Гийом Мюсо
Повикът на ангела (14)

13
Дни на провал

Everybody counts or nobody counts.

Майкъл Конъли^[1]

Последното „лице“, видяло Алис Диксън жива, беше…, камера за наблюдение. Върху видеото, направено на пресечката на „Пайкъл Крос“, можеше да се различи крехкият силует на девойката, която слизаше от автобус, с чанта на рамо. Виждаше се ясно как тя завива на ъгъла на улицата, за да поеме по страничната алея, която води към нейния колеж. Маршрут от по-малко от осемстотин метра. И после… нищо. Дни мълчание, безразличие и мистерия. Никой не я беше виждал, нито пък чувал. Сякаш Алис се беше изпарила.

* * *

Както всички големи градове в Англия, Манчестър беше натъпкан с хиляди камери. От десет години широкомащабна политика за видеонаблюдение опасваше всяко кътче на града. Така че един гражданин можеше да бъде сниман по триста пъти на ден. Много надежден начин за борба с престъпността. Поне, в речите на политиците, тъй като в действителността се случваха други неща: по липса на достатъчно средства материалът често пъти беше дефектен. В утринта на изчезването на Алис всички камери, които оглеждаха сектора на колежа, бяха повредени или извън строя, а образите — мъгляви или неизползваеми…

* * *

През следващите дни Мадлин мобилизира сто и петдесет полицаи, които да претърсят апартаментите, мазетата и градините в радиус от три километра около училището. Събраха свидетелствата на стотици хора, задържаха познатите педофили и проследиха маршрута на подозрителна бяла камионетка, видяна от доста ученици.

* * *

Убедена, че тя носи тежката отговорност за изчезването на Алис, Мадлин задържа Ерин Диксън и я подложи на разпит в продължение на повече от двайсет часа. За полицайката Ерин беше вампир, напълно зависима от наркотика, способна на всичко за една доза, включително и да продаде дъщеря си на търговци на бели робини. Но казаното от майката никак не помогна. По съвет на адвоката си Ерин поиска да се подложи на детектор на лъжата — голяма шарлатания — и премина теста успешно. Тя излезе свободна и си позволи лукса пред камерите с вълнение в гласа да отправи призив към похитителите.

* * *

Компютърният отдел на полицейския участък лесно разкри паролата на компютъра на Алис: Хийтклиф, също като героя от „Брулени хълмове“, любимия й роман. За съжаление, нито анализът на твърдия диск, нито прегледът на имейлите доведоха до намирането на нещо сериозно.

* * *

Преглеждайки интимния дневник на Алис, Мадлин откри, че девойката имаше навик да се хваща на работа тук и там, давайки лъжливи сведения за възрастта си. Именно така тя намираше пари, за да си плаща книгите и културните развлечения. През последните месеци беше работила в „Соул Кафе“, бар на „Оксфорд Роуд“, в университетския квартал. Арестуван и обвинен за наемането на малолетна, собственикът беше извън подозрение по отношение на отвличането.

* * *

На 15 декември водолази преровиха на разстояние над два километра западния бряг на река Ирк. Други — блатото на Рокуел, разположено на четиристотин метра от училището. Те извадиха няколко скелета на коли, един мотопед, два хладилника и разни железарии. Но никакво тяло.

* * *

Джим внимателно прослуша всички разговори по мобилния телефон на девойката. Лицата, влезли в контакт с нея, бяха разпитани. Беседите с тях не дадоха никакъв резултат.

* * *

Коледа мина, без дознанието да напредне дори сантиметър.

Мадлин се отказа от ваканция. Тя започна да взема медикаменти, за да затвори очи и да може да поспи няколко часа.

Не беше дебютантка. От години работеше в този ужасяващ квартал. Години, през които насилието и ужасът бяха част от всекидневието й. Години, през които носеше на гърба си тежкия товар от сцени на престъпления, от аутопсии и от арести на индивиди от най-лоша порода. Беше залавяла убийци, беше щраквала белезниците на крадци и на дилъри, сблъсквала се беше с педофили, разкривала беше мрежи на наркотрафиканти. Ако трябваше да смята, беше се трудила над десетки и десетки убийства. Преди три години дори едва се размина със смъртта, по време на престрелка между две банди: куршум от „Магнум 357“ я беше засегнал, бе разкъсал малко кожата на черепа й и й остави белег, който тя се опитваше да прикрие с косите си.

Животът й — това беше дознанието.

Независимо че дознанието предполагаше появата на натрапчиви мисли, самота и непрекъснато дебнеща опасност.

Независимо че дознанието ви превръщаше в призрак за приятелите, семейството и колегите.

Но в този конкретен случай нали именно това беше цената, която трябваше да плати: да се превърне самата тя в призрак, за да намери друг призрак?…

* * *

През януари Джим и неговият екип прегледаха телефонните разговори, проведени в непосредствена близост с училището в часовете, предшествали и последвали изчезването на Алис. Имената на абонатите бяха проверени в картотеката на полицията. Повече от двеста от тях бяха известни, най-често за дребни прегрешения. Всички бяха разпитани, бе установено как са прекарали времето си, а жилищата им бяха претърсени. Сред тях се оказа мъж на петдесет години, Флетчър Уолш, осъден за изнасилване преди две десетилетия и собственик на бяло комби…

* * *

На пръв поглед алибито на Флетчър Уолш изглеждаше добро, но когато претърсиха гаража му, хората от бригадата, използваща обучени кучета, намериха следи от кръв по задната седалка на колата му. Пробите бяха изпратени за изследване в съдебномедицинската служба в Бирмингам, а полицията в очакване на резултатите постави под денонощно наблюдение Уолш.

* * *

На 13 февруари говорителят на полицията обяви, че анализите на следите от кръв, открити в колата на Флетчър Уолш, не дават възможност да се твърди със сигурност, че принадлежат на Алис Диксън.

* * *

След това медийният интерес стихна. Полицейските части, заети с разследването, бяха изпратени на други места. Дознанието тъпчеше на едно място.

Всяка нощ Мадлин продължи да сънува Алис и да бъде преследвана от нейния поглед. Всяка сутрин тя ставаше с надеждата да намери нова улика или да се появи нова следа, която до този момент е била пренебрегвана.

Колегите и началниците й винаги я бяха възприемали като солидно ченге, но този път тя не стигаше дъното с крак. Обикновено построяваше разсъжденията си върху несигурни основи, направени от защитен крепеж, който не изключваше реалното състрадание. Тя дори ставаше по-добра, когато мъката на жертвите се превърнеше в нейна собствена мъка. Опасна близост, но я правеше ефикасна.

Точно това се случи и с Алис. От първия ден изчезването й я беше опустошило. Тази хлапачка прекалено много й напомняше за самата нея в юношеските години. Смущаваща идентификация, объркана връзка, органична привързаност. Чувство, което тя знаеше, че е опустошително, но срещу което дори не се опита да се бори.

Не ставаше дума само за лична история, а за нещо повече от това. Живееше с увереността, че е единствената, която действително се вълнува от съдбата на девойката. Изпитваше усещането, че е заместила майка й и че е натоварила на раменете си бремето на отговорността за нейното изчезване.

Тази нощ тя си обеща нещо: ако не успее да намери Алис жива, никога няма да има деца…

* * *

Обземаше я безсилие. Понякога беше по-зле, отколкото ако й бяха съобщили, че е умряла, защото не преставаше да си представя какво изпитва Алис. Злокобни и потискащи картини превземаха съзнанието й.

За да се хване за нещо, тя дори отиде да се консултира с медиум. Шарлатанинът опипа дреха, принадлежала на девойката, и заяви, че е мъртва, дори даде адреса на строежа, където лежало тялото. Мадлин мобилизира екип, който прерови из основи мястото. Напразно.

* * *

Когато научи за странното действие, нейният началник я посъветва да си вземе няколко дни отпуск. „Трябва да гледате действителността в очите: Алис Диксън изчезна преди три месеца. Трагично е, но на този етап шансовете да я намерим почти не съществуват. Има други дознания и други досиета, които чакат вас…“

* * *

Но Алис се чувстваше неспособна да работи над „други дознания и други досиета“. Тя беше готова на всичко, за да запази крехката надежда да намери Алис.

* * *

Тогава реши да направи посещение лично на дявола.