Гийом Мюсо
Повикът на ангела (38)

37
Огън в кръвта

Докато животното се спотайва в мрака, за да умре, човекът дири светлината. Той иска да умре у дома, на своя територия, а мрачините не са негова територия.

Греъм Грийн^[1]

 

Алис беше подгизнала от главата до петите. Едри капки пот струяха от лицето й. Тя наведе глава и установи, че алено петно беше избило през анцуга, в долната част на корема. Бъбреците й кървяха. Сега не й оставаше много време. Все така разкъсвана от треската, въпреки всичко тя изплува от делириума и донякъде си възвърна яснотата на мислите.

Не бива да умирам, преди да съм опитала всичко…

Усети, че въжето, което стягаше глезените й, леко се беше разхлабило. За съжаление, не достатъчно, та да можеше да освободи краката си. Нозете й тежаха. Легнала на земята, направи усилие да ги повдигне нагоре и да се хване здраво за тясната преграда, която отделяше тоалетната. В това положение тя започна да търка найлоновата лента в ръба на стената. Мястото беше много грапаво, но беше много трудно влакното да бъде протрито дотолкова, че да се скъса.

Алис се къпеше в пот, мускулите й бяха парализирани от спазми, но ожесточено продължи да прави тези движения четвърт час, докато…

Въжето се предаде!

Възбудена от тази малка победа, тя с облекчение се размърда. Уви, белезниците все така я притискаха към канализационната тръба, но вече нищо не й се струваше невъзможно. Приклекна и пристъпи от крак на крак, за да ги раздвижи. Въпреки слабата светлина разгледа детайлно тръбата. Системата беше поне на един век. Забеляза точка на свързване между две цеви, където ръждата беше започнала да атакува отливката.

Ако това съоръжение се огъне, точно тук му е слабостта!

Застана в удобно положение и с десния ток на маратонката си ритна силно мястото, където тръбите се съединяваха. Цялата структура се разклати, но не се разпадна. Под въздействието на удара металните белезници още повече се впиха в плътта й, но тя вече почти не усещаше болката.

Канализацията щеше да поддаде. Алис беше сигурна в това. За съжаление, атаката й срещу тръбата провокира силен шум, който отекна в цялата сграда. Трябваше да се моли руснакът да не е наблизо…

Във всеки случай какво имаше да губи?

Твърдо решена, тя събра малкото сила, която й беше останала и започна да нанася кой от кой по-яки удари. Интуицията й не я подведе: след като устоя на десетина ритника, тръбата най-после се разхлаби в невралгичната точка.

Алис нададе яростен и победоносен вик.

Освободена от желязната прегръдка, тя се обърна и…

… Страховитият силует на Юри се открои в пространството на вратата. Зловещ смях разкриви подутото му лице.

— Моя малка матрьошке… — рече той и тръгна към нея.

Алис изрева като ранено животно и припадна.

 

 

 

Мадлин и Джонатан излязоха от жилищния комплекс.

Небето беше черно, бурята продължаваше да върлува из града. Снегът валеше непрестанно от почти дванайсет часа. Бялата покривка вече минаваше трийсет сантиметра и нищо не предвещаваше, че стихията ще има край. Напротив, тежки като парцали снежинки падаха в неотслабващ ритъм. Пешеходците се придвижваха трудно, забавяни от ледената вихрушка, която бръснеше лицата им.

— Как ще стигнем до Кони Айлънд? — повиши глас Мадлин, за да надвика мразовития вятър.

— Да опитаме с метрото. Има станция на другата страна на улицата.

За Джонатан, който беше живял години в Ню Йорк, снегът не беше необичаен, но размахът на бурята беше изненадал градските власти.

Дори на много широката 14-а улица един автобус стоеше неподвижно. Такситата се пързаляха, а безразсъден мотоциклетист направи най-незабравимото падане в живота си. Снегорините и малките багерчета почистваха като трудолюбиви пчелички големите артерии, но бяха недостатъчни, за да изринат второстепенните улици. В обслужващите екипи явно не достигаше персонал. Вероятно заради коледните празници.

Мадлин и Джонатан влязоха в станцията, там стълбището се беше превърнало в пързалка.

— Снегът ще предизвика ужасен безпорядък! — изрази тревогата си Джонатан. — След по-малко от час ще настъпи хаос.

На перона влаковете закъсняваха. Двамата успяха да се промъкнат в препълнен вагон.

— Далеч ли е оттук? — попита Мадлин и погледна часовника си.

Джонатан се взря в закачения на стената план.

— Линията не е директна. Трябва да сменим на „Юниън Скуеър“. Оттам можем да стигнем за по-малко от час.

— А с кола?

— Нормално за двайсетина минути, но не в ден като днешния.

Влакът се движеше бавно и толкова често спираше, че мина цяла вечност, докато преодоляха разстоянието между три спирки.

Щом излязоха на перона, Мадлин хвана Джонатан за ръката.

— Целуни ме! — помоли го тя, за да измамят евентуалните камери за наблюдение.

Възползва се от прегръдката, за да мушне колта в дънките на Джонатан.

— Какво искаш да сторя?

— Продължавай с метрото, аз ще си опитам късмета по пътя.

— Това е лудост, Мадлин! При излизане от Манхатън движението ще бъде блокирано.

— Имам нещо предвид — каза тя. — Първият, който пристигне, прави необходимото. Пази се!

Той се опита да протестира, но тя не му остави време за реакция.

* * *

Небето беше толкова мрачно, сякаш навън цареше дълбока нощ. Обикновено много оживен, „Юниън Скуеър“ сега беше почти празен. Рядко минаващите автомобили бяха запалили светлините си за бедствие и едва-едва пълзяха. Сигналът „не е в движение“ бляскаше върху покривите на такситата. За да освободи пътя, един джип на нюйоркската полиция влачеше след себе си изоставена кола. Само вседеходите можеха да се движат нормално. Мадлин забеляза затънала в снега лимузина в началото на „Парк Авеню“. Тя застана близо до нея и зачака някой от форд експлорерите на полицията да спре, за да изтегли автомобила. Издебна момента, когато двете ченгета излязоха от джипа, за да подкарат изпадналото в беда возило.

— Хей! — извика офицерът.

Тя потегли като светкавица. Това чудовище вероятно тежеше два тона и беше дълго пет метра. Във всеки случай беше изключително стабилно. Мадлин си сложи колана, оправи седалката и огледалото за обратно виждане. Познаваше добре квартала, насочи се на югоизток. Вкара в джипиеса координатите, които й бе предоставил Антъни, крадецът от депото за вдигнати неправилно паркирани коли. Този път знаеше, че се приближава към целта. Благодарение на Джонатан можеше със сигурност да открие мястото, където държаха Алис. Днес настъпваше епилогът на едно разследване, което я измъчваше от три години.

Естествено, ченгетата щяха да се опитат да намерят джипа си и всички полицейски коли щяха да бъдат предупредени по сателит, но тя точно на това се надяваше: да привлече колкото се може повече пазители на реда в Кони Айлънд, в случай че нещата не се развиеха добре.

Първите километри измина като в сън. Зад волана на всъдехода Мадлин имаше усещането, че пустинният град й принадлежеше. След това трафикът съвсем намаля при подстъпа към „Бруклин Бридж“. Тя избра местна станция на радиото. Непрекъснато предаваха предупреждения от кметството, обръщаха се към жителите на града да не излизат навън по време на бурята. Но тези заклинания не оказваха никакъв ефект върху нюйоркчаните, които през този коледен уикенд нямаха намерение да се откажат да напуснат Манхатън.

Мадлин включи буркана върху покрива и сирената. Въздействието настъпи незабавно. Колите послушно се отстраняваха, за да й направят път, което й позволи да премине много бързо по моста. Решена да се възползва докрай от тази привилегия, тя тръгна по „Инсерстейт 278“, магистрала с три платна, която се простираше покрай кейовете на Ъпър Бей. Независимо че снегът пречеше на движението, по магистралите все още не бяха затворили мостовете и тунелите. Според информацията от радиото това можеше да се случи всеки момент.

Докато джипът се промъкваше между разчистващите шосето машини, Мадлин забеляза осветен надпис, който предупреждаваше за неизбежността от ново задръстване. Два километра по-нататък, в зона, където пътят се стесняваше, колите се движеха броня до броня. Тя се опита да премине, рязко завъртя волана, качи се върху централния насип и счупи огледалото си, като налетя с пълна скорост върху бетонна стена.

Дявол да го вземе!

Този път беше блокирана. Заклещен от снега, тежкотоварен камион беше спрял движението.

Без капка смущение тя претърси джипа. Едно от ченгетата бе имало неблагоразумието да остави револвера си в жабката: страхотен „Глок 17“, служебното оръжие на нюйоркската полиция. Прибра автоматичния пистолет и изостави автомобила край пътя. Оловното небе и стената от снежни парцали придаваха на магистралата призрачен вид. Премина пеш стотина метра, за да стигне до мястото на инцидента. С рисковани маневри няколко коли успяха да се отскубнат от тресавището.

Мадлин се насочи към първата, която се изпречи на пътя й: многоместно туристическо комби, карано мъж с гола глава, изложил на показ върху задното стъкло стикер в прослава на „Черното парти“^[2].

— Слизай! — изкрещя тя и тикна патлака в лицето му.

Човекът не се помайва да го подканят два пъти и изчака търпеливо крадлата да потегли, за да вдигне юмрук и да изригне куп ругатни.

Мадлин яко настъпи газта. Тя вече нямаше сирена, нито буркан, но ръката й натискаше клаксона.

Никога до този момент не беше стигала толкова близо до целта. Рязко зави, за да поеме по ръкава, който водеше към Кони Айлънд. Колата силно се разклати, за секунда задните гуми блокираха, но с възвратно движение и с умело извъртане на волана тя успя да възстанови равновесието.

Образът на пленената Алис Диксън, такава, каквато я беше видяла на филма, обзе съзнанието й. Дори да излезеше жива от това изпитание, в какво физическо и умствено състояние щеше да се окаже девойката, когато кошмарът свършеше? Алис вече беше проявила решителност и стабилност, но каква зрялост е необходима след подобно струпване на травматични преживявания? Как да не бъдеш обзет от омраза и от лудост?

Тя прогони от съзнанието си въпросите, когато се озова на „Нептун Авеню“ и зави в задънената уличка, която й беше посочил Антъни.

 

 

 

Нашият влак спира за няколко секунди. Заради вашата сигурност, моля, не слизайте от вагоните…

Джонатан тревожно погледна часовника си. Питаше се къде е Мадлин. Опита се да й се обади, но връзката се оказа невъзможна. Спиранията по трасето ставаха все по-чести. Видимо релсите започваха да замръзват, станциите биваха затваряни една след друга, а Кони Айлънд беше все още далече…

* * *

Сляпата уличка, в която влетя колата, беше почти блокирана от снега. Мадлин взе автоматичния пистолет и напусна комбито в началото на уличката. Тя се качи на тротоара и откри това сюрреалистично място. С порутените сгради и с ръждясалите манежи някогашният атракционен парк приличаше на руина, останала след края на света. Започнати тук и там, няколко строежа подсказваха, че един ден зоната ще бъде реабилитирана, но това нямаше да стане утре. В разгара на бурята нейните улички бяха празни и заплашителни. Чуваха се само свистенето на вятъра и грохотът на вълните, а металните скелети скърцаха.

След това, изведнъж… ръмжене.

Сети се какво й каза младежът от депото за коли: Спомням си, че имаше кучета, които през цялото време лаеха.

Тя беше намерила мястото.

Мадлин отмести две плесенясали дъски от оградата и видя немски дог с жълта козина и с безумни очи. Той показваше зъби и непрекъснато ръмжеше злобно. Изпита ужас от неговата мършавост. Кучето беше само кожа и кости. Може би беше болно? Или някой безумец го държеше нарочно в такова състояние…

Тя усети, че адреналинът я обзема и се смесва със страха. Не хранеше огромна любов към кучетата. Откакто един боксер я ухапа в детството й, предпочиташе да ги гледа отдалече, беше я шубе, а всички псета по света подушваха това от три километра разстояние и я лаеха агресивно винаги когато минаваше покрай тях.

Можеше да проникне на терена през метална преграда. Извади глока от кобура и стреля по катинара. Както се надяваше, изстрелът изненада кучето, което се отдалечи малко объркано. Тя проникна в имота и видя, че пътеката водеше към голям склад, готов да се разпадне на руини. Преди да стигне до неугледната постройка, към дога се присъединиха събратята му. Пет цербера я заобиколиха и задавено ръмжаха. Първият се спусна към нея и челюстите му се забиха в лявата й ръка.

Мадлин изкрещя диво, когато усети зъбите на животното да разкъсват плътта й. Втори атакува крака й, така че тя се строполи в снега, а трети се нахвърли на врата й.

Него тя уби първи. Куршумът го уцели в главата. След това паднаха и другите две кучета, които се бяха нахвърлили върху нея. Обзета от паника, в криза на ярост гръмна и останалите двама копои, защото те на свой ред я атакуваха.

Заобиколена от пет трупа, тя отново дишаше свободно, като същевременно оставаше нащрек, готова да открие стрелба по нови чудовища, изпречили се на пътя й. Цялата беше в кръв. Отказа се да разглежда раните, макар да усещаше болка в ръката, нахапана на няколко места.

По-късно.

Стана и заби нов куршум в ключалката на хангара.

* * *

— Алис? — извика тя.

Складът тънеше в мрак. Извади джобен фенер от кобура на пистолета и го закрепи върху дулото.

— Алис? — повтори и бавно тръгна напред с пръсти на спусъка и с насочен фенер. Забеляза по пръстения под следи от стъпки, които водеха към метална стълба.

Ако някой е скрит там, ще ме убие като заек.

Защо не изчака Джонатан? Защо не предупреди ченгетата?

Защото беше убедена, че не бива да губи нито секунда.

— Алис?

Заизкачва се по стълбата, която я отведе до нещо като мрачен тунел. Тя вдигна глока малко по-високо, снопът светлина пронизваше прохода, през който нахлуваше вятърът. Усети, че кръвта от раната се стичаше по ръката й, но за момента страхът беше най-добрият лек за болките. Сутеренът, опасан от чугунени тръби, служеше за склад за вехтории, където бяха натрупани какви ли не боклуци. Тя потрепера, когато попадна на дървени рекламни табели, изрисувани с отвратителни чудовища, които канеха посетители на „Най-страшното шоу в града“.

Премина през локва вода и чу скимтене. Веднага насочи оръжието си надолу, но се оказа, че това е група плъхове. В края на тунела спираловидна рампа я призоваваше пак да потъне в мрачините.

— Алис? — извика тя отново, колкото за да обозначи присъствието си, толкова и за да си вдъхне смелост.

Озова се пред десетина железни врати, които се точеха една след друга. Разби първата брава, с дулото на пистолета си взе на мушка стаята, която миришеше на застояло и на плесен. Беше празна. Методично атакува всички останали врати: същото положение, същият резултат. До последната.

В тази стая проблясваше слаба светлина. Тук имаше скромно походно легло, но най-вече… канализация, подобна на тази, към която беше прикована Алис. Претърсвайки всяко кътче на килията, Мадлин попадна на прерязан найлонов шнур, на парче изолирбанд и на суичъра в розово и сиво с качулка, който принадлежеше на момичето. Тя клекна, за да го вдигне и го приближи до лицето си: беше просмукан от още топла пот. Като се имаше предвид студът, който властваше в този затвор, Алис навярно е била тук допреди четвърт час!

Много късно! Беше пристигнала много късно! Заради този шибан сняг! Заради липсата на достатъчно предвидливост! Заради бавния й мозък! Заради…

Обезкуражаването й продължи по-малко от две секунди. Мадлин стана и с оръжие в ръка премина по влажния коридор, за да напусне склада. Беше твърдо решена да продължи лова.