Гийом Мюсо
Повикът на ангела (32)

31
На вражеска територия

В мрачините всеки е застигнат от съдбата си.

Гао Синдзян^[1]

 

Поразена, Мадлин се дръпна назад на седалката, обзета от внезапна погнуса. Главата й се маеше. Нито Алис, нито Дани бяха мъртви. И още по-изумително: девойката беше дъщеря на кръстника на подземния свят. Но Джим беше убит; самата тя без малко щеше да сложи край на живота си. Десетки хора бяха работили дни и нощи над това разследване. Защо? За кого? Изведнъж тя започна да изпитва съмнение към всичко. Кои бяха жертвите в тази история? Кои бяха виновните? От началото на аферата, щом успееше да осветли някоя сенчеста зона, изникваше нова мистерия, която я отвеждаше към все по-опасна територия.

Тя вдигна очи и потърси подкрепа в Джонатан, но той, прилепил чело към прозореца, се интересуваше от това, което виждаше навън.

— Смятам, че ни следят.

— Шегуваш ли се? — рече тя и се доближи до стъклото.

— Виждаш ли черното ферари, паркирано малко по-надолу?

— Пред галерията „Морисън“^[2] ли?

— Да, срещнах го два пъти тази сутрин: първо в „Трибека“, а след това в Малката Италия. Колата няма идентификационни номера и не мога да разбера кой я кара.

Мадлин присви очи. От това разстояние беше невъзможно да различи какъвто и да било силует вътре.

— Върви след мен — рече тя решително.

Преди час, нито за секунда не си беше помисляла, че някой може да ги шпионира, но след смъртта на Джим и след всичко което откриха, изпитваше силни подозрения.

Платиха закуската, слязоха по стълбата и напуснаха кафенето. Отидоха при колата си.

— Остави ме да карам — помоли Мадлин.

Настани се и тръгнаха.

— Мислиш ли, че ще ни последва? Може би това разследване ни превръща в параноици…

— Убеди се сама. Готов съм да се обзаложа, че сега онзи автомобил ще потегли.

Ферарито действително се измъкна от мястото, където беше паркирало, и „дискретно“ ги проследи, на двайсетина метра зад тях.

— Не се обръщай — нареди тя. — И си сложи колана.

Количката набра скорост, изкачвайки се по „Бауъри“ към „Купър Скуеър“. Изведнъж Мадлин натисна спирачки и извъртя плътно наляво волана, така че автомобилът рязко премина централната разделителна линия.

— Побъркана ли си? — изкрещя Джонатан и се вкопчи в ръкохватката.

Колата им се пренесе от другата страна на пътя, а ферарито остана там, където бяха допреди малко.

— Затвори уста и отвори очи!

Сега вече двете коли пътуваха в обратни посоки. Когато се срещнаха, Джонатан имаше половин секунда, за да види кой е зад волана.

Беше руса дама, много красива, с белег във формата на звезда, който тръгваше от дъгата на веждата й и разкъсваше бузата до ъгълчето на устата…

— Е?

— Познавам я! — възкликна той. — Сигурен съм, че това е жената, при която отведох Алис преди две години в Кап д’Антиб!

— Тази, която се представи за нейна майка ли?

— Да!

Мадлин погледна в огледалото за обратно виждане. Ферарито летеше на запад през „Астор Плейс“. Интуитивно малката кола зави по „Хустън Стрийт“.

— Ако мине през Бродуей, можем да я проследим, нали?

— Става.

Скръстиха ръце и започнаха внимателно да проучват ситуацията. Няколко секунди по-късно агресивната решетка на радиатора на ферарито се появи на пътната артерия, която пресичаше града по диагонал.

Кабриолетът зави по „Спринг Стрийт“. Потегляйки по следите му, Мадлин се включи в движението. Вероятно шофьорката ги забеляза, защото GTO-то полетя напред и малката количка се оказа далеч зад него.

— По дяволите, ще го загубим!

Това изглеждаше неизбежно: какво можеше да стори един смарт срещу мотор V12 с 280 конски сили? Но Мадлин трудно губеше кураж. Тя не искаше да остане назад и пресече на червено при кръстовището с „Лафайет“.

— Внимавай! — извика Джонатан.

Амбулантен продавач на хотдог беше помъкнал количката си и се опитваше да пресече. Мадлин натисна клаксона и завъртя волана наляво. Търговецът подскочи и направи крачка назад, а смартът блъсна металната количка, която се обърна на земята, върху шосето се изсипаха кренвирши, кетчуп, горчица, пържен лук и кисело зеле.

Колата се отклони и облиза тротоара, но Мадлин успя да я укроти и даде газ, за да отпраши мълниеносно към „Деланси Стрийт“.

 

 

 

Отпусната на земята като подплашено животно, Алис обърна глава, търсейки плъха, но гризачът беше изчезнал заедно с Юри.

Тресеше я. Потта се стичаше по тялото й, прилепваше косите към лицето й и предизвикваше тръпки, когато се опитваше да се раздвижи. Болезнени спазми разкъсваха стомаха й. Струваше й се, че ръцете и краката й са се подули.

След като засне „филма“, руснакът си отиде, като я остави привързана към дяволската тръба. Въпреки нейните настойчиви молби той не й даде достатъчно вода, задоволи се да напръска лицето й с бутилка. Смазана от умора, Алис направи усилие да се извие и със зъби изтегли ципа на суичъра си.

При най-малкото движение я обземаше гадене и световъртеж. Този път повдигането се качи в гърлото й и тя повърна жълтеникава жлъчка. Поизправи се, опряна до стената, но не беше в състояние да си поеме дъх. Гърдите й потреперваха, сърцето й биеше в тревожен ритъм. Колко ли щеше да издържи? Сега вече не можеше да се скрие от истината: болките в главата, които като със свредел пробиваха мозъка й, и прерязващото мъчение, което присвиваше стомаха й, бяха признак, че кръвното й налягане беше предизвикало началото на бъбречна недостатъчност.

Тя погледна клозетната чиния, разположена на два метра от нея. От часове имаше желание да се облекчи, но не беше в състояние да се изправи. Изоставяйки чувството за собствено достойнство, се облекчи в дрехите. Сега плуваше в повръщано и в урина, но поне беше отхвърлила едно жестоко бреме.

Отдихът продължи известно време, но внезапно в ушите й се появи глух шум. Зрението й се замъгли и имаше усещането, че из цялата стая кръжаха светли точици. Тя се задушаваше, унасяше се, бълнуваше. Направи усилие да не изгуби съзнание, но скоро изпадна в полукома.

 

 

 

— Ето го там — извика Джонатан и посочи с пръст ферарито, което преминаваше по „Уилямсбърг Бридж“.

Висящият мост се издигаше над Ист Ривър, за да свърже Лоуер Ист Сайд с Бруклин. Обграден със стоманени въжета, той се простираше на два километра и пропускаше стотици коли в четири платна.

— Движението е интензивно. Ще бъде принудена да намали ход — отгатна Мадлин.

Действително GTO-то тъпчеше на място, хванато здраво в жестокия трафик. Мадлин си възвърна увереността, непрекъснато даваше мигач и поемаше риска да слаломира между колите, преминавайки от една редица в друга, за да скъси разстоянието, което я делеше от спайдъра.

— Намали скоростта! Ще се забием в някого!

Щом се измъкнаха от моста, италианският кабриолет зави и се насочи към първия изход.

— Накъде отиваме? — запита тя, незапозната с нюйоркската география.

— Към Уилямсбърг.

Стигнаха до „Бедфорд Авеню“, невралгичната точка на квартала. Стари тухлени сгради се редуваха с нови греещи здания. Мястото беше в процес на пълна реконструкция и контрастираше със „стерилния“ вид на Манхатън. Магазинчета за дрехи втора ръка, малки кафенета, бутици за изделия от изкуствена кожа, биобакалии и антикварни книжарници: всичко беше едновременно авангардистко и автентично.

Напредването на ферарито беше забавено от пазарната атмосфера, която цареше на улицата. Търговци бяха разпръснали сергии по тротоарите, певци аматьори забавляваха пешеходците, а гълтач на огън изпълняваше трудния си номер.

Сега Мадлин и Джонатан бяха на по-малко от десет метра от спайдъра. Притиснат от смарта, болидът зави наляво, преди да стигне до „Маккарън Парк“. Приближавайки се до брега на реката, те преминаваха през зона на складове, хангари и изоставени заводски терени. Покрити с графити, стените напомняха Ню Йорк от времето на Баския^[3].

— Заклещихме го! — извика Джонатан. — Това е задънена уличка. Няма нищо освен реката!

Ферарито стигна до хале за продажба на употребявани коли. Зданието гледаше към кея и предлагаше неочаквана панорама към небостъргачите в Манхатън. GTO-то бавно напредна по пристана, а след това внезапно се вмъкна в хангара през голяма стоманена врата.

Мадлин успя да спре колата на двайсет метра от входа на гаража, който носеше името „Макондо Мотор Клъб“.

— Ами сега?

— Хванаха ни — реши Джонатан. — Не ние сме я дебнали, тя ни е вкарала в капана. Смяташ ли, че трябва…?

Не успя да свърши фразата. Свистене на гуми ги накара да се обърнат. Огромна кола за пътна помощ ги блъсна, защипа смарта и го натика в зиналата паст на гаража. Шокът ги отхвърли напред. Мадлин не беше си сложила колана, но ръката на Джонатан я предпази точно навреме, за да не се удари във волана. Влекачът си позволи да бута малкия автомобил няколко десетки метра, докато го натика целия в хангара и вратата се затвори зад тях.

Помещението се разпростираше на двеста квадрата. Имаше петдесетина коли, подредени една до друга. Джонатан разпозна „Пежо 403“, но, видимо, тук търговията се въртеше с големи машини: „Форд Гран Торино“, „Шевролет“, „Камаро“, „Плимут Баракуда“…

— Няма нищо счупено, нали? — обърна се той към Мадлин.

Помогнаха си взаимно, за да се измъкнат от смарта, който сега приличаше повече на компресия, изпълнена от скулптора Сезар^[4], отколкото на кола в движение.

Застанала до ферарито, жената с белега беше насочила оръжието си към тях.

— Агент Блайт Блейк от Службата на маршалите на САЩ^[5]! — извика тя, докато те се опитваха да се опомнят. — Вдигнете ръцете си над главите!

Джонатан и Мадлин се спогледаха учудено. Тази жена беше ченге!

После се обърнаха към машината за пътна помощ, от която един мъж скочи на земята.

С панталон от брезент и с войнишко сако Дани Дойл тръгна към тях.

— Здравей, Мади! Знаеш ли, че все още имаш най-хубавото малко дупе от всички парижки цветарки…