Гийом Мюсо
Повикът на ангела (34)

33
Свидетелите

Главният прокурор на Съединените щати може да предостави защитни мерки на свидетел в процес срещу организирана престъпна дейност, ако прецени, че този свидетел може да бъде жертва на насилие или заплахи.

Член 3521, дял 18 от Кодекса на САЩ

Станали на ледени шушулки, тъй като седяха дълго на пейката Мадлин и Дани отново поеха по дължината на кея. Въпреки студа бреговете на Ист Ривър съвсем не бяха пусти. Екипирани с кепчета, с найлонови кофи и с въдици, група старци се радваха, че са намерили удобно място за риболов точно срещу панорамата на Манхатън и вадеха със забързан ритъм лавраци, морски езици и малки палтуси^[1]. Те говореха полски, руски, испански… Истинско смешение на езиците.

— В началото — обясни Дани — отговорих на Алис, че идеята й за Програмата за защита на свидетелите е наивна и нереализируема. Нямах какво да предоставя, не държах никакви козове. Но тя настоя: „Сигурна съм, че можеш да си послужиш с тези, които те притискат в този живот.“ Това разсъждение започна да ме гложди. В Съединените щати оставаха няколко месеца до президентските избори и борбата срещу наркотиците беше една от темите в кампанията. Всички кандидати говореха за Мексико или за войната между картелите, която вече беше взела десетки хиляди жертви. Американците се тревожеха от нарастването на несигурността близо до границата. Изборът на Обама беше знаменателен, защото той призна отговорността за трафика на неговата страна като основен консуматор. Още преди да встъпи в длъжност, се срещна с мексиканския си колега и двамата потвърдиха намерението си да водят безкомпромисна война срещу трафикантите на дрога. Беше много важно дело по време на неговия мандат: Вашингтон нямаше желание да се окаже граничещ с наркодържава.

— Каква връзка има всичко това с теб? — запита Мадлин. — Пране на наркодолари ли?

— Преди петнайсет години, когато следвах в Съединените щати, срещнах Исабел Кортес в Калифорнийския университет.

— Дъщерята на шефа на картела ли? Името й се тиражира във всички вестници във връзка с процеса.

— Продължихме да поддържаме контакт. Семейното минало и на двама ни беше много тежко. Децата на престъпниците се разбират помежду си…

— Толкова добре, че всеки от вас пое факела от баща си…

— Исабел няма кръв по ръцете си. Тя беше счетоводителят на организацията. Дискретна и интелигентна бизнес дама, която в продължение на години изпра милиони от наркотици и ги превърна в пари за законни дейности.

— По доста стъписващ начин представяш нещата…

— С течение на времето със засилването на борбата срещу мръсните пари стана много трудно за наркобандите да перат доларите си през банките и фискалните райски кътчета. Исабел беше принудена да се обърне към други дейности и други посредници.

— Тогава тя си спомни за теб…

— Да, в продължение на пет години инвестирах за нейна сметка в недвижими имоти и хотелиерство. Знаех, че агентите на американското финансово министерство се опитват да я заловят, но ние бяхме внимателни. Когато Алис ми заговори за Програмата за защита на свидетели, наредих на моя адвокат да влезе във връзка със следствения отдел на IRS^[2].

— Сделка ли им предложи?

— Безнаказаност за мен и нова самоличност за нас двамата с Алис, при условие че свидетелствам срещу Исабел Кортес. Те особено държаха да я заловят в Съединените щати, за да докопат имуществото й: банкови сметки, стотина апартамента, хотелски комплекси, бюра за смяна на валута и агенции за недвижими имоти из цяла Калифорния.

— Лесно ли се съгласиха?

— Не, но Конгресът се готвеше да гласува голяма помощ от милиард долара за Мексико. ФБР имаше нужда от символичен арест, за да го използва за манипулиране на общественото мнение. Аферата стигна чак до министъра на правосъдието, който накрая влезе във връзка с MI6.

— Британските тайни служби ли?

— Те осигуриха репатрирането на Алис, като накараха всички да повярват, че е извършено отвличане. Аз трябваше да я последвам по-късно.

Мадлин изведнъж се почувства напълно изнемощяла: в продължение на месеци се беше опитвала да разреши загадка, която Интелиджънс Сървис редеше. Всичко се обясняваше: развалените охранителни камери, липсата на отпечатъци, лъжливите и противоречиви свидетелства. Можеше и десет години да разследва, но нямаше да напредне нито на йота. Или пък щеше да свърши като Джим, „самоубила се“ в кабинета си… Ярост от безсилието завладя Мадлин. Тя напразно се опитваше да усмири гнева си:

— Защо ми стори това, Дани? Защо ме накара да вярвам, че я търсиш, защо ми изпрати сърцето й?

— Щом пристигна в Манхатън, Алис се оказа неподатлива на медикаментите. Сърдечната й недостатъчност се засилваше. Бях силно обезпокоен: тя беше сама, все по-често се чувстваше изморена, непрекъснато я мъчеха грипове и бронхити. Само трансплантация можеше да я спаси. Оказах натиск на ФБР: няма да свидетелствам, ако дъщеря ми умре. Тя успяха да я вкарат в листата на чакащите с предимство и скоро след това операцията беше направена в нюйоркска болница. Периодът никак не беше лесен за нея…

— Но защо ми изпрати сърцето й? — настоя Мадлин.

— Не аз ти го изпратих, а тези, които ни защитаваха. Защото ти ставаше неудобна, Мадлин — призна той с дрезгавия си глас, похабен от тютюна. — Преобърна земята и небето, за да намериш Алис. Накрая щеше да попаднеш на връзката с мен. В MI6 се паникьосаха. Идеята за изпращането на сърцето беше тяхна. За да бъде затворено досието.

— Каква роля изигра Бишоп?

— Бишоп беше щастлива случайност. Тайните служби знаеха, че някой ден ще се намери смахнат тип, който ще се обвини за убийството на Алис. Но нещата се случиха много по-бързо от предвиденото. След това, няколко месеца подир „изчезването“ й, аз режисирах собствената си смърт и се присъединих към нея в Ню Йорк.

— Уби брат си!

— Не, Джони сам се погуби. Ти го познаваше: беше зомби, наркоман, душевноболен и убиец. Направих избор и Алис се оказа моят приоритет. Тези, които са готови да действат, винаги трябва да платят скъпа цена.

— Спести ми приказките си, ясен си ми! А Джонатан? Как попадна той на вас?

— По време на коледната ваканция ние с Алис отидохме да прекараме няколко дни в Кот д’Азюр. След операцията Алис непрестанно изписваше името си в „Гугъл“, за да проследи как се развива следствието за нейното „отвличане“. Тя намери статии за теб, за опита ти за самоубийство. Искаше да ти разкаже всичко, но Блайт Блейк, шерифа, която отговаряше за нас, отказа. Алис не можа да понесе това. Когато пристигнахме във Франция, тя избяга, за да отиде в Париж, но щом се озовала в столицата, се отказала, за да не ни постави в опасност, и там попаднала на Джонатан Лампрьор.

Сърцето на Мадлин се сви. Алис не само знаеше, че тя съществува, но и се бе опитала да влезе във връзка с нея.

— От този момент ФБР и митническата полиция имаха имената ви в архива си и винаги, когато стъпвате на американска земя, се обявява тревога. Вчера вечерта информираха Блайт Блейк, че и двамата сте в Ню Йорк. Не можеше да е случайно. Помолих я да разиграем стратегическа игра, за да те доведем тук.

— За да ме накарате да замълча ли?

— Не, Мадлин, за да ми помогнеш.

— За какво да ти помогна?

— Да намерим Алис.

* * *

Превърнатият в апартамент горен етаж се издигаше над гаража и над кея. Със залепено на прозореца чело Блайт Блейк не изпускаше от очи Дани и Мадлин. Шерифът накратко отговори на въпросите на Джонатан и оставаше концентрирана над задачата си: да следи и да пази свидетеля. Французинът разглеждаше тази странна жена с грациозна и аристократична хубост. Тя притежаваше русите коси и студената елегантност на героините на Хичкок. Тънка талия, черен прилепнал по тялото панталон, ботуши и кожено яке, под което се подаваше яка поло. Малки фиби прибираха косите й в сложен кок. Когато човек я наблюдаваше в профил, не можеше да не се възхити от финеса на чертите й и от деликатно подчертаните с грима очи.

Дори белегът й криеше известна привлекателност. Без ни най-малко да я обезобразява, той й придаваше вид на фатална жена, което можеше да се стори възбуждащо за много мъже.

— Вероятно често са ви задавали въпроса… — започна той.

Продължавайки да следи с поглед Дани, тя отговори на Джонатан с монотонен глас:

— Парче от снаряд в Ирак, в „триъгълника на смъртта“. Три милиметра по-навътре и щях да си изгубя окото…

— Кога се случи?

— Преди осем години. Бях доброволка. Ако трябваше отново да го сторя, бих го направила.

— Дълго ли останахте в армията?

— Аз съм държавен агент: досието ми е строго секретно.

Тъй като той настоя, тя склони да открехне тайната:

— Напуснах морските сили след раняването. Две години останах в Куонтико^[3], след това изпълнявах тайни мисии за Управлението за борба с наркотиците, а накрая попаднах в шерифския корпус.

— Къде бяха тези мисии?

— Слушайте, приятелче, тук аз поставям въпросите, окей?

— Така ли говорите вечер, когато някой мъж се интересува от вас?

Тя се раздразни:

— Сега не е такава вечер и за ваша информация не сте мой тип.

— А кои са ваш тип? Такива като Дойл ли?

— Защо говорите така? Безпокоите се за приятелката си ли?

— А вие? Възбуждат ли ви убийците?

— Да, повече от главите на семейства — провокира го тя. — Но ако искате да знаете, работата ми е да следя Дойл, а не да спя с него.

С малка слушалка на ухото тя даде инструкции на двамата цербери да бъдат още по-внимателни.

— Мислите ли, че Дани може да бъде убит от мексиканците?

— Не е невъзможно, но нито за миг не вярвам в това.

— Защо?

— Защото в известен смисъл той вече свидетелства.

Този път Джонатан се смути:

— Преди пет минути ми казахте, че трябва да се яви пред съда следващата седмица.

Блайт уточни:

— Както законът позволява при подобно положение, Дани записа показанията си преди началото на процеса. Свидетелството му е филмирано, в присъствието на съдия и на адвокат той обвинява Исабел Кортес.

Джонатан започна да разбира:

— Значи дори ако днес убият Дани…

— … записът ще е достатъчен, за да бъде осъдена трафикантката — увери го Блайт. — Единствената надежда на картела е Дани да промени версията си в деня на процеса.

— Но защо би сторил той нещо подобно?

— Ето затова — отговори тя.

С помощта на дистанционно устройство включи закачения на стената голям плосък екран и пусна видео.