Гийом Мюсо
Повикът на ангела (27)

26
Момичето с очи на Модиляни

Non sum qualis eram.

Хораций^[1]

— Получих съобщение от Люк! — възкликна Лорелай, отвори вратата на банята и тикна своя портативен телефон пред очите на съквартирантката си.

С глава, наведена над умивалника, с четка за зъби в ръка, Алис попита:

— Кво иска?

— Моля?

Девойката си изплакна устата и изрече ясно:

— Какво иска от теб?

— Кани ме на вечеря утре вечер в „Кафе Люксембург“!

— Късметлийка си! Не ти ли се струва, че той прилича на Райън Рейнолдс^[3]?

— Във всеки случай има хубаво малко дупе! — рече през смях Лорелай и затвори вратата.

Останала сама, Алис се погледна в огледалото и почисти грима си с мокра кърпичка. Видя отражението на красиво момиче на седемнайсет години, с фино лице, обградено с руси коси. Имаше голямо открито чело, упорита уста и високи скули. Синьо-зелените й очи контрастираха с порцелановия й тен. Тук, в училището, заради физиката и името й всички смятаха, че е от полски произход. Наричаше се Алис Ковалски. Или поне така беше записано в личната й карта…

Тя завърши тоалета си, след това още няколко секунди се заигра с образа си в огледалото, забавляваше се, като бързо сменяше физиономии. Както при упражненията, които провеждаха в часовете по драматично изкуство, се начумери, погледна срамежливо, а после и провокиращо.

После отиде при Лорелай в голямата стая, която си поделяха. Възбудена от близката среща, младата афроамериканска певица беше пуснала Лейди Гага много силно и пробваше пред голямото огледало различни тоалети: черна рокля и яке от туид, за да наподобява героинята от сериала „Клюкарката“, свободно падаща вталена рокля, малко тип джипси, джинси „Хлое“ и цветни обувки ала Камерън Диас…

— Капнала съм от умора — призна Алис и се мушна под завивката.

— Нормално е. Тази вечер ти беше кралицата на бала!

Красивото сопрано намекваше за спектакъла в края на годината, който играеха учениците от тяхната секция: представление на „Уестсайдска история“, Алис изпълняваше ролята на Мария.

— Наистина ли смяташ, че бях добра?

— Беше ослепителна! Толкова надарена си за театър, колкото и за цигулката.

Поруменяла, Алис й поблагодари. В продължение на петнайсетина минути двете девойки не спираха да мелят, припомняха си как е минала вечерта.

— По дяволите, забравих си чантата в гардероба на аудиторията! — усети се внезапно Алис.

— Няма страшно, ще си я вземеш утре.

— Проблемът е, че там са ми лекарствата.

— Тези, които пиеш срещу отхвърлянето на трансплантирания орган ли?

— Най-вече хапчетата срещу високо кръвно — уточни тя и седна на леглото.

Объркана, помисли няколко секунди, после рече:

— Отивам! — отсече и скочи.

Нахлузи долнище на анцуг направо върху нощницата и отвори гардероба, за да си намери пуловер.

По инстинкт, избра наредения най-горе на рафта: памучен суичър в розово и сиво, украсен с емблемата на „Манчестър Юнайтед“. Единствената дреха от предишния й живот.

Обу чифт платнени кецове, без да се грижи да им завързва връзките.

— Ще мина и покрай автомата за закуски — реши тя. — Яде ми се „Орео“ и ми се пие ягодово мляко.

— Ще ми вземеш ли опаковка вафли? — запита съквартирантката й?

— Добре. Доскоро.

* * *

Алис излезе от стаята. В коридора атмосферата беше отпускарска. В навечерието на ваканцията цареше празнично настроение. Университетското общежитие приютяваше повече от триста възпитаници на дванайсетте последни етажа на „Линкълн Център“: бъдещи танцьори, актьори и музиканти от петдесетина различни националности! Макар че беше близо два часът през нощта, учениците се нижеха от стая в стая. Мнозина си приготвяха куфарите, за да заминат на сутринта и да прекарат Коледа със семействата си.

Алис излезе в хола и повика асансьора. Докато чакаше, погледна през прозореца светлините на сградите, които се отразяваха в реката. Тя беше все още в еуфория от спектакъла и направи танцова стъпка. Повече от когато и да било в края на тази година изпитваше признателност към живота. Какво щеше да стане с нея, ако беше останала в Манчестър? Дали въобще щеше да е жива до този момент? Вероятно не. Тук, в Манхатън, беше разцъфтяла и въпреки последиците от сърдечната трансплантация живееше като на облак. Тя, момиченцето от Чийтъм Бридж, тази вечер бе изпълнила главната роля в спектакъл на най-престижното артистично училище в Ню Йорк!

Изведнъж през гърба й премина тръпка и тя скри ръце в джобовете на суичъра си. Старата розова дреха съживи спомените и образите от отколешния й живот като вихрушка преминаха през главата й: майка й, кварталът, училището, мизерията, порутените сгради, дъждът, страшната самота и страхът, който никога не я напускаше. Днес тя често спеше неспокойно, но не съжаляваше за решението си. И никога нямаше да съжалява за него.

Тук, в „Джулиард“, всички бяха луди за изкуство и култура. Хората бяха отворени за идеи, толерантни, оригинални и стимулиращи. Животът беше лесен и условията благоприятни за работа: ако искаше, можеше да репетира с цигулката през нощта в звукоизолираните зали, разположени на всеки етаж. Училището разполагаше с немалко аудитории и сцени, с клиника за физиотерапия и с фитнес център…

Когато най-после асансьорът пристигна, Алис натисна бутона за дванайсетия етаж, където се намираше голямата обща зала. Мястото беше оживено: няколко ученици гледаха концерт на гигантски екран, други играеха билярд, имаше и такива, които, седнали в общата кухня, си хапваха палачинки, купени от пекарната „Магнолия“.

— Нямам късмет! — съжали тя, констатирайки, че автоматите за закуски са опоскани.

— Какво не е наред, мила госпожице? — попита един от нощните пазачи.

— Запасите от любимите ми бисквити са изчерпани.

Доста хора денонощно наблюдаваха сградата. В „Джулиард“ не се шегуваха със сигурността: училището даваше приют на деца на дипломати, на короновани глави и дори на дъщерята на един действащ президент.

Преди да се върне към асансьора, Алис купи пакет вафли за Лорелай, както и своята напитка. Този път слезе на по-долните етажи, където се намираха концертните зали. На десетия етаж, когато вратата се отвори, Алис забеляза огромен тъмен силует, който я чакаше. Мъж със скрито под качулка лице насочи пистолет към нея. Тя отстъпи, извика приглушено, но той се приближи и стреля.