Гийом Мюсо
Повикът на ангела (24)

23
Огледалото с две лица

Не знам къде отвежда моята пътека,

но по-добре вървя, когато

стискам във ръка дланта ти мека.

Алфред дьо Мюсе^[1]

 

Ярко зимно слънце осветяваше пистата.

Същата утрин Джонатан напусна английската сивота и се пренесе в средиземноморската мекота. Щом слезе от самолета, взе такси до Антиб. Движението беше спокойно, шофьорът изостави магистралата и тръгна по главния път, който следваше брега на морето. На крайбрежната алея „Променад дез Англе“ човек имаше чувството, че е пролет или че е попаднал в Калифорния: спортисти бягаха за здраве, възрастни дами и господа разхождаха кучетата си и във времето за обяд много чиновници хапваха набързо, седнали в беседките, и се възхищаваха на Залива на ангелите.

За двайсет минути колата пристигна в Антиб. Пресече центъра на града и тръгна по булевард „Гаруп“. Колкото повече се приближаваше към целта, толкова повече възбудата обземаше Джонатан. Кой живееше в „къщата на Алис“ днес? Беше ваканционен период. Може би девойка, която беше съпроводил преди две години, прекарваше Коледа с родителите си?

— Почакайте ме няколко минути — помоли той шофьора, когато стигнаха до края на задънената улица „Сан Суси“.

Този път порталът беше затворен. Трябваше да звъни доста пъти и да дава опознавателен знак, докато приеха да му отворят.

Премина пеш по чакълената алея, която се нижеше през борова горичка. Аромат на мащерка, на розмарин и на лавандула се носеше във въздуха. Върху каменното стълбище на къщата го очакваше жена на петдесетина години. Тя носеше забрадка върху косите, държеше палитра в ръка и имаше следи от боя по лицето: явно беше я обезпокоил по време на рисуване.

— С какво мога да ви помогна? — попита го тя със силен австрийски акцент, който увеличаваше приликата й с Роми Шнайдер.

Наричаше се Анна Аскин и притежаваше къщата от пролетта на 2001 г. Собственост, която даваше под наем през голяма част от годината, най-често за седмица, на богата руска, английска и холандска клиентела.

Джонатан беше само наполовина изненадан. Явно Алис го беше излъгала: нейните „родители“ не бяха собственици на имението. Вероятно го бяха наели за времето на кратката ваканция.

— Извинете, че ви безпокоя, но се опитвам да намеря семейство, което е наело вашата къща преди две години. Господин и госпожа Ковалски, това говори ли ви нещо?

Анна Аскин поклати глава. Най-често тя самата не се срещаше с наемателите: страстно увлечен по модерното домакинско обзавеждане, нейният съпруг напълно беше автоматизирал къщата. Всичко функционираше посредством кодове и инфрачервени лъчи, интегрирани в мрежа, ръководена от компютър на програма.

— Не зная нищо повече, но мога да проверя.

Тя направи знак на Джонатан да я последва на терасата. Той отиде с нея на широка площадка, от която се виждаха морето и скалите. Редом с триножник на маса от тиково дърво беше поставен преносим компютър, последен писък на модата, от който се разнасяше релаксираща музика. Австрийката отвори таблица „Ексел“, която съдържаше списъка на наемателите.

— Господин и госпожа Ковалски, точно така. Двойка американци. Наели са къщата за четиринайсет дни между 21 декември 2009 и 4 януари. Странно, но са си тръгнали по-рано: къщата е била празна на 1-ви вечерта.

Потеглили са само няколко часа след завръщането на Алис — помисли си Джонатан.

— Имате ли адреса им?

— Не, всичко са платили в брой: 9000 долара, които авансово са внесли няколко седмици по-рано в офиса на съпруга ми в Ню Йорк. Не е често срещано явление, но и преди се е случвало с американци. Те имат своеобразна религия на кеша — каза тя с леко пренебрежителен тон.

— А паричната им гаранция?

— Никога не са поискали да им се връща нещо.

Дявол да го вземе…

— Все пак нима не сте запазили някаква следа от тях?!

— Само имейл адрес. По този начин се свързваме с клиентите си.

Без да храни особена надежда, Джонатан записа адреса на електронната поща: акаунт хотмейл, вероятно създаден само за този случай, който беше невъзможно да се проследи.

Въпреки всичко, той благодари на Анна Аскин за помощта и помоли шофьора да го откара на летището.

 

 

 

Джонатан се насочи към гишето за регистрация на „Ер Франс“, за да си купи билет за полета в 15 часа за Париж. Премина зоната за качване на пътниците и зачака търпеливо, като си похапваше клуб-сандвич в един от панорамните ресторанти, които се надвесваха над пистите.

Обикновено се чувстваше зле по летищата, но това на Ница беше различно. Залагайки на прозрачността, терминалът имаше формата на огромен стъклен конус, подобен на летяща чиния. Остъклената фасада предлагаше впечатляваща гледка към синьото безбрежие, към Залива на ангелите и към заснежените върхове на планината Естерел. Футуристично и действащо успокоително, мястото предразполагаше към мечтания. Светлината извираше отвсякъде, като в хале с безкрайни размери, реещо се между небето и земята…

Издърпа ластика, за да отвори тефтерчето, подвързано с изкуствена кожа, в което си беше записал равносметката от дискусията с Джим Флеърти. Включи там чутото от устата на Анна Аскин, като напълно си даваше сметка, че почти никак не е напреднал в разследването. Историята на Алис Диксън му беше бръкнала дълбоко в душата, но не беше успял да стори нищо повече от тези, които досега се бяха занимавали с нея: колкото повече навлизаше в проблемите, толкова повече тайната се заплиташе и версиите се умножаваха, по-объркващи едни от други.

Добави още няколко бележки, опитвайки се да свърже отделните елементи, сподели с хартията всички хипотези, които му минаваха през главата. Потънал в мислите си, той изчака да повикат името му, за да стане и да тръгне към изхода за излитане.

Осъзна, че дедуктивните му способности се сблъскваха със стена и че сам няма да намери ключа от загадката, затова се примири с очевидното: трябваше да влезе във връзка с Мадлин Грийн.

 

 

 

С неприкрита гордост пилотът на „Еър Чайна“ съобщи на пътниците, че самолетът се е приземил пет минути преди обявения в разписанието час.

Метнала чанта на рамо, Мадлин се смеси с потока от хора и се нареди на опашката пред бюрото за емиграция. Понеже бе напълно отнесена, беше й нужно време да осъзнае, че е девет часът сутринта. Когато й поискаха паспорта, тя се сети, че в бързината при заминаването беше забравила да попълни по интернет формуляра ESTA, който щеше да й даде право да влезе в САЩ!

— Били сте в Ню Йорк преди няколко дни. Формулярът е валиден две години — успокои я офицерът.

Въздъхна тежко и се опита да се съвземе. Тъй като нямаше багаж, направо се насочи към зоната на такситата и даде на шофьора единствения адрес на Джонатан, с който разполагаше: неговия ресторант.

Беше топло и слънчево. Трудно бе да повярва човек, че няколко часа по-рано тя се е намирала сред парижката сивота. Отвори прозореца, за да се порадва на мекотата на климата.

Калифорния…

Винаги беше мечтала да дойде тук, но си беше представяла, че ще е през ваканцията, в компанията на влюбен в нея мъж. Не така внезапно, след като беше излъгала човека, който й бе поискал ръката.

По дяволите… защо оплесквам всичко?

Необходими й бяха две години, за да си създаде стабилен и спокоен живот, но хармонията беше станала на пух и прах със завръщането на призраците от миналото. За няколко дни беше изгубила всичките си опорни точки. Чувстваше се в безтегловност на зловеща ничия земя, раздвоена между два живота, никой от които вече не беше нейният.

Колата пътува двайсетина минути, пресичайки града от южните квартали до „Норт Бийч“.

Беше десет часът, когато таксито стовари Мадлин пред ресторанта на Джонатан.

 

 

 

Осемнайсет часът. Самолетът излетя от Ница със закъснение: непредвидена стачка на въздушните диспечери не позволи на машината да се отлепи от земята в продължение на повече от един час. След това на летище „Орли“ петнайсетина минути чакаха пристигането на стълбичката. Беше мрачно, студено, валеше като из ведро, околовръстното беше блокирано: любезен като дирек, шофьорът на таксито слушаше гърмящото радио, без да се вълнува за предпочитанията на клиента си.

Welcome to Paris!^[2]

Джонатан нямаше парижка душа. За разлика Ню Йорк, от Сан Франциско или от югоизточните градове, столицата не беше неговият град. Не се чувстваше у дома, нямаше добри спомени, никога не бе желал да отгледа тук своя син.

Когато преминаха „Порт д’Орлеан“, движението стана по-търпимо. Наближаваха „Монпарнас“. Беше проверил на телефона на Мадлин работното време на нейния магазин. Цветарката затваряше бутика чак в 20 часа. Така че след няколко минути щеше да я види, да говори с нея. Изпитваше смесица от възбуда и боязън. Никога не беше изживявал усещането, че познава много добре някого, когото почти не бе срещал. Тази размяна на телефоните обаче го свързваше с нея много силно.

Таксито отмина Белфорския лъв^[3] на площад „Данфер-Рошро“, продължи по булевард „Распай“, след това зави по улица „Деламбр“. Ето, оставаха само няколко метра. Той забеляза светлозелената витрина на магазина, която беше виждал на снимка в интернет. Паркирал пред ресторант за суши, един камион блокираше улицата. Джонатан бързаше да пристигне, затова плати сметката и на бегом измина няколкото метра, които го деляха от бутика…

 

 

 

Вместо афиш, плоча, закачена на вратата на „French Touch“ предупреждаваше:

Скъпи клиенти, ресторантът ще бъде затворен до 26 декември включително.

Благодарим ви за разбирането.

Мадлин не повярва на очите си: Джонатан Лампрьор си беше устроил ваканция! Нима беше изминала дванайсет хиляди километра за… нищо!

По дяволите! Можеше да не бъде толкова импулсивна, да направи справка, преди да предприеме такова пътуване, но Джим Флеърти я беше уверил, че ресторантьорът се е качил на самолета същия ден вечерта.

Тя прочете отново последния ред от табелката:

Благодарим ви за разбирането.

— Разбирането! Знаеш ли къде можеш да си го завреш твоето разбиране? — извика пред слисания поглед на една дребничка старица, която си разхождаше кучето.

 

 

 

Скъпи приятели, поради празниците в края на годината „Необикновената градина“ ще бъде затворена от сряда, 21 декември, до понеделник 26 декември включително.

Весели празници на всички!

Мадлин Грийн + Такуми

Джонатан не можа да повярва и разтърка очите си: цветарка, която затваря магазина си в седмицата преди Коледа! Явно младата англичанка се беше поддала на крайните разбирания на французите за ваканциите! Изумлението му се преобрази в раздразнение. Докато пуфтеше от яд, чу телефонът да звъни в джоба му. Беше Мадлин.

* * *

Тя: Къде сте?

Той: Хей! Не са ли ви учили да казвате добър ден?

Тя: Добър ден. Къде сте?

Той: А вие?

Тя: Представете си, пред вашия ресторант!

Той: Какво?

Тя: Аз съм в Сан Франциско. Кажете ми къде живеете и ще дойда там.

Той: Но аз не съм вкъщи…

Тя: Какво значи това?

Той: В Париж съм, пред вашия магазин.

Тя: …

Той: …

Тя: Не успяхте ли да ме предупредите, до дяволите!

Той: Да не е моя грешката? Мога да ви върна комплимента, да знаете!

Тя: ВИЕ започнахте да ровите в моя телефон! ВИЕ се набъркахте в неща, които не ви засягат! ВИЕ измъкнахте досие, което преобърна живота ми. ВИЕ…

Той: ДОСТАТЪЧНО! Слушайте, трябва да поговорим спокойно. Само двамата.

Тя: На десет хиляди километра разстояние ми се струва трудно да осъществим това!

Той: Затова всеки от нас трябва да направи крачка към другия.

Тя:…?

Той: Предлагам да се срещнем в Манхатън. Лесно е, а с промените в часовата разлика, можем да бъдем там още тази вечер.

Тя: Вие сте болен! Първо, самолетите са пълни, моята кредитна карта е на червено и ви казвам, че…

Той: Има полет на „Юнайтед Еърлайнс“ в 14.30. Често съм го използвал, за да взимам Чарли от Ню Йорк. Разполагам с много свободни мили^[4] и ще ви взема билета…

Тя: Знаете ли къде можете да си го тикнете този билет?

Той: Добре, не е необходимо да бъдете груба и прекалено хлевоуста. По-добре ми изпратете вашия номер на паспорта, датата и мястото на издаване. Тези данни са ми необходими, за да ви запазя място.

Тя: Престанете да ми заповядвате и да ми говорите като на дебилно момиченце! Не сте ми баща!

Той: Не съм, слава Богу!…

Тя: Престанете да се ровите в личния ми живот и в разследванията ми!

Той: Вашите разследвания? Припомням ви, че отдавна вече не сте ченге.

Тя: Не разбирам защо ме тормозите и какво целите да постигнете. Искате да ме изнудвате, нали?

Той: Не ставайте смешна, искам само да ви помогна.

Тя: Първо помогнете на себе си.

Той: Какво искате да кажете?

Тя: Искам да кажа, че животът ви е пълен хаос и че бившата ви жена крие от вас важни неща.

Той: Какво ви дава право да твърдите това?

Тя; Аз също правя своите малки проучвания…

Той: Ето още една причина, за да си поговорим, нали?

Тя: Нямам какво да ви казвам.

Той: Слушайте, имам нова информация за Алис Диксън.

Тя: Вие сте куку…

Той: Оставете ме да ви обясн…

Тя: Вървете по дяволите!

* * *

Беше затворила. Опита се да я набере отново, но беше изключила телефона си. Господи, никак не облекчаваше задачата му…

Черните облаци се разцепиха от светкавици и падна мълния. Продължаваше да вали яко. Джонатан нямаше нито чадър, нито качулка и палтото му беше вир-вода. Опита се да спре такси, но не се намираше в Ню Йорк. Покрусен от неуспеха си, отиде до стоянката на гара „Монпарнас“ и зае мястото си на опашката. Черният и самотен силует на уродливата кула обезобразяваше парижкото небе. Както всеки път, когато идваше в този квартал, той се питаше как е било възможно да бъде построена тази мрачна конструкция, колкото чудовищна, толкова и неестетична.

Току-що бе седнал в таксито, когато лек и весел звън от мокрия джоб на палтото му оповести пристигането на есемес.

Беше от Мадлин. Съдържаше поредица от цифри и букви, както и думите: „Издаден в Манчестър на 19 юни 2008 г.“

* * *

На летище „Шарл дьо Гол“ Джонатан взе полета на „Ер Франс“ в 21.10. Пътуването продължи седем часа и петдесет и пет минути, машината се приземи в Ню Йорк на летище „Кенеди“ в 23.05.

* * *

Мадлин напусна Сан Франциско в 14.30. Беше получила по имейл електронния билет, обещан от Джонатан.

Полетът до Ню Йорк продължи пет часа и двайсет и пет минути. Беше 22.55, когато се приземи на летище „Кенеди“.

* * *

Едва кацнал, Джонатан проследи на екрана списъка на пристигащите самолети. Машината на Мадлин се беше приземила десет минути преди неговата. Тъй като не знаеше къде го чака тя, се поколеба дали да не я потърси по телефона, след това забеляза ресторанта „Небесната порта“, мястото, където двамата се бяха сблъскали.

Може би…

Приближи се до заведението и погледна през прозореца. Мадлин беше седнала на маса пред чаша кафе и варено геврече бейгъл. Трябваше му известно време, за да я разпознае. Елегантната „фешън виктим“ беше отстъпила мястото си на градско съседско момиче. Гримът беше изчезнал. Чифт спортни чепици „Конверс“ бяха заменили скъпите обувки, кожено яке изместваше мантото „Прада“, а некрасива моряшка чанта, оставена на пейката, беше детронирала луксозните куфари от платно „Монограм“.

Завързани на кок, косите й се изплъзваха на руси кичури, прикриваха отчасти един белег и привнасяха нотка женственост на новия й външен вид. Джонатан дискретно потропа два пъти по стъклото, сякаш чукаше на врата. Тя вдигна очи, погледна го и той веднага разбра, че личността, която стоеше пред него, нямаше нищо общо с кокетната млада жена, която срещна предишната събота. Главният детектив от Манчестър беше заел мястото на парижката цветарка.

— Добър вечер — рече, след като се приближи към масата.

Очите на Мадлин бяха почервенели от безсъние и блестяха от умора.

— Добър ден, добър вечер… вече не знам нито колко е часът, нито кой ден сме…

— Донесох ви нещо — каза той и й подаде телефона.

На свой ред тя бръкна в джоба си, за да извади апарата на Джонатан, хвърли го в посока към него и той го улови в полет.

 

 

От този момент нататък те вече не бяха сами.