Гийом Мюсо
Повикът на ангела (18)

17
Черната орхидея

Сама. […] Винаги съм сама, каквото и да се случва.

Мерилин Монро

 

Денят изгряваше над „Телеграф Хил“. Първите слънчеви лъчи блещукаха върху хромираната повърхност на хладилника, внезапно кухнята се събуждаше от мрака и се изпълваше със светлина. Заслепен от отражението, Джонатан вдигна ръка пред лицето си.

Вече е утро…

Изтощен от безсънната нощ, прекарана пред екрана на компютъра, той разтри клепачите си. Очите му горяха, ушите бръмчаха, а мозъкът му бе пренаситен с ужаси.

Стана мъчително, включи кафе машината, но като боксьор, замаян след серия удари, постоя цяла минута, без да реагира, с празен поглед. Не можеше да се отърве от шока, предизвикан от потъването в мрачините. Потрепери; призракът на Алис, придружаван от сянката на Мадлин, все още кръжеше из стаята. В съзнанието му всичко се смеси, убийствената деменция на Палача от Ливърпул, мизерията на Чийтъм Бридж, пораженията от наркотика, двойствената природа на Дани Дойл, кръвта, сълзите, смъртта… Въпреки изпитваното отвращение имаше само едно желание; отново да застане пред компютъра, за да продължи да изследва документите от досието, които все още не беше отворил. Но Чарли скоро щеше да стане и преди да приготви закуска за сина си, той имаше нужда да вземе душ, за да се измие от тази лудост. Остана известно време под горещата струя, сапунисваше се трескаво, за да се освободи от кошмарните образи, които го преследваха. Натрапчиви въпроси го измъчваха като с нажежени клещи и упорстваха. Какви ужасии беше претърпяло от Бишоп клетото момиченце, преди той да го убие? Беше ли направил други разкрития за Алис? Дали Мадлин отново се е срещнала с Дани и най-вече как настървената полицайка от Манчестър беше станала миловидна парижка цветарка?

 

 

 

Мадлин паркира своя триумф на място, запазено за мотопеди, в началото на авеню „Виктор Юго“. Свали си каската, разчорли косите си и отвори вратата на „Орлето“, малко традиционно бистро с вид на народно заведение, което изглеждаше някак странно в този по-скоро шикозен квартал. Седна на първата маса до прозореца. Оттук можеше много добре да наблюдава „Кафе Фанфан“, ресторанта на Жорж ла Тюлип, чиято престижна фасада господстваше от другата страна на улицата. Тя си поръча чай и кроасан, извади портативния си компютър от чантата, която носеше на гръб, и…

Какво търся тук?

Поставен от другата половина на мозъка й, въпросът я смути. Защо изведнъж бе решила да излезе от удобните релси на живота си? Мястото й беше в магазина, с Такуми и с клиентите. Защо следеше тайно пред ресторанта един тип, когото въобще не познаваше?

Ти вече не си в полицията, приятелко! Ти вече не си в полицията! — повтори си тя, за да убеди сама себе си. Но може ли човек някога да се освободи от подобен занаят?

Реши още известно време да не обръща внимание на разумната страна на своята личност. Носеше в джоба си статията от таблоида, която разказваше за връзката между Жорж и Франческа.

Раздвижи си мозъчните клетки! — нареди си тя и я разгъна на масата.

Отново разгледа снимките, неоспоримо доказателство за прелюбодеянието на Франческа. Все пак нещо в тези фотографии я смущаваше. Те бяха прекалено артистични. Като опитен манекен Франческа имаше шесто чувство за заемане на поза и за игра със светлината. Но макар да се твърдеше, че тази серия от снимки беше дело на папарак, Мадлин имаше усещането, че те съвсем не са „откраднати“, а са част от грижливо подготвена постановка.

Но от кого? И с каква цел?

Захапа кроасана си и влезе в интернет. На сайта на ресторанта намери лесно номера на телефона на „Кафе Фанфан“. Позвъни и поиска да чуе Жорж, но й отговориха, че господин Ла Тюлип няма да бъде там преди единайсет часа. Тя реши да използва времето, с което разполагаше, за да продължи с разследването си. Сайтът приличаше на ресторанта: модерен и луксозен. Ставаше ясно, че заведението принадлежи на престижния хотелски комплекс „Уин Ентъртейнмънт“.

Групата, която е изкупила всички активи на Лампрьор…

В менютата — чиито цени бяха стратосферични — тя разпозна някои от рецептите, донесли славата на Джонатан. Жорж беше откраднал не само жена му, но и най-прочутите му идеи за деликатеси!

Несправедливост…

Мадлин отново потърси данни за Жорж ла Тюлип и намери блог… за гмуркания в морето. Видимо Ла Тюлип беше пристрастен към подводните снимки. Съвършено поддържан, неговият сайт беше витрина на различните пътешествия и представяше стотици сублимни фотоси на многоцветни риби, гигантски костенурки и корали в ярки багри. Ла Тюлип изследваше света от години. Той се беше гмуркал в Белиз, в Хавай, в Занзибар, на Малдивите, в Бразилия, в Мексико… Всичко беше подредено, архивирано, коментирано. Като разглеждаше уеб страниците, Мадлин спря поглед на снимката на великолепна леопардова акула. Според информацията екземплярът беше фотографиран на Малдивите на 26 декември 2009 г. Датата предизвика недоволна гримаса у бившето ченге. Според таблоида снимките с Франческа датираха от 28 декември 2009 г. Те бяха направени на плаж в Насау, на Бахамите. Само че Бахамите и Малдивите се намираха на повече от петнайсет хиляди километра разстояние, на две противоположни точки на земното кълбо… Да прелетиш от едното място до другото със самолет за по-малко от два дни сигурно беше възможно, но трудно заради необходимостта от няколко прекачвания. Убедена, че се е докопала до нещо, тя се опита да задълбочи постигнатото от интуицията си. Преминавайки от страница на страница, забеляза, че нито едно от пребиваванията на Ла Тюлип не продължаваше по-малко от седмица. Когато човек отива на края на света, за да се гмурка… Но престоят му на Малдивите бе само два дни. Всичко навяваше на мисълта, че Жорж внезапно е прекъснал ваканцията си, за да се срещне с Франческа.

Мадлин усети остър спазъм в стомаха си. Екзалтираща я и приятна горещина, интензивен трепет, който при нея съпровождаше откриването на първите следи при всяко разследване. Ти ВЕЧЕ не си ченге — отново й пошепна нейният вътрешен глас.

Но тя предпочете да не го послуша и удовлетворена от откритието си, излезе за няколко минути на тротоара, за да изпуши цигара.

 

 

 

— Добр’утро, тате.

— Добро да е, скъпи — каза Джонатан и вдигна нависоко Чарли, за да го целуне, а след това го приземи на една от табуретките в кухнята.

Детето потърка очите си и потопи глава в купата с течен шоколад. Джонатан му намаза филийка, като сложи отгоре малко акациев мед. Чарли му благодари и попита може ли да позяпа анимационни филми на малкото телевизорче. Тази сутрин Джонатан имаше добра причина да му спести проповедта си срещу гледането на телевизия.

— Разбира се, миличък — отговори той и лично пусна апарата с дистанционното.

Чарли впери поглед в екрана. Джонатан се възползва от обстоятелството, че синът му се заплесна по „Спондж Боб Квадратни гащи“^[1] и се намести пред своя компютър, за да продължи изследването на досието „Диксън“.

Сред документите, които му оставаше да прегледа, беше видеофайл, той го пусна веднага след като си сложи слушалките. Образът не беше с много добро качество. Вероятно филмът е направен с телефон или с цифров фотоапарат в средата на първото десетилетие на XXI в. Въпреки това звукът се чуваше ясно.

На пръв план човек можеше да различи Мадлин, със затворени очи. Просната на болнично легло, тя изглеждаше в кома или — най-малкото — дълбоко спяща. След това този, който държеше „камерата“, я остави върху масичката до главата й и започна да снима самия себе си. Беше кестеняв тип, мъжествен, с квадратно лице, с мътен и изморен поглед.

— Този път ще се измъкнеш, Маги… — започна той с безизразен глас.

Джонатан веднага разбра, че това е Дани Дойл…

 

 

 

Поршето „Панамера“ спря пред ресторанта малко след 11 и 30. Жорж ла Тюлип излезе от колата и повери ключовете на служителя, който паркира возилата.

Седнала зад прозореца на кафенето, Мадлин присви очи, за да го огледа хубаво. Той беше малко състарен в сравнение с образа от снимките, но продължаваше да изглежда добре: стегната походка, атлетичен силует. Слепоочията му бяха леко побелели, но не достатъчно, за да го определи човек като „застаряващ хубавец“.

Тя беше решила да не бърза и да го наблюдава. Предвид часа, в който пристигаше в ресторанта, Жорж вероятно щеше да отдели повече внимание на публичните връзки, отколкото на кухнята. Беше убедена, че мъжът няма да се забави особено, след като работата му приключи.

Колкото повече наближаваше време за обяд, толкова повече „Орлето“ — малкото кафене, в което беше намерила убежище — се изпълваше. Собственичката я запита иска ли да хапне нещо и тя прие, за да не изгуби наблюдателницата си. Поръча си специалното блюдо за деня. Менюто не беше същото като от другата страна, но тя беше толкова гладна, че на няколко хапки изгълта тулузката наденица с мащерка и карамелизиран лук.

Ето че действаше по отдавна познати начини: скривалище, преследване, хипотези, похапване на крак… Беше дълбоко убедена, че е сложила край на всичко това, но старите рефлекси се завръщаха в галоп. Какво се опитваше да докаже? Че не е изгубила своя нюх? Че все още е способна да разплете възлите на поредната мистерия?

Случилото се я възбуждаше толкова, колкото и я ужасяваше. От повече от две години тя правеше всичко възможно, за да изтрие спомена за миналото си, а днес изпитваше опасение, че той внезапно се завръщаше като дявол, който излиза от бутилката. Чувстваше се като надрусана или като алкохоличка: никога напълно излекувана, готова при най-малкото изкушение отново да потъне в бездната.

При възкресяването на онова, което е било, сълзите бликваха в очите й. Трябваше да държи мъката на разстояние. Най-вече да не мисли за Алис. Последното й дознание я беше тласнало в дъното на пропастта. Беше се събудила в болницата след два дни кома, дължаща се на неуспешното й самоубийство. Когато отвори очи, тя държеше в ръка телефона си. Все още замаяна, гледаше екрана, без да разбира. Върху нощната масичка, редом с простичък букет от виолетки лежеше плик, от който извади визитна картичка:

„Винаги имаме избор“.

Пази се

Даниел

Отново погледна към телефона и констатира, че някой го е използвал, за да направи филм. Когато включи опцията, лицето на Дани се появи на екрана. Никога не го беше виждала толкова изморен, нито толкова „човечен“:

— Този път ще се измъкнеш, Мади… — започна той с безизразен глас.

* * *

Този път ще се измъкнеш, Мади, но невинаги ще става така. Познавам ченгетата: те не са много различни от типовете като мен. Знам, че в крайна сметка повечето от тях поемат по пътя на разочарованието: този, който пропада в мрачините, в насилието, в страданието, в обсебеността, в смъртта…

Знам, че ти спиш с пистолета си. Знам, че си привикнала към страха. Знам, че нощите ти са неспокойни, населени с призраци, трупове и демони. Познавам решителността ти, но и меланхолията в теб. Тя ти беше присъща още когато беше съвсем млада, а работата ти я усили. Тя те превърна в жив мъртвец. Изгуби чистотата, свежестта и светлината си. Сега единствената искра, която се запалва в теб, е искрата на преследването. В крайна сметка не си много различна от майката на това момиче, която се е пристрастила към лулата с наркотик. Станала си лешояд, морфинистка, която има нужда от лов и арести, за да получи своята доза адреналин. Това е твоята инжекция, твоята нирвана, твоето успокоение. Ако продължаваш така, ще пукнеш…

Дани прекъсна монолога си, създаваше впечатление, че търси думи и си запали цигара. Намираше се в болница, където, естествено, пушенето беше строго забранено, но подобни закони, които важаха за смъртните, не се отнасяха за личност като Дойл.

Жадна си за истината — продължи той, — но това дирене на абсолютното те гложди и никога няма край. След Алис ще има други мъртъвци, други разследвания, други престъпници, които ще трябва да прибереш на топло… Всеки път ти ще изпитваш повече меланхолия, самота и блуждаене. Искаш да преследваш Злото, но Злото няма намерение да изчезне. То ще те разруши и ще те остави сама, това е всичко. Злото винаги печели накрая, повярвай ми…

Движиш се настрани от живота си, Мади. Трябва да се спасиш от тази спирала, преди да хлътнеш в пропаст, от която няма да можеш да се измъкнеш.

Не искам да водиш това съществуване. Не искам да се оставиш да бъдеш смазана.

Изчезни от този квартал, Мади. Изчезни от този шибан град. Изживей мечтите си. Замини за Париж. Отвори цветарския магазин, за който толкова отдавна говориш! Не го превръщай в химера. Ти дори му беше измислила име, доколкото си спомням… Как беше? Носеше заглавието на стара френска песен, струва ми се „Необикновената градина“…

Изречението остана недовършено. Дани разкопча едно копче от ризата си и смукна нервно няколко пъти от цигарата, отклонявайки поглед от обектива. Той потърка очите си, опита се да добави още нещо, доближи ръката си до апарата, за да го загаси, но се отказа. Имаше вид на човек, изпаднал в безнадеждна ситуация. Изненадващо се появи сълза от изнемога и потече по бузата му. Избърса я несръчно, почти по детски. Дани не беше плакал често в живота си. Накрая просто промълви:

— Обичам те.

После образът изчезна.

И Мадлин разбра по инстинкт, че Дани е мъртъв.

От болничното си легло тя погледна към букета с виолетки, след това отново взе визитката. Когато я обърна, видя поредица от цифри. Телефонен номер, който избра панически. Беше на банка в Швейцария. Тя даде фамилията си и й съобщиха, че на нейно име е открита сметка и е внесена сума от 300 000 евро.

 

 

 

Образът изчезна.

Няколко секунди Джонатан остана смаян пред екрана, изпитвайки, без да го желае, нещо като възхищение от бандита.

Този Дани Дойл… Колко странен тип…

Какво ли беше станало с него през тези две години и половина?

В нашето ужасяващо време повечето въпроси не се съпротивляват дълго на интернет — и този път също: „Гугъл“ му даде почти незабавен отговор:

Злокобна находка в предградията на Манчестър

Статията датираше от 10 юли 2009 г. Ден или два след като Дани беше заснел филма. Той не блъфираше: знаеше, че го грози смъртна опасност. Журналистът обясняваше, че трупът на кръстника на мафията Дани „Дъб“ Дойл е намерен с отрязани ръце и крака, а всичките му зъби са извадени с клещи. Бандата на украинеца си беше отмъстила жестоко…

Това ново откритие докара студени тръпки по гърба му. Джонатан се върна при своя компютър. Оставаше му да отвори последен документ. Файл .jpg: една снимка. Той придвижи курсора по екрана, кликна върху изображението и кръвта му се смрази.

 

 

 

Жорж ла Тюлип напусна ресторанта малко след 14 часа. Мадлин незабавно се метна на мотопеда и му се лепна отзад, за да не го изпусне от поглед. Тя го проследи до улица „Клеман Маро“, в сърцето на Златния триъгълник^[2]. Поршето се спря за няколко минути пред агенция за луксозни недвижими имоти. Младата жена, която влезе в колата, го разцелува пламенно. Висока, руса, с къса пола и славянски чар. Предизвикваща сексуална възбуда, но достатъчно представителна, за да продава на богата клиентела апартаменти по три-четири милиона евро. Колата напусна VIII район, за да тръгне по левия бряг и да стигне до паркинга на Медицинския университет „Рене Декарт“. Ръка за ръка двойката премина по улица „Сен Сюлпис“, зави по улица „Бонапарт“ и се вмъкна в жилищна сграда на улица „Абей“.

Мадлин напразно чака двайсетина минути, преди възрастна дама на свой ред да влезе вътре. Тя се втурна след нея и прегледа пощенските кутии. Една от тях беше на името на Ла Тюлип. Жорж видимо водеше охолен живот: хубава кола, млада любовница, апартамент в „Сен Жермен дьо Пре“. Не беше зле за бивш продавач на хотдог.

Еротичното им междучасие не продължи прекалено дълго: петнайсет минути по-късно двамата любовници се появиха на улицата. С бърза крачка стигнаха до паркинга, след което Жорж придружи приятелката си до офиса й. Без да забелязва, че е следен, той достигна до квартала „Терн“ по авеню „Ваграм“, сви по улица „Нева“ и влезе през импозантната порта за коли на хубаво частно имение.

Мадлин спря до тротоара и разгледа позлатената табела пред зданието, на която с модерни букви беше гравиран надписът: фондация „Де Лило“.

„Ченгето“ паркира недалеч от концертната зала „Плейел“ и се върна обратно. Снежната утрин беше отстъпила на слънчев ден, но студът беше силен и от устата на младата англичанка излизаше леден дъх.

Тя се намираше в най-хубавите квартали: тук не липсваха кулинарни празници — Шоколадена къща, чайната „Мариаж Фрер“… Като внимаваше да не изпуска от поглед входа на имението, но същевременно искаше да се постопли, Мадлин се настани на маса в най-прочутата чайна в Париж.

Барът беше заобиколен от стена с етажерки от масивен дъб, украсени с десетки железни кутии, които съдържаха най-вкусните чайове. Заведението миришеше на тамян и на жасмин. Менюто с чайовете беше свръхизобилно. Малко наслуки Мадлин се остави да я понесе поезията в имената и поръча чаша „Хималайска мъгла“, придружена от маслена ронливка.

Като по рефлекс, тя извади компютъра си и влезе в интернет.

Търсенето, което направи за фондацията „Де Лило“, даде резултат. Научи, че Франк Де Лило, бащата на Франческа, е създал организацията няколко години преди смъртта си. Призванието му беше да подпомага брилянтни ученици, които нямаха възможност да продължават учението си, като им даваше стипендии. Седалището на тази асоциация — една от най-щедрите в света — беше в Ню Йорк, но тя притежаваше клон в Париж, чийто администратор беше… Жорж ла Тюлип.

Замислена, Мадлин отпи глътка от течността с вкус на лешници и на мискет. Обръчът се затягаше около Ла Тюлип, към който водеха всички следи. По какво чудо този тръгнал от нищото мъж се беше сдобил с благоволението на групата, която беше „изгонила“ Джонатан, и с любовта на Франческа?

Всяко от откритията й увеличаваше с една степен нейната възбуда. Разследването направо я всмукваше. В момента тя не мислеше за своите букети, за украшенията и дори за магазина си. Искаше само да открие тайната на Жорж ла Тюлип, която, беше сигурна в това, беше също така загадката на раздялата между Франческа и Джонатан.

 

 

 

Беше вече нощ, когато Жорж излезе от сградата на фондация „Де Лило“. Междувременно Мадлин успя да опита няколко различни видове чай. Много бързо плати прекалено солената сметка и яхна мотопеда в момента, когато поршето се отправи стремително към булевард „Курсел“.

По дяволите!

Тя се метна на триумфа си и даде газ, но докато стигна на площад „Терн“, беше загубила от погледа си колата.

Не се паникьосвай.

По всяка логика Жорж трябваше да се върне в ресторанта за вечерното сервиране.

Бинго! Откри го, когато влизаше в кръговото движение на площад „Етоал“. Отново усети тръпката екзалтация. Все повече и повече се вживяваше в играта на своето „дознание“. ТРЯБВАШЕ да проникне в тайната на Жорж, да претърси апартамента му, да го разпита, за да направи признания, които…

СТОП! Ти вече не си ченге! — крещеше гласът в главата й.

Вярно беше: да водиш разследване е много трудно, ако нямаш полицейска карта. Невъзможно е да го отведеш в участъка или да извършиш обиск на жилището му. Но след като нямаше сила, тя можеше да използва хитрост, да намери начин да влезе в контакт с него и да спечели доверието му.

Какъв начин?

Вятърът силно вееше в лицето й. Мадлин проследи колата до авеню „Виктор Юго“ и спря заедно с нея на червения светофар. „Кафе Фанфан“ вече беше на двайсетина метра.

Намери нещо. Сега.

Когато светна зелено, тя даде газ, за да се изравни с панамерата.

Няма да рискуваш да си изпотрошиш кокалите, нали!

Но някаква сила я теглеше напред.

Не съсипвай хубавия си мотопед!

Докато поршето забавяше ход, Мадлин наруши траекторията му и рязко натисна спирачка, за да му блокира пътя назад. Бронята удари мотопеда в момента, когато той се килна на една страна. Мадлин беше изстреляна от триумфа, който се плъзна по асфалта и спря чак до един уличен фенер. Младата жена падна на земята. Главата й се удари силно, но беше защитена от каската и поради бавната скорост в мига на сблъсъка не пострада особено.

Гумите на панамерата изскърцаха, оставиха ясна следа по асфалта и се заковаха. Силно притеснен, Жорж излезе от своето стоманено чудовище и се хвърли към Мадлин.

— Съжалявам! Съжалявам! Вие ми пресякохте пътя!

Мадлин констатира обхвата на пораженията: якето й беше протрито, джинсите й скъсани, а ръцете й от дланите до лактите — изподрани. Но нищо повече.

— Ще повикам линейка — рече Жорж и посегна към мобилния си телефон.

— Мисля, че няма да е необходимо — успокои го тя и си свали каската.

Разроши косите си и го дари с най-красивата си усмивка.

Желание грейна в погледа на Жорж: огънчето на ловеца. Като прие протегнатата ръка, за да й помогне да стане, Мадлин разбра, че е успяла да направи решителна крачка.

Тя спечели първия етап: да проникне при неприятеля.

 

 

 

Джонатан кликна върху последния файл. Снимката се появи на големия екран. Беше копие от афиша, отпечатан в хиляди екземпляри по четирите краища на Обединеното кралство, който съобщаваше за изчезването на Алис Диксън. В центъра на страницата стоеше образът на петнайсетгодишна хлапачка, с руси и твърди коси, със скръбна усмивка и много бледо лице, посипано с лунички. Бяха избрали тази фотография, защото девойката беше облечена със суичъра, с който е била в деня на отвличането й: подплатен пуловер с качулка в розово и сиво, а марката му беше „Абъркръмби&Фич“. Прекалено голяма за нея дреха, която тя беше персонализирала, като й бе залепила герба на футболния клуб „Манчестър Юнайтед“.

Сред различните документи от досието „Диксън“ Джонатан се бе концентрирал най-вече върху личните бележки на Мадлин и върху официалните документи от дознанието. Това беше първият портрет на Алис, който можеше да разгледа.

Щом снимката се появи на екрана, сърцето му се разигра. Обзе го вълна от безпокойство. След това погледът му потърси очите на Алис и стомахът го присви.

Той познаваше това момиче.

Беше я срещал.

Беше говорил с нея.

Поразен от вълнение, затвори решително компютъра. Сърдечният му ритъм беше ускорен, ръцете му изтръпнаха. Пое дълбоко въздух, за да си възвърне спокойствието, но не успя.

Споменът за една среща, която беше оставила в съзнанието му неизлечим белег, бързо се появи на повърхността. Опита се да го отблъсне, но тялото му бе обзето от леден трепет, който се разтваряше под властта на страха.

Искаше на всяка цена да се добере до истината.