Стив Бери
Венецианското предателство (96)

94

Малоун оглеждаше с възхищение гробницата на Александър Велики. Малко след появата на Дейвис имението беше окупирано от отряд на специалните части, който обезоръжи без съпротива последните четирима войници на Зовастина. Лично президентът Даниълс бе одобрил операцията, която по думите на Дейвис едва ли щеше да срещне съпротива от страна на Федерацията. Зовастина беше мъртва. Предстояха промени.

На свечеряване, веднага след като бе осигурена надеждна защита на имението, всички те се изкачиха до езерцата и се гмурнаха в кафявото око. Включително Торвалдсен, който изгаряше от желание да види гробницата. Малоун предложи да го преведе през подводния тунел, но датчанинът се оказа изненадващо добър плувец, въпреки болестта и напредналата си възраст.

Донесоха допълнителни осветителни тела, свалени от хеликоптерите, и в момента гробницата беше ярко осветена. Малоун любопитно оглеждаше стената от гледжосани тухли, които въпреки хилядолетията бяха запазили ярката си окраска в синьо, жълто, оранжево и черно.

Или изследваше трите лъва, майсторски вградени в мозайката от разноцветни плочки.

— Приличат на мотивите, вградени в главната алея на древния Вавилон — прошепна той. — Но онези са само фрагменти, докато тези са напълно запазени.

Едуин Дейвис също беше тук, изразил желание да види с очите си голямата мечта на Зовастина. Малоун изпитваше облекчение от факта, че от другата страна на езерцето стояха на пост трима войници от американската армия начело със сержанта, който ръководеше операцията. Всички бяха въоръжени с автоматични карабини М-4. Двамата със Стефани вече бяха докладвали на Дейвис за развоя на събитията, а той започна да изпитва по-топли чувства към заместник-съветника по националната сигурност, който беше предвидил, че може да имат нужда от подкрепление.

Или стоеше пред двата саркофага. От едната страна на единия беше изписана една-единствена дума ΑΛΕΞΑΝΔΡΟΣ, а другата беше изпълнена с повече думи.

AIEN APIΣTEYEIN KAI YПEIPOXON EMMENΑΙ ΑΛΛΩΝ

— Това е саркофагът на Александър — промълви той. — По-дългият надпис е от „Илиада“: Винаги храбър да бъдеш и другите да превъзхождаш. Героическият идеал на Омир, според който е живял Александър Велики. Зовастина обичаше този цитат и често го използваше. Хората, погребали великия пълководец, бяха избрали много сполучлива епитафия.

Посочи другия саркофаг, надписът върху който беше по-лаконичен.

ΗΦΑΙΣΤΙΩΝ

ΦΙΛΟΣ ΑΛΕΞΑΝΔΡΟY

— „Хефестион, приятел на Александър“. Определението „любовник“ не би било справедливо за отношенията им. Древните гърци са наричали „приятели“ само най-близките си хора.

Малоун забеляза почистения релеф на кон върху капака на саркофага.

— Зовастина го направи — поясни Виктор. — Беше буквално омагьосана от него.

— По всяка вероятност е Буцефал, конят на Александър — добави Или. — Той го обожавал. Конят бил убит по време на азиатската кампания и погребан някъде в околните планини.

— Конят на Зовастина носи същото име — добави Виктор.

Малоун огледа гробницата. Или им посочи ритуалните съдове, сребърно шишенце от парфюм, рог за вино с форма на глава на елен, позлатена броня за прасците.

— Фантастично! — прошепна Стефани.

Той беше напълно съгласен с нея. Касиопея стоеше до саркофага с отместения капак.

— Зовастина го направи, за да надникне вътре — обади се Виктор.

Пристъпиха натам и насочиха фенерчетата си към вътрешността на саркофага. Там лежеше мумия.

— Странно, че не е увита със специално обработено платно — промълви Или. — Вероятно не са знаели как се прави или просто времето им е било малко.

Тялото беше покрито с позлатен саван от шията до краката, направен от отделни листове с размерите на машинописна хартия. Няколко от тях бяха пръснати по дъното на саркофага. Дясната ръка на мумията беше прегъната в лакътя и лежеше върху корема. Лявата беше изпъната край тялото. Почти цялото тяло беше плътно увито с бинтове, а върху частично оголения гръден кош лежаха три златни диска.

— Ето я Македонската звезда — поясни Или. — Гербът на Александър. Чудесни образци.

— Как са вкарали всичко това в пещерата? — попита Стефани. — Саркофазите са огромни!

— Преди две хиляди и триста години топографията тук със сигурност е била различна — каза Или и обхвана с широк жест пещерата. — Готов съм да се обзаложа, че е имало и друг начин за проникване. Може би езерцата не са били на толкова голяма височина, а проходът не е бил под водата. Кой знае?

— А буквите на дъното? — попита Малоун. — Те как са се озовали там? Очевидно не са дело на хората, които са изградили гробницата. Приличат на неонова реклама, поставена, за да привлича вниманието.

— Според мен е работа на Птолемей. Част от загадката му. Две гръцки букви на дъното на две езерца. Предполагам, че така е искал да маркира мястото.

Лицето на Александър беше скрито под златна маска. Все още никой не я беше докоснал.

— Твой ред е, Или — обади се най-после Малоун. — Дай да видим как е изглеждал господарят на света.

В очите на по-младия мъж се появи нетърпелив блясък. Толкова усърдно беше проучвал живота на Александър Велики. А сега бе настъпил моментът да бъде първият човек от две хиляди години насам, който може да го докосне.

Пристъпи към саркофага и внимателно повдигна маската. Това, което беше останало от кожата на лицето, имаше тъмен цвят, сухо и чупливо. Смъртта, изглежда, беше пожалила лицето на Александър. Полуотворените му очи излъчваха някакво странно любопитство. Устата му беше широко отворена, сякаш за вик. Времето беше замразило всичко. Върху главата нямаше коса, а във вътрешността на черепа го нямаше и мозъка, на който се дължаха огромните завоевателни успехи на Александър. Всички гледаха мълчаливо, със страхопочитание.

После Касиопея насочи фенерчето си към насрещната стена. Лъчът се плъзна по конник с дълъг плащ през рамото и спря на изящно изработен бронзов бюст. Продълговатото лице с твърди черти излъчваше самоувереност, тесните процепи на очите гледаха някъде надалеч в пространството. Косата беше пригладена назад, леко накъдрена към раменете. Шията бе издължена. Излъчването бе на човек, който контролира света около себе си.

Александър Велики. Какъв контраст със смъртника в саркофага!

— Всички бюстове на Александър, които съм виждал, бяха реставрирани с гипс, най-вече носът, устните, веждите и косата — промълви Или. — Много малко са оцелели през вековете. Но този тук е автентичен и напълно запазен.

— Както и тялото — добави Малоун.

Касиопея се приближи до другия саркофаг и с усилие отмести капака. Вътре лежеше още една мумия, облечена по-скромно, но в същото състояние и с маска на лицето.

— Александър и Хефестион — промълви Торвалдсен. — Колко отдавна почиват тук!

— А ще останат ли? — попита Малоун.

— Това е изключителна археологическа находка — сви рамене Или. — Би било трагедия, ако остане в неизвестност.

Малоун забеляза, че вниманието на Виктор е привлечено от златната ракла, опряна до стената на гробницата. Скалата над нея беше изпълнена с гравюри, изобразяващи битки, колесници, коне и бойци, размахващи мечове. Непосредствено над раклата беше прикрепена златна македонска звезда. В центъра й имаше красиви листенца от синьо стъкло. Подобни розетки се виждаха и върху централната шина на раклата.

Виктор хвана капака от двете страни и го повдигна още преди Или да успее да го спре. Едуин Дейвис насочи лъча на фенерчето си надолу. Пред очите им блесна прекрасен златен венец с дъбови листа и жълъди, изваяни до последния детайл.

— Кралска корона! — ахна Или.

— Точно нея искаше Зовастина — подсмихна се Виктор. — Тя трябваше да бъде нейната корона. Щеше да бъде на седмото небе.

— Жалко, че хеликоптерът й катастрофира — сви рамене Малоун.

— Виктор — вдигна глава Стефани. — Ако ти омръзне да работиш на свободна практика, обади ми се.

— Ще имам предвид офертата ти — кимна той.

— Нарочно ми позволи да те победя при предишното ни посещение тук, нали? — втренчени се в него Малоун.

— Да — кимна Виктор. — Беше най-добре да си тръгнеш и ти дадох съответния шанс. Иначе не съм толкова лесен, Малоун.

— Ще го имам предвид! — ухили се Малоун, извърна се към саркофазите и попита: — Какво ще правим с тях?

— Чакали са хилядолетия, нека почиват още малко — отвърна Или. — В момента имаме друга работа.

Касиопея излезе последна от кафявото езерце в първата пещера.

— Линдзи каза, че бактерията в зеленото езерце може да се пие — каза Или. — Тя е безвредна за нас, но убива ХИВ вируса.

— Няма как да знаем дали е вярно — поклати глава Стефани.

— Вярно е — убедено отвърна Или. — Той беше откровен, защото искаше да си спаси живота.

— Разполагаме с диска — намеси се Торвалдсен. — Мога да събера най-добрите учени на света, за да получим бърз отговор.

— Александър Велики не е имал учени — поклати глава Или. — Той се е доверявал на света около себе си.

Касиопея се възхити на куража му. Самата тя беше носител на вируса вече повече от десет години и очакваше всеки момент да се разболее. Човек коренно променя живота си, когато знае, че някъде в него цъка бомба с часовников механизъм, която всеки момент може да срази имунната му система. Тя добре знаеше, че Или изпитва същото и се хваща за сламка. Но те бяха късметлии, защото можеха да си позволят лекарствата, които укротяват вируса. За разлика от милиони хора по света.

Тя се загледа в кафявото езерце с буквата Z, издълбана на дъното. В съзнанието й изплува текстът, който беше прочела в един от пергаментите. Евмен му казал къде е гробът на Александър: високо в планината — там, където скитите му разкрили тайната на живота. Пристъпи към зеленото езерце и се възхити на изящната буква H, издълбана на дъното.

Живот. Каква красива надежда!

Или сграбчи ръката й.

— Готова ли си?

Тя мълчаливо кимна. Двамата се отпуснаха на колене и започнаха да пият.