Гийом Мюсо
Повикът на ангела (12)

11
Дознанието

В същността си човек е това, което крие: жалка малка купчина от тайни.

Андре Малро^[1]

Хипнотизиран от екрана на своя компютър, Джонатан препрочиташе за трети път статията от вестника.

МАДЛИН ГРИЙН, ДОЗНАТЕЛ НА АФЕРАТА „ДИКСЪН“, ПРАВИ ОПИТ ДА СЕ САМОУБИЕ

(„Гардиън“, 8 юли 2009 г.)

 

Чийтъм Бридж — Месец след зловещото откритие, свело до нулеви шансовете да бъде намерена жива младата Алис Диксън, лейтенантът от полицията, натоварен с дознанието, Мадлин Грийн, трийсет и една годишна, тази нощ се опитала да сложи край на живота си, като се обесила на греда в своя апартамент.

Младата главна инспекторка за щастие повлякла при падането си стъклен бюфет, който се разбил на пода и разбудил съседката по етаж Жюлиан Ууд, а тя светкавично се намесила. След като получила първа помощ, госпожица Грийн била превозена в болницата в Нютън Хийт.

Според лекарите състоянието е тревожно, но прогнозата за живот е добра.

Последиците от едно мъчително дознание

Как да си обясним този злощастен жест? Чувство за вина? Свръхактивност? Неспособност да забрави едно мъчително дознание? Във всеки случай това е правдоподобно обяснение. Хенри Полстер, суперинтендант на полицията в Манчестър, разкри, че Мадлин Грийн е спряла да работи, след като е научила за смъртта на Алис Диксън, четиринайсетгодишна, последната жертва на Харалд Бишоп, печално известния сериен убиец, арестуван преди няколко дни от полицията в Мърсисайд. Сред колегите на госпожица Грийн учудването се смесва с вълнение. „Дори зад решетките, Палача от Ливърпул докопа нова жертва“, изразява тъгата си нейният колега, детектив Джим Флаерти.

Джонатан си почеса главата: тази история несъмнено беше държала в напрежение Великобритания в продължение на месеци, но не бе прекосила Атлантическия океан.

— Чувал ли си да се говори за аферата „Алис Диксън“ или за Палача от Ливърпул? — за всеки случай той запита приятеля си.

— Никога — увери го канадецът.

Естествено. Няма какво да размишлява: хора като Маркус живееха в нереален свят, далеч от действителността. Свят, в който Бил Клинтън беше все още президент, Берлинската стена си стоеше на мястото, там непрестанно се играеше на флипер и на „Пъкмен“^[2] по баровете.

Идеята възникна от само себе си. Джонатан включи клетъчния телефон на Мадлин и стигна до софтуера, защитен от парола.

ENTER PASSWORD

Той написа „Алис“ и програмата тутакси го прие…

* * *

Телефонът съдържаше стотици документи по аферата „Диксън“: бележки, статии, снимки, видеа. Последователно, след като ги оглеждаше на екрана, Джонатан ги прехвърляше в своя компютър, за да ги осмисли внимателно по-късно. В началото реши, че тези файлове представляват нещо като огромно пресдосие за отвличането и убийството на момичето, но колкото повече напредваше, той разбираше защо Мадлин беше сторила всичко необходимо, за да защити данните. Младата жена беше сканирала и копирала всички елементи от досието, представляващо последното й дознание. Тук се намираха собствените й бележки, списъците на взетите отпечатъци от пръсти, разпитите на заподозрените, филмирани по време на задържането им, снимките и точните описания на веществените доказателства, десетки страници с разпити на съседи. Цял куп документи, белязани с печата на „Greater Manchester Police“, които въобще не трябваше да напускат полицейския участък или съдебната зала…

— Какво е това, тате? — запита Чарли, обезпокоен от гледката на серия кървави снимки върху компютъра на баща му.

— Не гледай, скъпи, не са неща за деца — отговори Джонатан и обърна екрана на друга страна.

Той провери скоростта на сваляне на данни. Въпреки че имаше Wi-Fi технология на безжичната мрежа, свалянето не ставаше много бързо и оставаше работа за още най-малко два часа.

— Хайде, ела! Ще поиграем баскет с чичо Маркус — предложи с жизнерадостен глас.

Те излязоха на един от оградените с телени мрежи терени, които се точеха покрай „Левис Плаза“. Играта беше оспорвана. Чарли се бореше с все сили, вкара двайсетина коша и се върна грохнал в къщи. Взе душ, похапна малко риба и заспа пред епизод от „Двама мъже и половина“.

Джонатан го занесе в стаята му. Навън беше паднала нощта. Маркус отново запали наркотичната си цигара, наслаждаваше й се на терасата, сякаш пушеше хаванска пура, и оживено разговаряше с папагала.

Джонатан претърси хладилника и намери бутилка черешова водка, подарена му от руски клиент. Активирайки екрана на компютъра, той си сипа чаша от този еликсир, който според етикета бе дестилиран върху брезови въглища и е прецеден през сито от диаманти.

Провери дали всички данни са пренесени върху твърдия му диск. Мадлин бе отнесла не десетки, а стотици документи. Общо близо хиляда парчета, които оформяха зловещ и трагичен пъзел. Видимо младата жена се беше отдала на тази афера в продължение на шест месеца, беше работила нощ и ден, така че накрая бе оставила там здравето и разума си. Мръсна история, която като нищо можеше да й вземе живота…

Джонатан отвори последните пренесени снимки; бяха нетърпимо ужасяващи. Обхвана го силно колебание. Имаше ли наистина желание и смелост да се набърка в история за изчезване и убийство на дете?

Отговорът беше не.

* * *

Обаче, след като изпи чашата водка, си сипа втора и се потопи в ада.