл продължи:

— Това дете беше момичето, което можехме да имаме двамата! Тя беше интелигентна, саможива, образована, толкова различна от всичките идиоти, които ме заобикаляха. Бореше се, смело се сражаваше с живота. За мен беше като подарък от небесата.

— Значи стана ви навик да се срещате?

— Да, почти всеки ден, без никой да знае за това. Пазехме нашата тайна. Опознах я добре и не я излъгах за делата си. Тя ми даде основание да ставам сутрин. За първи път животът ми имаше смисъл.

— Отпускаше ли й пари?

— Помагах й малко, но не исках да събуждам подозрения. Възнамерявах да платя обучението й в добър университет. Дори си помислих да я призная законно, но като имах предвид колко хора искаха да ми видят сметката, не исках да я поставям в опасност. И после се появи този здравословен проблем, който ме тревожеше…

— Сърцето й, нали? — отгатна Мадлин.

С очи, вперени в сиво-синкавите води на Ист Ривър, Дани призна с тъга:

— Изморяваше се от най-малкото усилие. Не се оплакваше, но често беше направо изтощена и на два пъти й прилоша пред мен. Изпратих я в „Праймъри Кеа Тръст“. Лекарят откри сърдечен шум, но без специфични аномалии. За да бъда съвсем сигурен, помолих кардиолога, който се грижеше за майка ми, да направи допълнителни изследвания. Той диагностицира дилатационна кардиомиопатия^[2]. Болестта беше вече в напреднал стадий и тя рискуваше да умре всеки момент.

— Лекарят прие ли да й предпише лечение под фалшиво име?

— Всеки човек си има цена, Мадлин.

— И как й се отрази?

— През първите месеци Алис реагира добре на медикаментите.

Излезе вятър. Малко по малко Мадлин възстанови хронологията на събитията, но много въпроси оставаха висящи.

— Алис знаеше ли в какво си се забъркал?

— Да, никога не съм играл нечестно с нея.

— И това не й ли създаваше проблеми?

— Да кажем, че беше достатъчно интелигентна, за да гледа тесногръдо на нещата.

Мадлин възприе тези думи като критика към себе си, но предпочете да не обръща внимание.

— Никога ли не си възнамерявал да станеш порядъчен?

— Естествено, че да! Но какво си мислиш? Да не би да беше лесно? Просто да щракна с пръсти и готово, нали? Бях в задънена улица: ченгетата ми дишаха в гърба, съперничещите банди искаха кожата ми и дори собствените ми хора чакаха първа възможност, за да ме предадат.

— Алис осъзнаваше ли тези неща?

— Повече, отколкото можеш да предположиш, и именно тя намери разрешението.

— Какво имаш предвид?

— Една вечер пристигна с дебела папка, в която беше събрала десетки статии, измъкнати от интернет. Правни текстове, анализи на конкретни случаи: истинска работа на адвокат. Твърдеше, че е открила магическата формула, която би ни позволила да започнем нов живот.

— И каква беше тази магическа формула?

— Американската програма за защита на свидетели.