Гийом Мюсо
Повикът на ангела (15)

14
Интимният неприятел

Винаги имаме избор. Всъщност сме сумата от нашите избори.

Джоузеф О’Конър^[1]

Мадлин паркира колата си пред „Черният лебед“, ирландският пъб, който принадлежеше на фамилията Дойл от няколко поколения.

Чийтъм Бридж беше малък анклав с под десет хиляди жители, на три километра североизточно от центъра на Манчестър. Някога предимно ирландски, старият индустриален квартал беше преживял последователната миграция на индийци, антилци, пакистанци, африканци и в по-ново време на преселници от Източна Европа. Това етническо разнообразие пораждаше странно смесване на културите, но беше също така в основата на смъртоносна и безмилостна война между банди. Действията на полицията бяха трудни, а равнището на престъпността чудовищно.

Едва влязла в пъба, Мадлин беше приветствана от ироничен глас:

— Здравей, Мади! Ти все още имаш най-хубавото малко дупенце от цялата полиция на Манчестър!

Тя се обърна, за да види в дъното на заведението Дани Дойл, облегнал се на бара пред чаша тъмна бира, която той вдигна в посока към нея. Беше заобиколен от телохранителите си, които с цяло гърло се засмяха на шегата.

— Здравей, Даниел! — каза тя и се приближи. — Отдавна не сме се виждали.

Дани „Дъб“^[2] Дойл беше шеф на един от най-могъщите кланове в подземния свят на Манчестър. Кръстникът на семейна криминална династия, която властваше от петдесет години над поквареното кралство Чийтъм Бридж. На трийсет и четири години, той беше пребивавал няколко пъти в затвора и съдебното му досие беше дълго като ръка: измъчвания, трафик на наркотици, въоръжени нападения, пране на пари, продажба на бели робини, проявена агресия срещу полицаи…

Дани беше жесток човек, способен да разпъне на кръст върху билярдната маса шефа на вражески клан. С брат си и с бандата „Дъб“ беше избил двайсетина души, най-често измъчвайки ги с изключителна жестокост.

— Ще пийнеш ли една бира? — предложи той.

— Предпочитам чаша бордо — отговори Мадлин. — Твоята отвратителна „Гинес“ ме кара да драйфам.

Учуден шепот плъзна сред вярната гвардия на Дойл. Никой не си позволяваше да му говори с този тон и още по-малко жена. Мадлин презрително измери с поглед обкръжението на боса. Това беше смесица от горили и от жалки типове, които прекалено често бяха гледали „Белязаният“ и „Кръстникът“. Опитваха се да имитират позите и репликите, но със стойката им на дървеняци и с просташкия им диалект те никога не можеха да достигнат класата на Корлеоне.

Без да повишава глас, Дани Дойл попита бармана дали в мазето има бордо.

— Бордо ли? Не. Освен ако… Може би в кашоните, които Лиам открадна от руснака…

— Иди да провериш — нареди Дойл.

Мадлин го погледна право в очите.

— Тъмно е тук. Да излезем на терасата, там е хубаво.

— Следвам те.

Дойл беше сложен и необикновен човек. Той разделяше лидерството в клана си със своя брат близнак, Джони, излязъл от корема на майка им пет минути след него, но който никога не беше приел статута си на по-малък. Обхващан от непредвидими кризи на насилие, Джони страдаше от параноидна шизофрения и на няколко пъти беше настаняван в болница, тъй като случаят му се отнасяше повече за психиатрично заведение, отколкото за затвора. От двамата Джони беше кръвожадният грубиян и Мадлин винаги си беше мислила, че отчасти за да поддържа властта над брат си, Дани се беше поддал на тази спирала на насилие.

Когато пристигнаха в патиото, един риж тип се приближи с намерението да претърси младата полицайка, но Мадлин успя да го разубеди:

— Ако ме пипнеш, ще те разчленя на две.

Дани леко се усмихна и вдигна ръка, за да успокои своите воини, и ги отпрати. Той помоли Мадлин да му предаде оръжието си и се увери, че тя не носи друго на гърба си или по дължината на глезена си.

— Не се възползвай, за да ме опипаш!

— Подсигурявам се: всички добре знаят, че ако ченгетата решат един ден да ме убият, ще помолят теб да свършиш мръсната работа…

Те седнаха един срещу друг на маса от емайлирано желязо, под обвита в бръшлян беседка с буколически чар.

— Човек се чувства като в Прованс или в Италия — рече Дойл в опит да премахне неловкостта, която витаеше във въздуха.

Мадлин потръпна. Не беше лесно да седиш срещу дявола.

Само че преди да стане дяволът, Дани Дойл беше другарчето й от основното училище и по-късно, в лицея, първото момче, на което беше разрешила да я целуне…

— Слушам те — каза Дани и скръсти ръце.

Среден на ръст, с тъмнокестенява коса, с гладко и квадратно лице, Дойл се мъчеше да прилича на „господин който и да било“. Мадлин знаеше, че той се възхищава от хамелеонския вид на персонажа, който Кевин Спейси играеше в „Обичайните заподозрени“. Облечен от горе до долу в черно, той носеше без показност костюм „Ерменеджилдо Дзеня“, който вероятно струваше повече от 1000 лири. За разлика от своите наемни убиици, Дойл нямаше нищо общо с карикатура. Притежаваше дори чара на мъжете, които са се отказали да съблазняват.

— Идвам да те видя по повод на Алис Диксън, Даниел.

— Момиченцето, което изчезна ли?

— Да. Аз водя дознанието от три месеца. Имаш ли някаква информация?

Дойл поклати глава.

— Не, защо?

— Ще се закълнеш ли, че не стоиш зад тази афера?

— Защо бих отвлякъл тази девойка?

— За да я накараш да работи, за да я експлоатираш…

— Та тя е на четиринайсет години!

Мадлин извади от портфейла си снимката на Алис.

— Изглежда поне на шестнайсет. И освен това е хубавичка, нали? — рече и му тикна снимката под носа. — Не ми казвай, че не ти хваща окото!

Дойл не понесе тази провокация. С бърз жест хвана Мадлин за косите, приближи лицето й на няколко сантиметра от своето и я погледна право в очите.

— На какво си играеш, Мади? Имам всички кусури на света, ръцете ми са целите в кръв и мястото ми в ада вече е запазено, но НИКОГА не бих докоснал дете.

— Тогава помогни ми! — извика тя и се освободи от властта му.

Дойл изчака малко да спадне напрежението и запита раздразнено:

— Какво искаш да сторя?

— Ти познаваш всички в квартала и половината хора ти дължат някаква услуга. Разрешаваш проблеми между съседи, защитаваш търговците, организираш дори разпределението на коледните подаръци за най-бедните семейства…

— Това е моят стил ала Робин Худ — иронизира Дойл.

— Стремиш се колкото се може повече хора да са ти задължени.

— Основата на бизнеса ми е такава…

— Е, добре, искам да използваш мрежите си, за да ми намериш информации за отвличането на Алис.

— Какви информации?

— Свидетелства, които хората не са пожелали да дадат пред полицията.

Дойл въздъхна и в продължение на няколко секунди се замисли.

— Мади… Тази хлапачка изчезна преди повече от три месеца. Отлично знаеш, че никога няма да я наме…

— Не съм дошла, за да ти слушам глупостите — спря го тя, преди да продължи с разсъжденията си. — Сред твоите връзки има безскрупулни политици и много бизнесмени. Типове, които също са ти длъжни понеже не си изпратил на жените им или на пресата компрометиращи ги снимки, където правят групов секс с кол-гърли. Впрочем детайлите са ти известни по-добре отколкото на мен, защото на тези момичета ти им плащаш…

Нервен тик се появи на устните на Дойл.

— Откъде знаеш?

— Аз съм ченге, Даниел. Наясно си, че телефонът ти се подслушва от месеци.

— Имам десетина телефона — защити се той и сви рамене.

— Няма значение. Искам да си послужиш с тези „бели якички“, за да мобилизираме общественото мнение.

Барманът им донесе бутилка бордо, което все пак беше открил.

— Ще бъде ли доволна госпожицата? — попита той.

— „Шато О-Брийон 1989“! — рече тя, гледайки етикета. — Няма да го отваряме. От великолепен район е!

Дойл направи жест с глава на бармана да им сипе в две чаши.

— Принадлежеше на руски курвин син, който сега почива шест стъпки под земята! Изключително удоволствие е за мен да пия за негово здраве.

За да не му противоречи, Мадлин накваси устните си в нектара и зачака отговора на Дойл.

— Ако ти помогна да намериш това момиче, какво ще спечеля в замяна?

— Лично удовлетворение, индулгенция от Бога за някои от твоите действия, един вид изкупване…

Той леко се засмя.

— И по-сериозно?

За да си даде смелост, Мадлин отпи дълга глътка вино. Беше се подготвила за търговската сделка. Дойл не даваше нищо без нищо и затова тя дойде да се срещне с него като последна надежда.

— От няколко седмици едно пиленце ни осведомява за твоите планове… — започна тя.

Дойл тръсна глава.

— Твърдиш, че в моя екип има къртица ли? Ти блъфираш.

— То ни предупреди за въоръженото нападение на фургона на Бътерфлай Банк, което си подготвил, за идния петък…

Дойл остана невъзмутим.

— Ако ти помогна, ще ми снесеш ли името му?

Мадлин се сви на стола си.

— И дума да не става, прекалено много ти казах. Оправяй се и изхвърли певеца със собствени средства.

— Приемаш да компрометираш репутацията си, идвайки да искаш помощ от мен, но не си готова да си измърсиш ръцете докрай, така ли?

— Даниел, моля те… Ако ти дам името на този тип, ще е мъртъв, преди да се свечери.

— Няма съмнение — отговори той и я погледна с обич, смесена с упрек.

Те бяха свързани по странен начин. Освен нея никой никога не го беше наричал „Даниел“, и той беше сигурен, че тя не позволява на много хора да се обръщат към нея с „Мади“.

— Полумерки при това положение не може да има. Или се хвърляш да спасяваш хлапачката, или отказваш да се намокриш. Ти решаваш.

— Не ми оставяш никакъв избор.

— „Винаги имаме избор. Ние дори сме сумата от нашите избори.“ В коя книга бяха тези думи? В един от романите, които ти ми изпрати по време на първия ми престой в затвора.

Пред хората си Даниел се правеше на невеж, но съвсем не беше така. Противно на брат си, той се интересуваше от изкуство и преди да го вкарат в пандиза, започна да следва икономика и мениджмънт първо в Лондон, а след това в университета в Калифорния.

Мадлин извади сгъната на четири хартийка от джоба на джинсите си и я подаде на Дойл.

— Окей, ето името на твоя издайник — рече тя.

Стана, за да си тръгне от пъба.

— Остани още пет минути — помоли той и я задържа за ръката.

Но тя се освободи от докосването му. Тогава, за да бъде с него още малко, той извади запалка от джоба си и запали хартията, без да прочете съдържанието.

— Добре, ти спечели.

Тя прие да седне пак и той й поднесе нова чаша вино.

— Защо не напусна този шибан Манчестър? — попита я и си запали цигара. — Винаги си казвала, че искаш да живееш в Париж.

— Ами ти, защо не остана в Съединените щати? Тези агенции за недвижими имоти и ресторантите, които купи в Лос Анджелес, за какво ти служат? За пране на пари ли?

Той избегна въпроса и рече:

— Искаше да отвориш магазин за цветя…

— А пък ти казваше, че ще пишеш театрални пиеси!

Дойл се усмихна при това припомняне. Театралният клуб в колежа. Тогава той беше на четиринайсет години.

— Книгата на моя живот е била написана още преди да се появя на бял свят! Когато си роден в Чийтъм Бридж и се наричаш Дани Дойл, няма начин да се измъкнеш от съдбата си.

— Струваше ми се, че човек винаги има изход — отговори тя лукаво.

Пламъче светна в погледа на Дойл, последвано от открита усмивка, което незабавно преобрази лицето му и му придаде по-приветлив вид. Трудно можеше да се допусне, че това беше същият мъж, който преди месец отряза с мачете двата крака и двете ръце на украинец, опитал се да дублира дейностите му. Тя знаеше, че доброто и злото съществуват съвместно във всеки човек. Че някои — по избор или по принуда — изваждат на показ най-лошото в себе си. В този момент си зададе въпроса какъв човек би станал Даниел, ако беше заложил на светлата страна на личността си, вместо да тръгва по криволичещия път на бягството напред със задължително гибелен изход.

Настъпиха две-три секунди, през които времето замръзна. Тези две-три секунди на прошка, когато и двамата бяха на петнайсет години. Когато се усмихваха. Когато Даниел не беше убил никого. Когато тя не беше ченге. Когато Алис не беше изчезнала. Тези две-три секунди, през които животът все още беше пълен с обещания.

* * *

Две-три секунди…

* * *

След това един телохранител се появи на терасата и странният чар изчезна.

— Трябва да вървим, шефе, иначе ще изпуснем мъжа от Ямайка.

— Идвам в колата.

Даниел допи виното си и стана.

— Можеш да разчиташ на мен да ти помогна, Мади, но това най-вероятно е последният път, когато се виждаме.

— Защо?

— Защото скоро ще умра.

Тя сви рамене.

— От години все така говориш.

Дойл яростно си разтърка клепачите.

— Този път всички искат да ми светят маслото: руснаците, албанците, ченгетата, OFAC^[3], новото поколение в квартала, което не уважава нищо и никого…

— Винаги си знаел, че нещата ще свършат така, нали?

— Рано или късно — рече той и й върна оръжието.

След това я изгледа за последен път и думи, които не беше подготвил, сами излязоха от устата му:

— Нашата целувка… още мисля за нея.

Тя сведе очи.

— Отдавна беше, Даниел.

— Вярно е, но искам да знаеш, че споменът винаги е с мен и не съжалявам за стореното.

На свой ред тя го погледна. Беше мъчително да го чуе, мъчително беше и да го приеме. Имаше нещо потискащо дори, но светът не беше бял или черен и честността я подтикна да признае:

— И аз не съжалявам, Даниел.