Гийом Мюсо
Повикът на ангела (10)

9
Добре пазена тайна

Между тях стоеше интимността на добре пазена тайна.

Маргьорит Юрсенар^[1]

Чарли отвори вратата на дома си и се спусна към салона.

— Виж, чичо Маркус! Хванах две риби!

Разплул се на канапето, клатейки крака, канадецът пушеше цигара с канабис, дебела като фунийка за пържени картофки.

— Странно мирише — рече момчето и си стисна носа. Маркус скочи и скри наркотичната цигара, като я захвърли в кашпата, която стоеше върху ниската масичка.

— Хей, здравей, момченце.

Но Джонатан го порази с поглед.

— Колко пъти ще ти повтарям…? — подхвана той, побеснял от яд.

— Добре де, никой не е умрял — защити се вяло канадецът.

— С твоите дивотии ще ми отнемат правата да се грижа за сина си, така че, да, има смъртен случай!

Джонатан отвори всички прозорци, за да проветри, а в същото време Чарли извади от хладилната чанта още пърхащи костур и малък морски език.

— Те са съвсем свежи! — заяви той много горд с улова си.

— Да, не приличат на чичо Маркус… — добави коварно Джонатан, за да разсмее синчето си.

Вярно е, че неговият сънаемател имаше собствена концепция за „неделното облекло“: измачкани гащета, два различни чорапа и фланелка, която този път беше украсена с листо канабис, което се открояваше върху ямайското знаме.

— Искаш ли плод? — запита Джонатан, подреждайки в хладилника останалата част от провизиите, които беше взел за пътуването.

— Всъщност предпочитам чичо Маркус да ми направи троен сандвич…

— Хубаво — рече готвачът неопределено.

— Почти е готов! — отзова се Маркус и извади необходимите съставки от шкафа.

Чарли си облиза устните и скочи върху една от табуретките, които заобикаляха бара.

Маркус старателно намаза с масло първата филийка бял хляб, замесен с мед, посипа я с какао, преди да я покрие с втора, поръсена с кондензирано мляко, а след това прибави и трета, покрита с кленов сироп.

Чарли захапа сандвича и възкликна с пълна уста:

— М’ого е вкушно, благодаря!

Горд от комплимента, Маркус си приготви същата закуска.

— Ще си направиш ли, Джон?

Джонатан отвори уста, за да откаже — невъзможно е да погълне тази хиперкалорична смес, — но си промени мнението. Защо да обръща гръб на всички удоволствия и на всички моменти на единомислие с Маркус и със сина си? В крайна сметка канадецът имаше много недостатъци, но той внасяше малко веселие и оригиналност в техния дом. И най-вече нямаше равен, който така да успява да разсмее Чарли, докато самият той, затворен в тъгата си, не беше най-лъчезарният баща, за когото един син можеше да мечтае.

— Защо пък не в края на краищата! — съгласи се той и се присъедини към тях на масата.

Сервира на всички по чаша чай Пу’ър, а след това пусна малкото радио и го нагласи на станция, специализирана за калифорнийски рок. Така че в ритъма на инструментите на „Йигълс“^[2], „Тото“^[3] и „Флийтуд Мак“^[4] си излапаха следобедната закуска.

— Знаеш ли какво? Ще запиша знаменития „сандвич трио на чичо Маркус“ в листата на десертите в ресторанта — пошегува се Джонатан. — Сигурен съм, че ще се търси!

Чарли се смееше от сърце, но повдигна очи:

— Защо си разлепил всичките тези снимки? — учуди се детето, като посочи фотосите на Мадлин, които покриваха стената на кухнята.

Джонатан се почувства хванат натясно. От два дни той беше воден от любопитството, но сега му беше трудно да разбере логиката и смисъла на поведението си. Защо животът на тази жена го беше привлякъл толкова? Защо се чувстваше натоварен с нещо като мисия?

— Прав си, ще ги махна — рече почти облекчен от взетото рационално решение.

— Ще ти помогна — предложи Маркус.

Двамата мъже станаха и започнаха да свалят една по една снимките, които покриваха стаята.

Мадлин във Венеция, Мадлин в Рим, Мадлин в Ню Йорк…

— Я, видя ли? Това е Кантона…

— Какво?

Маркус му подаде снимката, която току-що бе отлепил. С кожено яке и вталена шемизета Мадлин се усмихваше пред торта за рожден ден, украсена с двайсет и девет свещички. Събитието датираше отпреди пет или шест години. Тя беше чувствително по-млада, но и не толкова елегантна и женствена, колкото жената, която Джонатан беше срещнал на летището. По онова време имаше по-кръгло лице, момчешки вид и грозни тъмни кръгове под очите.

Снимката беше направена в офис: виждаха се прибрани в папки досиета, малко поовехтял компютър й химикалки, маркери и ножица, подредени в чаша. Независимо че изображението не беше с добро качество, можеше да се различи закаченият на стената постер на Ерик Краля^[5], облечен с фланелка на „червените дяволи“.

— Знаеш ли къде е направена тази снимка? — запита Маркус.

— Не.

— Според мен в полицейски участък.

— Защо?

Той посочи черен и жълт силует, мяркащи се в дъното.

— Тези двамата са ченгета.

— Глупости!

— Можеш ли да увеличиш снимката?

— Слушай, да не се намираме в сериала „От местопрестъплението“…

— Опитай!

Невярващ, Джонатан грабна лаптопа, на който беше извадил всички снимки на Мадлин, и кликна върху заставката за отварянето на фотошопа, а после задвижи вариообектива. Естествено, равнището на изображението не беше съвършено, но се различаваха много повече детайли.

Не беше невъзможно жълтите петна в дъното на екрана да отговаряха на светлоотразителните жилетки, които носеха някои английски полицаи. Но не беше съвсем сигурно. Докато разглеждаше различни детайли от снимката, друга подробност привлече вниманието му: трите букви GMP, които се мъдреха на чашата на Мадлин.

— GMP? Говори ли ти нещо?

Джонатан отвори прозорчето на навигатора и изписа GMP_ Полиция. Първият резултат отпращаше към сайта на_Greater Manchester Police_: полицията в графство Манчестър.

— Ти си прав, наистина се намираме в полицейски участък.

— Много хора ли познаваш, които празнуват рождения си ден в полицейски участък?

Въпросът остана висящ няколко секунди. Отговорът се налагаше от само себе си: в недалечното минало младата жена е била ченге!

Джонатан разбра, че е открил ключа към загадката, която криеше Мадлин. Но именно сега, когато достигна целта си, беше обхванат от съмнение. С какво право се ровеше сред нейните тайни? Отлично съзнаваше, че човек не навлиза в миналото безнаказано и…

— Гледай!

Обсебвайки компютъра, Маркус беше взел решението вместо него. Беше написал в „Гугъл“ „Мадлин_Грийн_Полиция_Манчестър“.

Получиха се стотици резултати, но първият, който се набиваше на очи, беше статия от пресата, публикувана във вестник „Гардиън“:

МАДЛИН ГРИЙН, ДОЗНАТЕЛ НА АФЕРАТА „ДИКСЪН“, ПРАВИ ОПИТ ДА СЕ САМОУБИЕ