Гийом Мюсо
Повикът на ангела (29)

28
Франческа

Когато обичаш някого, го възприемаш изцяло, с всичките му привързаности, със задълженията му. Приемаш историята му, неговото минало и настояще. Приемаш всичко или нищо.

Р. Дж. Елъри^[1]

 

Джонатан се събуди внезапно с глава върху рамото на Мадлин. Въпреки че се ококори така неочаквано, се чувстваше учудващо добре. Къщата се беше затоплила. Отвън напираше шумът на вятъра и се усещаше сърцебиенето на града. Той погледна часовника, но още малко остана така, прилепен до нежното и топло тяло. След това си наложи и тихо се отстрани от горещата топка на своята зараждаща се любов.

Навлече пуловер и джинси, после затвори вратата на стаята и слезе в салона. От джоба на палтото си извади фотокопието, което Мадлин му беше дала вечерта: електронната поща, открадната от компютъра на Жорж.

От: Франческа Де Лило

До: Жорж ла Тюлип

4 юни 2010 г., 19.47

 

Жорж,

Моля те, откажи се от намерението си да отидеш да видиш Джонатан в Сан Франциско. Ние взехме правилното решение. Късно е да имаш угризения на съвестта, мислех, че си разбрал всичко, като си прочел пресата.

Забрави Джонатан и това, което ни се е случило. Остави го да се съвземе.

Ако му признаеш истината, ще поставиш и трима ни в драматично положение и ще загубиш всичко: работата, апартамента и личния си комфорт.

Ф.

Джонатан се настани зад дъбовото бюро, на което се намираше компютърът. Вероятно Клер беше свикнала да преотстъпва жилището си на приятели: специална лепенка на екрана сочеше паролата, която даваше достъп до системата за „гости“. Джонатан влезе в интернет и отново прочете имейла. Значи Франческа не му беше изневерила с Жорж… Още не можеше да повярва. Защо в такъв случай бе подготвила този гнусен сценарий? Заради каква своя тайна?

Прочете писмото за трети път и особено го впечатли изречението: „Мислех, че си разбрал всичко, като си прочел пресата.“ За какво намекваше Франческа? Имейлът беше от месец юни. Мадлин сподели с него, че беше преровила статиите във вестниците от предходните месеци, търсейки имената на Франческа и на Жорж, но не е намерила нищо.

Той се прозина, стана, за да приготви кафе и започна на свой ред да пресява архивите на пресата. Несъмнено, обяснението на мистерията беше някъде тук. След един час, попадна на странна статия в „Дейли Нюс“:

БАХАМСКИТЕ ОСТРОВИ: ТЯЛОТО НА ФИНАНСИСТ НАМЕРЕНО В СТОМАХА НА АКУЛА

Излязъл на риболов край остров Кълъмбъс, един любител на морските спортове направи този четвъртък зловещо откритие, след като хвана акула в мрежите си. Когато я вдигна на палубата, акулата изплю дълго парче кокал, което силно приличаше на човешка кост от рамото до лакътя. Заинтригуван, човекът предупреди бреговата охрана и мъжете разпориха корема на животното, където намериха други части от човешки скелет и по-специално част от гръден кош и челюст. Благодарение на ДНК анализ бахамската полиция успя да идентифицира трупа. Той беше на американския бизнесмен Лойд Уорнър, вицепрезидент на луксозния хотелски комплекс „Уин Ентъртейнмънт“. Четирийсет и пет годишният господин Уорнър беше в неизвестност от 28 декември миналата година, когато е бил забелязан на летището в Ню Йорк, в бутик за дрехи, след като се връщал именно от Бахамските острови.

Джонатан не можеше да повярва на очите си. Лойд Уорнър беше мъртъв от две години и той научаваше това едва сега! Лойд Уорнър, финансовият директор на „Уин Ентъртейнмънт“… Човекът, който изключително помогна за сгромолясването му, след като отказа да разсрочи дълга на групата „Император“. За миг споменът за мрачните часове изникна на повърхността: порочният кръг на задлъжняването, фалитът на фирмата, финансовите трудности, с които се беше сблъскала Франческа, за да се бори срещу поемането на контрола от Уорнър и неговите лешояди, техните бивши съдружници, които се бяха превърнали в грабители.

Дали за тази статия намеква бившата му съпруга в имейла до Жорж? Имала ли е тя някакво участие в смъртта на Лойд Уорнър? Но с каква цел, след като този акт по никакъв начин не предотврати фалита на бизнеса им?

Смутен от откритието си, Джонатан набързо разпечата статията от вестника и надраска върху висящата на стената плоча няколко думи, предназначени за Мадлин. След това облече палтото си и грабна ключовете от колата.

* * *

Още при пристигането си Джонатан разпозна светлозелената смарт на Клер, паркирана в частната сляпа уличка. Той подкара малкия автомобил и се заслуша в информационна станция на радиото, която съобщаваше:

… днес в Калифорния продължава процесът срещу мексиканката Исабел Кортес, наследничка на шефа на наркокартел. Наречена „Куклата“, тя е дъщеря на кръстника…

Нямаше настроение да се занимава с изреждането на световните нещастия. Затвори авторадиото и пое по „Гроув Стрийт“. В този ранен утринен час движението беше рехаво. 7-о авеню, „Варик“, след това по „Канал Стрийт“… Преоткриваше нюйоркската география, преминаваше по трасе, по което беше се движил стотици пъти, когато живееше тук.

Сред потока от жълти таксита забеляза черно ферари в огледалото за обратно виждане. Дори когато имаше пари, никога не беше изпитвал страст към коли, но тази беше различна. Неговият баща му беше подарил модел в умален вид, когато беше дете: „250 GT Калифорния Спайдър“ с късо шаси. Един от най-редките и най-красивите автомобили в историята, произведен само в няколко десетки екземпляра в началото на 60-те години на XX век. Едва успя да обърне глава, когато кабриолетът излезе от колоната вдясно, рязко увеличи скоростта и изчезна в посока към Сохо^[2].

Тоя е болен…

„Трибека“ беше един от най-скъпите квартали в Манхатън. Тук Джонатан никога не се беше чувствал особено удобно, тъй като намираше мястото лишено от очарование и от хармония.

Той паркира на първото свободно място в близост до дома, в който живееше бившата му жена. „Екселсиор“, внушително здание на петнайсет етажа, построено през 20-те години на XX век. Предприемачите бяха завзели тази стара сграда ар деко, за да я обновят и да я превърнат във високотехнологичен дом, предназначен за клиентела от мултимилионери.

— Здравей, Еди! — поздрави той, влизайки.

Спретнат в кафява униформа със златни лампази, портиерът загуби няколко секунди, докато го познае.

— Господин Лампрьор! Каква изненада… — каза той и си оправи фуражката.

— Бих искал да видя Франческа. Моля ви, предупредете я, че съм във фоайето?

— Ама, още е много рано…

— Настоявам, Еди, изключително е важно.

— Ще потърся госпожата направо на телефона й.

Импозантен физически като Би Би Кинг^[3], Еди Брок беше, в пълния смисъл на думата „ключовата фигура“ на сградата, той знаеше тайните на всички обитатели: кавги, изневери, малтретиране, проблеми с наркотици… В зависимост от това дали поддържате добри или лоши отношения с него, животът ви може да бъде значително улеснен или да се превърне в ад.

— Добре, господине, тя ви чака.

Джонатан благодари на портиера със знак с глава и повика един от асансьорите, намиращи се в дъното на фоайето. Набра кода, който даваше възможност кабината да го качи направо в апартамента на бившата му съпруга, и вратите се отвориха във вестибюла на мезонета от стъкло, който заемаше двата последни етажа на сградата.

Джонатан отиде до салона, огромна стая с настилка от плочи от вулканични скали и със съвременна мебелировка от светло дърво и от орех. Всичко беше грижливо проектирано и ненатрупано. В две дълги високотехнологични камини, вградени в металическа издатина, весело горяха немирни пламъци, а огромните френски прозорци, гледащи към Хъдсън, хармонично отвеждаха окото от интериора към терасата. Денят се разпукваше, така че светлината беше феерична, смесица от розово, пурпурно и сиво-бяло.

Макар да беше живял тук две години, сега Джонатан се чувстваше като чужденец. Вътрешната градина, терасата от четиристотин квадратни метра, страхотната панорама, портиерските денонощни услуги, персоналът на дома, басейнът с топла вода, дълъг двайсет метра, спортната зала, сауната… По времето, когато беше „Император“, целият този лукс му се струваше нормален. Днес имаше усещането, че някога е изпитвал лудостта на манията за величие, възприемаше се като обикновен смъртен, дошъл да посети боговете на Олимп.

Франческа излезе от стаята на втория етаж и задъхано запита:

— Какво се е случило с Чарли?

— Чарли е много добре. Остана в Сан Франциско с брат ти.

Успокоена, тя слезе по стъклената стълба, която създаваше впечатлението, че жената се рее във въздуха.

Поради ранния час вероятно набързо беше намъкнала черните си джинси и бежовия пуловер от кашмир с V-образна яка. Въпреки всичко изглеждаше безупречно. Имаше надменния вид и поведение, характерни за хора, принадлежащи към семейства, които от няколко поколения живеят в богатство. Парите й всъщност бяха „given, not earned“^[4]. Може би и това обстоятелство ги беше разделило. Той, напротив, сам беше спечелил капитала си… преди да го изгуби.

— Ти го уби, нали? — попита и й подаде листа, върху който беше отпечатана статията за смъртта на Лойд Уорнър.

Тя не наведе очи, за да прочете написаното. Не попита за какво говори той. Остана неподвижна няколко секунди, после се настани на канапето и се зави с карирано шотландско наметало.

— Кой ти каза? Този глупак Жорж ли? Не… навярно не…

— Как се случи?

Тя затвори очи и позволи на спомените да нахлуят.

— Беше в края на декември точно преди две години — започна. — Сутринта ти ме изпрати до летището и аз ти казах, че летя за Лондон, за да посетя един от нашите ресторанти. Беше лъжа. Предната седмица научих, че Лойд Уорнър ще отиде на Бахамските острови в Насау, за да сключи договор за едно от техните казина. Реших също да отида там, за да го убедя да приеме разсрочването на нашия дълг. Когато пристигнах, му оставих съобщение в хотела, молех го да се срещнем на Кълъмбъс. По онова време ти не подозираше дълбоката бездна, в която бяхме изпаднали. Ресторантите ни се разрастваха, но икономическата и финансовата криза възпря възхода ни. Исках „Уин Ентъртейнмънт“ да ни предостави време, за да се издължим, но нямаше начин да говоря с него насаме в Ню Йорк.

— Той дойде ли да се види с теб?

— Да. Вечеряхме заедно. Опитах се да го убедя да не бърза толкова с изплащането на вноските, но той не ме слушаше. Цяла вечер безсрамно ме сваляше, та се принудих да напусна масата преди десерта.

Камериерка влезе в салона, носеше табла с чайник и две чаши. Франческа изчака тя да излезе и продължи:

— Мислех си, че е заминал, но Лойд Уорнър дойде в стаята ми, за да ми предложи сделка. Беше съгласен да направи усилие относно нашето задължение, но при условие…

— … че спиш с него.

Тя потвърди:

— Когато го изпратих по дяволите, той затвори вратата и се нахвърли върху мен. Беше пил повече от разумното, вероятно беше смъркал и немалко кокаин. Развиках се, но в хотела шумно празнуваха сватбари. Отбранявайки се, грабнах една статуя от масичката до леглото — имитация на бронзова фигура от Джакомети^[5]. Много силно го ударих по главата. Падна. Мислех, че е в безсъзнание, но беше мъртъв.

Смаян, Джонатан седна на най-близкия до Франческа фотьойл. Бледа и увита в наметалото, тя изглеждаше съвсем спокойна. Джонатан не можеше да осъзнае дали чувства облекчение, или е обзет от лудешки гняв. Две години мистерия бяха намерили разрешение в няколко изречени фрази. Две години, в които не можеше да се довери никому, тъй като не беше усетил, че жена му има намерение да му изневери… а тя всъщност никога не го беше предавала.

— Защо не повика полиция?

— Мислиш ли, че щяха да повярват в моята история за право на защита? С дълговете, които ни тежаха? С бележката, която му изпратих да дойде да ме види?

— Какво стори с тялото?

— Слязох веднага при наколното жилище, където сме живели ние двамата. Бях решила да използвам корабчето, което хотелът предоставя на разположение на клиентите. Спомняш ли си, един малък „Хакер Крафт“ от махагоново дърво? Прекарах го до понтонния мост и завлякох тялото в кабината. Беше непрогледен мрак. Помолих се да не срещна брегова охрана и хвърлих трупа на този… мръсник на двайсетина мили от брега. Преди това съобразих и му прибрах портфейла и портативния телефон.

— В хотела никой ли не забеляза, че си взела корабчето?

— Не, сватбата мобилизираше цялото внимание на персонала. Смяташ ли, че съм ужасна?

Объркан, Джонатан обърна глава, за да избегне погледа на Франческа. Твърдо решена да стигне докрай, тя продължи:

— Бях в паника. Ако се разбереше за изчезването на Уорнър на Бахамите, щяха бързо да стигнат до мен. Десетки хора ни видяха да вечеряме заедно в ресторанта. Единственият ми шанс беше да не намерят тялото веднага — за тази цел привързах трупа към чугунен слитък, който се използва за баласт, открих го на борда — и всички да решат, че Уорнър се е завърнал в Съединените щати. Като прегледах имейлите в телефона му, попаднах на покана да се регистрира за обратния полет. Свързах се със сайта на въздушната компания и направих необходимото. Беше добре измислено, но трябваше й някой физически да заеме мястото на Лойд. Тогава се сетих за Жорж заради смътната му прилика с Уорнър.

— Жорж ти послужи за алиби ли?

— Да. Като прокарам идеята, че е мой любовник, можех да оправдая присъствието си на Бахамите и да твърдя, че той е бил с мен в хотела. Затова и възложих снимките на местния папарак. При обратния полет той пътува с личните документи на Лойд. Помолих го, когато пристигне в Ню Йорк, да направи покупки с кредитната карта, която намерих в сакото на Уорнър. Няколко дни по-късно, когато беше обявено изчезването на Уорнър, ченгетата бяха убедени, че той се е върнал в Манхатън. Никой нямаше намерение да го дири на Бахамите, докато не намериха тялото му шест месеца по-късно.

— Докъде е стигнало следствието днес?

Без да се докосва до чая си, Франческа взе пакета „Дънхил“, оставен на ниската масичка, и запали цигара.

— Не зная. Според мен са замразили досието. Във всеки случай, никой никога не ме е разпитвал, тъй като аз вечерях не с него, а с Жорж.

Дълго овладяваният гняв на Джонатан изведнъж избухна:

— Защо не повика мен, твоя съпруг? Толкова ли малко доверие ми имаше? Да не ми кажеш за пътуването, не е болка за умиране, но да скриеш убийството!

— За да ви опазя, теб и Чарли! Точно за да не те правя съучастник в убийство! За да не идем в затвора и двамата! Имаше девет възможности от десет планът ми да се провали. Размисли: кой щеше да отгледа нашето дете, ако ни бяха заловили?

Джонатан прие аргумента. Той беше съгласен с нея, една част от него се отнасяше с възхищение към хладнокръвието, желязната логика и висшата интелигентност, благодарение на които Франческа беше успяла да се спаси и да защити семейството си. Би ли бил той способен да осъществи подобен сценарий? Вероятно не. Сигурно щеше да се държи като виновен. Щеше да се поддаде на силните страсти и да се огъне…

Внезапно усещането за абсурд и за хаос, в което го беше тласнала раздялата между тях, изчезна. Случилото се имаше смисъл. Но в същия момент Джонатан осъзна, че сега гледаше Фраческа като чужд човек. Вече нямаше порив към нея, нито някакво чувство, сякаш от този момент нататък невидима бариера ги разделяше окончателно.