Гийом Мюсо
Повикът на ангела (13)

12
Алис

Това се случи през зеленото и лудо лято. Франки беше на дванайсет години. Тя не членуваше в никакъв клуб и в нищо на света. Беше се превърнала в същество без каквито и да било привързаности, което се влачеше от врата на врата и се страхуваше.

Карсън Маккълърс^[1]

 

Мадлин повиши тон:

— Трябва да ми обясните ясно нещата, тъй като продължавам да не разбирам. Защо сте чакали ОСЕМ ДНИ, за да обявите изчезването на дъщеря ви?

Седнала пред нея, бледа и със слепнали коси, Ерин Диксън се гърчеше на стола. Чувстваше се зле, трепереше, мигаше виновно и мачкаше пластмасовата си чаша за кафе.

— Знаете какви са подрастващите, по дяволите! Отиват, връщат се. И освен това вече ви казах: Алис винаги е била независима, тя сама се оправяше, тя…

— Тя е само на ЧЕТИРИНАЙСЕТ ГОДИНИ! — прекъсна я студено Мадлин.

Ерин тръсна глава и поиска разрешение да излезе, за да изпуши цигара.

— И дума да не става! — отсече полицайката.

Присви очи и направи пауза. Жената, която разпитваше, беше трийсетгодишна (на нейната възраст), но й липсваха няколко зъба и лицето й, осветено силно от студената светлина на плафониерата, беше опустошено от умора и синини.

Намираше се от час в полицейското управление и беше преминала през всички етапи: първо сълзи, когато съобщи за изчезването на дъщеря си, после агресия и гняв, тъй като разпитът се проточи, а тя се оказа неспособна да обясни в две смислени изречения защо е изчакала цяла седмица, преди да бие тревога.

— А баща й какво мисли?

Ерин повдигна рамене.

— Много отдавна той изчезна… Право да си кажа, дори не съм сигурна в самоличността му. По онова време спях наляво и надясно, без да вземам мерки…

Внезапно Мадлин се раздразни силно. Беше работила пет години в отдела за наркотици и добре познаваше това поведение: тази превъзбуда, неуловимият поглед бяха очевидни знаци за липсата на дрога. Следите около устните на Ерин бяха изгаряния, причинени от лула от пирекс^[2]. Госпожа Диксън беше пристрастена към крека^[3]. И точка.

— Добре, да вървим, Джим! — реши Мадлин, грабна якето и служебното си оръжие.

Докато тя се отби в кабинета на началника си, нейният съекипник отведе Ерин до паркинга и й запали цигара.

Беше десет часът сутринта, но покритото с тъмни облаци небе създаваше впечатление, че нощта продължава.

* * *

— Получихме отговор от централната система за спешни повиквания — обяви Джим, след като затвори мобилния си телефон. — Болниците не разполагат с досие на името на Алис Диксън.

— Бях готова да се обзаложа — отговори Мадлин и смени скоростта.

Форд фокусът внезапно направи остро отклонение на мокрия път. Със светещ буркан и виеща сирена, колата се носеше към северните квартали. Дознателката държеше лявата си ръка на волана, а с дясната нагласяше радиото. Тя координираше първите необходими мерки: разпространение на снимката на Алис по всички полицейски участъци в страната, съобщение за изчезването до пресата и до редакциите на телевизионните новини, спешно искане да бъде мобилизиран екип от криминалната лаборатория…

— Карай по-внимателно, ще ни пратиш по дяволите! — оплака се Джим, когато Мадлин опасно едва не се качи на тротоара.

— Не ти ли се струва, че изгубихме достатъчно време?

— Така е, но за десет минути нищо няма да се…

— Страхотен глупак си!

Двете ченгета пристигнаха до кръстовището на квартал за простолюдието. С редиците от къщи от червени тухли, които се простираха, докъдето стигаше погледът, Чийтъм Бридж беше архетип на пострадало от бедствие старо индустриално предградие. През последните години лейбъристите бяха вложили много пари, за да обновят североизточните квартали, но Чийтъм Бридж не се възползва особено от това разкрасяване. Много жилища бяха изоставени, повечето градини пустееха, а кризата, която тормозеше английската икономика, не обещаваше скорошно поправяне на нещата.

Ако секторът не заемаше видно място в туристическите справочници, то какво да кажем за Фарм Хил Роуд, карето от сгради, където живееше майката на Алис? Това беше истински анклав на мизерията, прояждан от престъпност. Мадлин и Джим последваха Ерин Диксън сред редица от съборетини, превзети от самонастанили се бездомници, от проститутки и от продавачи на дрога.

Когато влезе в бараката, Мадлин усети, че й се повдига. Помещението беше угнетяващо и отблъскващо: дюшек направо на пода, прозорци, облепени с картони и с шперплати, смрад на развалена храна… Очевидно Ерин беше подредила своя апартамент като „пушалня“, за да събере малко пари от наркоманчетата, които се навъртаха наоколо. Дори да е предположила, че полицията ще си напъха носа в дома, тя не си беше направила труда да прикрие очевидното: ръчно изработена лула, специално предназначена за пушене на наркотик, стоеше под прозореца редом с празни бутилки от бира и пепелник, в който лежеше почти допушена цигара с хашиш.

Мадлин и Джим размениха тревожни погледи: като се има предвид колко подозрителни лица бяха посещавали мястото, дознанието нямаше да бъде лесно. Те се качиха на втория етаж, отвориха вратата на стаята на Алис и…

* * *

Тук всичко се различаваше от видяното в останалата част на къщата. Стаята беше скромна и добре подредена с бюро, етажерки и книги. Благодарение на ароматизатор приятен мирис на ирис и на ванилия се носеше из въздуха.

Друг свят…

Мадлин вдигна очи и разгледа внимателно стените на стаичката, декорирани с билети и програми за спектакли, на които Алис беше присъствала: опери — „Кармен“ и „Дон Жуан“ в „Лаури театър“, пиеса — „Стъклената менажерия“^[4] в „Плейхаус“, балет — „Ромео и Жулиета“^[5] в сградата на Филхармоничния оркестър на Би Би Си.

— Извънземно ли е това момиче или що? — запита Джим.

— Да — изсумтя Ерин. — Тя… Тя винаги си е била такава: винаги вглъбена в книгите, рисуването и музиката… Питам се на кого ли се е метнала.

Не на теб във всеки случай — помисли си Мадлин.

Полицайката беше хипнотизирана от откритията си. От двете страни на бюрото имаше репродукции на картини: „Автопортрет“ на Пикасо, датиращ от синия му период, и знаменитата „Ключалката“ на Жан Оноре Фрагонар^[6].

Джим разгледа заглавията на книгите върху етажерките — класически романи, театрални пиеси.

— Познаваш ли много хлапета от Чийтъм Бридж, които четат „Братя Карамазови“ и „Опасни връзки“^[7]? — запита той, прелиствайки двете томчета.

— Познавам поне едно — отговори Мадлин разсеяно.

— Кое?

— Аз.

Тя прогони спомена от съзнанието си. Раните от детството й бяха още живи и сега не беше време да оплаква съдбата си.

Нахлузи латексови ръкавици, след което отвори всички чекмеджета и претърси цялата стая.

В шкафовете Мадлин намери десетина пакета бисквити с какао и ванилия — „Орео“, — както и малки пластмасови бутилки „Нескуик“ с ягодово мляко.

— Тя се храни почти само с бисквити, които топи в мляко — обясни майката.

Алис си беше „тръгнала“, без да вземе нищо: цигулката й беше оставена на леглото, старият й компютър „Мак“ господстваше на бюрото, а колкото до личния й дневник, той лежеше до крака на леглото. Мадлин го отвори с любопитство и откри вътре банкнота от 50 лири стерлинги, сгъната на четири.

Гневен пламък блесна в очите на Ерин. Видимо тя се ядосваше, че не се е сетила да прерови стаята преди ченгетата.

Лошо предзнаменование — каза си Мадлин. — Ако момичето беше избягало, нямаше да остави след себе си подобна сума.

Екипът, който тя беше поръчала, пристигна. Поиска от криминалната лаборатория да претърси внимателно къщата. С пинсети, скалпели и тампони техническите специалисти взеха множество мостри, които поставяха съответно в херметични туби. Докато мъжете събираха основните веществени доказателства, Мадлин отвори класьор, в който девойката държеше някои от домашните си за училище: бележките й бяха отлични и мненията на учителите — възторжени.

Алис си беше създала културна крепост, за да се спаси от гнусното всекидневие. Използваше образованието и познанията като щит, за да се предпази от насилието, от страха и от посредствеността…

* * *

Пет полицейски коли бяха пристигнали във Фарм Хил Роуд. Мадлин размени няколко думи с отговорника на лабораторията, който я успокои, че са намерили достатъчно косми върху четката на Алис, за да имат висококачествени проби от ДНК.

След това полицайката се облегна на капака на колата и запали цигара, гледайки втренчено снимката на Алис. Беше красиво момиче, високо и слабо, което изглеждаше по-голямо за възрастта си. Полупрозрачното й лице, подчертано от дискретни петна червенина, издаваше ирландски произход. Тя имаше бадемово зеленикави очи, които напомняха портретите на Модиляни, и в които можеше да се прочете голямо отвращение, както и ясно изразено желание да скрият красотата си, тъй като в средата, където тя живееше, хубостта й носеше повече неприятности, отколкото удовлетворение.

Какво да очакваш от бъдещето, след като условията за старт в живота са толкова тежки? Как да растеш в тези долни слоеве на обществото, сред наркоманите и чалнатите, без самият ти да станеш малко смахнат?

Може би си побягнала в края на краищата? — Мадлин мислено зададе въпрос на Алис. — Може би си напуснала този покварен квартал, където се срещат само жалки отрепки? Може би си пожелала да се спасиш от тази дебилна майка, която дори не е способна да ти каже кой е твоят баща?

Но Мадлин не вярваше в този сценарий. Алис изглеждаше интелигентно и организирано момиче. Да се чупи от града? Добре. Но къде да отиде? С кого? Какво да прави?

Тя използва фаса, за да запали нова цигара.

Стаята на Алис беше съживила спомените от собствената й история. Както 99% от отрасналите в квартала деца Мадлин беше преживяла хаотично детство между изпадаща в депресии майка и баща, вкопчен в бутилката. Когато поотрасна, се закле да избяга от клоаката, да опита шансовете си другаде. Голямата й мечта беше един ден да живее в Париж! Беше добра ученичка и издържа изпитите си за следване на право, след това реалността на квартала я сграбчи отново и тя влезе в полицията, изкачвайки малко по малко стъпалата в йерархията, но същевременно оставайки плътно свързана със сивотата и тъгата на Чийтъм Бридж.

Тя не се оплакваше от съдбата си, напротив. Харесваше работата си, защото имаше смисъл: да не позволяваш на престъпниците да рушат, да помагаш на семействата да се почувстват по-спокойни в скръбта, като откриваш убийците на техните близки, понякога и да спасяваш животи. Естествено, никак не беше лесно. Тук, както и навсякъде другаде, голямо притеснение измъчваше полицаите. Те не само че не се чувстваха уважавани, но статутът им предизвикваше псувни и заплахи. Такава беше всеобщата действителност, но нещата се усещаха още по-ясно в квартал като Чийтъм Бридж. Наранени колеги криеха професията си от съседите и изискваха от децата си да сторят същото в училище. Хората обичаха ченгетата в телевизионните сериали, но заплюваха тези, които работеха в махалата им… Така че трябваше да се свиква с всекидневния стрес, да се търпи враждебността на населението и липсата на интерес от страна на началството. Да не се учудваш, когато замерят колата ти с камъни и да се примиряваш с остарялата техника: някои брички дори нямаха радио, а компютрите бяха „Пентиум II“…

На моменти беше тежко. Дълбоко вътре в себе си преживявате абсурдността на смъртните инциденти, страданията на битите жени, ужаса на прелъстените деца, болката на семействата на жертвите.

Ако се отдадяха на мрачни мисли и непрестанно живееха в напрежение, някои накрая не издържаха. Миналата година един полицай от нейния отряд беше изтрещял и без видима причина уби дребен бандит при задържането му; преди шест месеца млада стажантка се самоуби в полицейското управление със служебното си оръжие.

За разлика от много свои колеги Мадлин не беше разочарована, не изпадаше в депресии. Тя драговолно остана в „трудния“ квартал, за да порасне по-бързо в йерархията. Нито „старите кокали“, нито новопостъпилите се застояваха тук. Така се откриваха перспективи за кариера… В течение на годините тя си беше спечелила специална позиция, както и известна самостоятелност — това й позволяваше да разследва най-интересните случаи, които бяха и най-мрачни, и най-кървави.

— Момичето не се е оттеглило доброволно, нали? — попита Джим, след като се присъедини към нея.

— Не, ако беше бягство, вече щяхме да я открием, а и тя не би се отказала от 50 лири.

— Като вземем предвид колко пари има Ерин в банката, мисля че можем да се откажем от предположението за отвличане с цел откуп.

— Няма съмнение — потвърди тя, — но все пак трябва да проучим бандата от наркомани, които се въртят около нея; при тези типове винаги може да става дума за отмъщение или за рекет.

— Ще я намерим — заяви Джим, сякаш се опитваше да убеди самия себе си.

Не се намираха в Съединените щати, нито в криминален филм: в съвременна Англия неразкритите афери с изчезвания на малолетни бяха рядкост.

Две години преди това Мадлин и Джим бяха разследвали похищението на момче, отвлечено, докато играело в градината на родителите си. Веднага бе обявена тревога: в рамките на много кратко време бяха разгърнати значими сили за търсене. Благодарение на описанието на колата му похитителят беше задържан няколко часа по-късно и веднага беше започнал да дава показания. Още преди да падне нощта, откриха момченцето, завързано в една колиба, но живо и в добро здраве.

Припомняйки си този епизод, който показваше колко важно е да се действа незабавно, Мадлин избухна:

— По дяволите, каква тъпачка! — изръмжа тя и удари с юмрук по колата. — Да чака осем дни, преди да съобщи за изчезването на дъщеря си! Ще я вкарам в пандиза.

При всяко изчезване първите четирийсет и осем часа са решаващи. Ако след това време търсеният не биваше намерен, имаше голяма опасност той да не бъде открит никога.

— Успокой се! — рече Джим и се отдалечи. — Взех номера на мобилния на девойката. Ще се опитаме да проследим разговорите й.

Мадлин отново погледна снимката и гърлото й се сви. Тя виждаше в Алис по-малка сестра, дори дъщеря… Също като Ерин би могла да забременее от някой тип от квартала на седемнайсет години, когато събота вечер се връщаше от танци, на задната седалка на скапан „Ровър 200“.

Къде си? — прошепна.

Нещо, което рядко се случваше с нея, обзе я непоклатимо убеждение: Алис беше жива. Но дори да е така, Мадлин не си правеше никакви илюзии. Девойката се намираше на гадно място. Вероятно в мрачното и влажно мазе на извратеняк или в лапите на мафията, специализирала се в търговия с бели робини.

Във всеки случай едно беше сигурно.

Тя изпитваше страх.

Ужасяващ страх.