Гийом Мюсо
Повикът на ангела (19)

18
Хипнотично

От всички злини най-болезнени са тези, които си причиняваме сами.

Софокъл^[1]

Джонатан слезе от трамвая близо до катедралата „Грейс“^[2]. Градът беше потънал в непрозрачна белота, която заглушаваше звуците и обгръщаше улиците с воал на тайнство. Той пресече „Пауел Стрийт“ пеша и премина още стотина метра, преди да стигне до болницата „Ленокс“.

— Очаква ме доктор Моралес — обяви на приемното гише.

Тъй като го помолиха да почака в хола, той се стовари на едно канапе и извади от джоба си листа хартия, на който беше отпечатал снимката на Алис.

Лицето на момичето не му даваше мира цял ден. Опитваше се да отблъсне спомена, да си рече, че греши, но не успяваше. Когато срещна Алис Диксън, тя беше кестенява и твърдеше, че се нарича Алис Ковалски, но носеше същия розов пуловер и имаше същата ранимост в погледа.

— Добър ден, Джонатан.

— Добър ден, Ана-Лучия — отвърна той и вдигна очи към красивата млада жена с матова кожа и кехлибарено черни коси.

Доктор Моралес излъчваше елегантност и сдържаност. Ниска на ръст, носеше отворената, за да се вижда блузата й, медицинска престилка така, че тя приличаше на опъната по тялото дреха, която дискретно позволяваше да се оцени стройният й силует.

— Ще дойдеш ли в моя кабинет?

С решителна крачка той я последва в асансьора.

— Отдавна не сме се виждали — отбеляза тя и натисна копчето за шестия етаж.

— Малко повече от година — съгласи се Джонатан.

Мълчаха, докато кабинката се издигаше нагоре. Той беше срещнал Ана-Лучия Моралес още през първите си месеци, прекарани в Сан Франциско. В труден период от живота му. Психиатърката му беше препоръчана от Елиът Купър, хирург от болницата, редовен клиент в ресторанта му, който стана и негов приятел. „Неспособна е да разреши заплетения възел на собствения си живот, но може да помогне на другите, независимо че е прекалено красива за психиатър“ — беше го предупредил старият лекар.

Джонатан отиде на няколко терапевтични сеанса, по време на които до известна степен изпадна под влиянието й, после пак я посети, за да получи успокоителни лекарства, а след това повече не се весна. Психоанализата не беше за него, във всеки случай, още не беше готов.

Една вечер, няколко седмици след последната консултация, случайно срещна Ана-Лучия в бар в „Норт Бийч“. Мястото повече приличаше на пристан за хлапетии, отколкото на „Кафе Костес“^[3]. На сцената самотен китарист изпълняваше стар хит на „Лед Цепелин“, като с единия си крак удряше по кахон^[4], а с другия управляваше семплер^[5]. Джонатан все още не беше прежалил бившата си съпруга; Ана-Лучия беше зарязана от гаджето си, властен и егоистичен финансов брокер, който живееше в другия край на страната, но беше влязъл под кожата й. Те изпиха по няколко бири, малко пофлиртуваха и се оказаха съвсем близо до възможността да извършат голяма глупост. Всички имаме моменти на крах…

— Не изглеждаш особено във форма — рече тя, за да наруши тишината.

— Имал съм и по-добри дни — призна той. — Всъщност ще те моля за една услуга.

Вратите на асансьора се отвориха към дълъг коридор, който водеше до кабинета на Ана-Лучия: малка стаичка с приятна светлина, гледаща към „Хайд Стрийт“.

— Слушам те.

— Ако си спомням добре, когато идвах на консултации, ти записваше нашите сеанси, нали?

— Да, но те могат да се преброят на пръстите на едната ми ръка — сети се тя и написа името на Джонатан върху клавиатурата на компютъра си.

Когато се появи досието му, лекарката уточни;

— Има три записа.

— Можеш ли да ми извадиш файловете?

— Естествено, незабавно ще ти ги изпратя по имейла. Това е част от терапията. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Благодаря, това е достатъчно — отвърна той и стана.

— Добре, няма да настоявам.

Тя на свой ред се изправи, свали престилката и я окачи на стенна закачалка.

— Работното ми време приключи, да те закарам ли? — предложи и облече непромокаемо манто от кафява кожа, което я правеше да прилича повече на топмодел, отколкото на лекар.

— Съгласен съм.

Той я последва в подземния паркинг и отидоха до чисто нова кола „Ауди Спайдер“.

— Колко консултации седмично правиш, за да си позволиш такова бижу?

— Не е моя — отвърна тя и завъртя ключа.

Виждам: твоят брокер се е върнал.

— А жена ти?

Джонатан реши, че въпросът е абсурден, и сви рамене.

Кабриолетът пое по „Буш Стрийт“ и зави по „Левънуърт“. Ана-Лучия обичаше да живее опасно. Тя се възползва от дългата дясна ивица на „Калифорния Стрийт“, за да увеличи значително скоростта.

— На какво си играеш?

— Извини ме — рече тя и намали.

Замислена, изкачи в мълчание „Грант Авеню“, а после и „Ломбард“. След малко се реши да констатира:

— Ти приличаш на мнозина други, Джонатан: изгубен в сенчестите си зони. Ще се почувстваш много по-добре, когато се избавиш от бремето на своите призраци.

— Призраците вероятно са леки — усмихна се той.

— Но веригите, които влачат, тежат тонове — не му остана длъжна тя.

Той размисляше над този бърз и находчив отговор през останалата част на пътя, докато тя го остави на върха на „Телеграф Хил“.

— А ти — по-добре ли си? — запита, отваряйки вратата на Спайдъра.

— Не — призна тя, — но това е друг проблем.

— Добре, няма да настоявам.

Усмихна му се и като вихър полетя към светлините на града.

Успокоен, че се прибира, Джонатан отвори вратата на дома си. Маркус беше заспал на канапето пред стар епизод на „Стар Трек“. Той загаси телевизора и след това надникна в стаята на сина си, за да провери дали всичко е наред. Чарли спеше със стиснати юмруци. Беше откъртил пред таблета, помагайки на „Ядосаните патета“^[6] да се преборят със зелените прасета.

Малко гневен, Джонатан дезактивира електронната плоча. Когато той беше на тази възраст, заспиваше с книга, а не пред екран! Помисли за дългите часове, които прекарваше с „Тин-тин“, с „Тримата мускетари“, с Марсел Паньол^[7], с Жул Верн, а после, по-късно, със Стивън Кинг и с Джон Ървинг. Всичко това сега му изглеждаше далеч. Телевизията, конзолите за игра, компютрите и телефоните — екраните и електронните мрежи омагьосваха живота от най-ранна възраст. Повече за зло, отколкото за добро.

Дали не съм станал стар глупак? — запита се той, преди на свой ред да се поддаде на чара на компютъра си. Седна пред екрана, за да провери дали имейлите от Ана-Лучия бяха пристигнали.

Имаше три файла mp3, отговарящи на три сеанса, които той бе провел с нея. Знаеше съвсем точно какво търсеше. Пасажът, който искаше да прослуша, се намираше в началото на втория сеанс.

Сложи си слушалките, загаси лампата и се настани на канапето, за да чуе записа.

В първите минути най-вече звучеше невероятно успокоителният глас на Ана-Лучия, която се опитваше да доведе пациента си до състояние на пълна релаксация, подобно на лек хипнотичен сън.

След това тя се насочи към същината на разговора:

Миналия път вие ми разказахте за най-отвратителната седмица от живота ви: тези няколко дни, в които едновременно сте изгубили съпругата си и вашата работа. Седмица, в която сте научили за смъртта на баща си, с когото не сте разговаряли от петнайсет години. Казахте ми, че дълго сте се колебали дали да отидете на погребението му. Накрая, все пак сте се качили на самолета за Париж, нали така?

След кратко мълчание Джонатан започна своята изповед. От времето на медийната му аура беше свикнал с телевизионните камери и беше врял и кипял в интервютата. Но от две години не се беше „слушал да говори“ и му се стори странно доколко изказът и произношението му по онова време бяха заредени с емоции и страдание:

Пристигнах в Париж в късния следобед на 31 декември. Тази година зимата беше вледеняваща в цяла Франция. Седмица преди това беше валял сняг и на някои места столицата приличаше на ски шанца…