Гийом Мюсо
Повикът на ангела (39)

38
Малката Одеса

— Тежко е да искаш да защитиш някого и да не си способен да го сториш — отбеляза Анджи.

— Не можеш да защитиш хората, малкия — отговори Уоли. — Единственото, което можеш да направиш, е да ги обичаш.

Джон Ървинг^[1]

Белият фургон трудно напредваше по лепкавия сняг по „Сърф Авеню“. Въпреки бързото им движение чистачките трудно се справяха със снежинките, които падаха по стъклото.

Седнал зад волана, Юри беше обзет от безпокойство. Преди час беше смаян, когато от новините научи за смъртта на Блайт Блейк. Първо се изплаши, че полицията може да стигне до него, но след това реши да потърси изгода от положението. От този момент нататък Алис му принадлежеше. Малката кучка се беше опитала да го зареже, но нямаше сила да стори това. Като имаше предвид в какво състояние е тя, в негов интерес беше да не се бави, ако искаше да я „препродаде“ на добра цена. Братята Таченко бяха дали принципното си съгласие да откупят хлапето. Рекет, проституция, трафик на оръжие: двамата украинци се залавяха за всичко в света на организираната престъпност. Алис беше млада, хубава, възбуждаща и вероятно девствена. След като й помогнеха да дойде на себе си и я посъживяха, сутеньорите щяха да се натъпчат с мангизи, принуждавайки я да проституира.

Ванът продължаваше лека-полека по пътя си, без да затъва в пухкавия дебел килим. Върху бордовото табло икона на Света Богородица с Младенеца беше закачена до византийска броеница, която се тресеше при друсането.

Юри започна да диша по-нормално, когато се озова на „Брайтън Авеню“. Голямата търговска артерия, над която минаваше надземното метро, беше предпазена от бурята. Направи полукръг, за да паркира фургона си пред магазин за хранителни продукти. Преди да излезе, хвърли поглед на своята пленничка.

Отзад, легнала на пода, Алис отново беше изпаднала в треска. Няколко пъти вече се беше молила за вода.

— Нещо друго? — попита той. — За ядене?

Тя потвърди с глава.

— Бих искала… — започна.

* * *

Мадлин излезе от хангара залитайки. Успя да премине терена, където лежаха труповете на петте псета и повърна закуската си на тротоара. Стомахът й се преобърна, лицето й бе плувнало в пот, а сърцето й бе изпълнено с ярост. Какво да прави сега? Да не се отказва. Да се бори докрай. Похитителят на Алис имаше най-много четвърт час преднина. Беше много и същевременно не беше почти нищо.

Нямаше видимост на десет метра. Безсмислено беше да използва колата. Трябваше да запази свободата си на движение, защото не познаваше мястото. Слезе надолу по улицата и се озова на дигата, срещу Атлантика. Океанът се беше развихрил, гледката беше колкото поразителна, толкова и неочаквана. Мадлин вече не се намираше в Ню Йорк, тя беше в Сибир.

По инстинкт тръгна по крайбрежната алея с дървената настилка и с изрисуваните с графити барачки за пържена риба. Пътеката беше безлюдна, само няколко чайки претърсваха кофите за боклук.

Беше подгизнала. Скоро осъзна, че това, което възприемаше като пот, всъщност беше кръв. На всяка крачка оставаше фина алена струя след себе си. Бедрото й беше лошо засегнато, но кръвта струеше най-вече от ръката й, разкъсана по цялото продължение на мускула. С шала си направи нещо като турникет, върза го със здравата си ръка и със зъби. След това продължи напред.

* * *

Метрото стигна само до предпоследната спирка. Този път релсите бяха напълно замръзнали. Студът парализираше всичко. Снегът покриваше града с дебело наметало.

Едва когато излезе от станцията, Джонатан успя да си послужи с телефона. Три пъти потърси Мадлин, но тя не отговори. Беше все още далеч от мястото на срещата им и не знаеше къде се намираше тя.

Опря гръб о стената.

Ами ако…

Реши да открие къде е телефонът на Мадлин по същия начин, както постъпи с джиесема на Алис.

Въведете информация за разпознаването ви.

Беше лесно: знаеше наизуст имейла на Мадлин.

А сега въведете вашата парола.

Преди два часа тя се беше шегувала по този повод! Той написа „виолет1978“ и изчака няколко секунди, преди да види точка, която мигаше на екрана. Мадлин беше на повече от километър, на юг, близо до морския бряг. Той изчака няколко секунди картината да стане по-ясна и осъзна, че точката се местеше по картата.

* * *

Мадлин тичаше, излагайки лицето си на агресивните снежинки. По-скоро беше готова да пукне, отколкото да се откаже от борбата. Не сега, когато бе толкова близо до целта. Тя напусна брега, за да премине през един паркинг, след това пое по уличка, която водеше до главната артерия на Малката Одеса.

Кварталът дължеше името си на първите еврейски общности, които бяха избягали от Русия по време на погромите и бяха намерили прилика между нюйоркския залив и черноморското пристанище.

Мадлин прецени къде се намира: беше на „Брайтън Авеню“, в сърцето на руския анклав. Под линията на надземното метро се подреждаха десетки витрини и търговски обекти с надписи на кирилица. Въпреки снега мястото бе изпълнено с хора и колите се движеха почти нормално.

Тя отвори очи, търсеше да открие някакъв детайл, някаква следа, подозрителна кола…

Нищо.

Щом спря да тича, болката я преряза. Чуваше глъчка от гласове, сред която руският език надделяваше над английския. Разговори, който се отнасяха за нея.

Когато забеляза отражението си в някаква витрина, разбра защо: единият от ръкавите на дрехата й беше откъснат, а турникетът се беше развързали кръвта струеше от раната.

Не можеше да продължи като свободен електрон, без компас, и губейки кръв. Влезе в супермаркет на ъгъла с 3-та улица. Първите рафтове преливаха от солени пайове с пастет, от кюфтета, от филета от есетра и от други месни специалитети, а дъното на магазина беше пригодено за тоалетни принадлежности. За да се дезинфекцира, Мадлин взе бутилка 70-процентов алкохол, както и няколко пакета с марли и с памук. Тя се нареди на касата зад мъж, който плащаше минерална вода и бисквити.

— Бутилку клубничного молока — поиска той и посочи хладилния шкаф зад тезгяха.

Продавачката го отвори и подаде на клиента малкото шишенце с ягодово мляко, което беше пожелал.

Тя се сепна.

Сякаш нещо я разтърси.

Мадлин погледна кутийката с лакомството: бяха кръгли шоколадови бисквити, гарнирани с бял крем.

„Орео“.

* * *

Сърцето й се разтуптя. Остави покупките си на касата и последва мъжа на улицата. Беше едър, груб и силен тип, нещо като играч на ръгби, с шкембе и с дебели бузи, осеяни с червени петна. С тежка и стабилна походка той отиде до белия си фургон, паркиран малко по-надолу.

Мадлин бавно извади пистолета от джоба си. Тя събра ръце сякаш се молеше, и здраво стисна дръжката на оръжието, изчака той да й попадне право на мушката и изкрещя:

— Freeze! Put your hands overhead!^[2]

В този момент отлично съзнаваше, че щеше да го убие.

Защото й беше ясно, че той няма да си вдигне ръцете и няма да се предаде. Ще се опита да избяга, ще заложи на късмета си.

Юри направи точно това. Той отвори вратата на камиона и…

Мадлин натисна спусъка, но от дулото не излетя куршум. Тя отново и отново опита да стреля, но беше очевидно, че пълнителят й е празен.

* * *

Джонатан вървеше по авенюто под надземното метро, когато телефонът му звънна. Мадлин беше на другия край на линията и викаше:

— Белият фургон!

Вдигна глава и видя младата жена на двайсет метра пред него. С пистолет в ръка тя му правеше знаци, но той не разбираше какво иска.

Ясно му беше само, че трябва страшно да бърза.

И че имаше револвер в джоба.

И че в началото на тази история беше записано, че тя ще свърши в кръв.

Грабна колта на Дани, зареди го и го насочи към камионетката, която потегли като вихър. Макар че никога през живота си не беше стрелял, налучка жестовете от само себе си. Махна предпазителя, закрепи ръката си да не трепери, прицели се внимателно и натисна спусъка.

Куршумът разби предното стъкло на колата.

Фургонът се отклони по дължината на шосето и се удари в централния насип, след това се преобърна и се блъсна в стълба, поддържащ линията на надземното метро.

* * *

Кръвта на Мадлин бучеше в слепоочията й. Времето беше спряло. Вече не усещаше никаква болка. Външните шумове не достигаха до нея като че ли някой беше спукал тъпанчетата й. Сякаш на забавен ход тя изтича към задната част на фургона. Пожарникарска кола пристигаше от края на улицата. Скоро тук щяха да бъдат бурканите на полицаите и сирените на линейките. Погледна наляво. Погледна надясно. Все още в шок, тълпата я заобикаляше, изпълнена с подозрение към нея: касапинът държеше нож, продавачът на риба беше грабнал бейзболната си бухалка, а мъжът от щанда за плодове и зеленчуци — железен лост.

Тя му го изтръгна от ръцете с премерен жест и си послужи с него, за да отвори задната врата на фургона.

Колко пъти в мечтите си беше преживявала тази сцена? Колко пъти тя беше преминавала като филм през главата й? Беше обсебена от тази картина. Тя беше дълбокият смисъл на живота й. Да спаси Алис. Да я възкреси.

Най-после успя.

Мадлин връхлетя във фургона.

Алис лежеше безжизнена, овързана, с напоени с кръв дрехи.

Не!

Не беше възможно тя да умре сега.

Мадлин се наведе над нея и доближи ухо до гърдите й, опитвайки се да чуе туптенето на сърцето й.

И кръвта й се смеси с кръвта на момичето.