Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Venetian Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Венецианското предателство

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-172-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7568

История

  1. — Добавяне

54

Самарканд

Винченти си спомни първите симптоми.

Отначало се проявиха всички признаци на простудата, после той помисли, че е грип, но не след дълго се появиха и типичните симптоми на вирусната инфекция.

Зараза.

Ще умра ли? — изпищя от нара си Чарли Истън. — Искам да знам, по дяволите! Кажи ми!

Той за пореден път избърса с влажна кърпа потта от пламналото му чело и тихо отвърна:

Трябва да се успокоиш.

Не ме будалкай! Това ли е краят?

Три години бяха работили заедно.

Нищо не мога да направя.

Мамка му! Знаех си аз! Трябва да потърсиш помощ.

Знаеш, че не мога.

Отдалеченото местоположение на станцията беше избрано от иракчаните и руснаците с изключително внимание. Всичко трябваше да бъде запазено в дълбока тайна. При грешка цената бе техният живот. И грешката се беше случила.

Истън разтърси нара с отслабналите си ръце.

Срежи проклетите въжета! — изкрещя той. — Искам да се махна оттук!

Предварително беше завързал този идиот, тъй като нямаха избор.

Не можем да си тръгнем.

Майната й на политиката! Срежи въжетата!

Тялото на Истън се вцепени, дишането му стана затруднено. После треската взе връх и той изгуби съзнание. Най-после.

Винченти обърна гръб на нара и грабна дневника, който беше започнал три седмици по-рано. На първата страница беше изписано името на колегата му, а на следващите беше отбелязвал промяната в цвета на кожата му. От нормална към жълтеникава, а накрая и пепелява като на мъртвец. Човекът на нара беше изгубил голяма част от теглото си — около двайсет и пет килограма, половината от които през първите два дни на заболяването. Стомахът му се беше свил до степен, която можеше да поеме само няколко глътки топла вода и минимално количество спирт.

Плюс треската. Температурата му не спадаше под трийсет и девет градуса, а понякога надминаваше и четирийсет. Тялото му се освобождаваше от течностите по-бързо, отколкото ги поемаше, и се топеше буквално пред очите му. В продължение на години бяха използвали за експериментите си опитни животни, които Багдад имаше грижата да им доставя: гибони, бабуини, зелени маймуни, гризачи и влечуги. Но едва сега той имаше възможност да регистрира реакцията на човешкия организъм.

Очите му се сведоха към нара, към който беше привързан Истън. Гърдите му се повдигаха и отпускаха с видимо усилие, от гърлото му излитаха дълбоки хрипове, потта течеше като река от челото му. Винченти грижливо отбеляза наблюденията си в дневника и прибра химикалката. После излезе в ясната нощ, решил да пораздвижи схванатите си крака. Докога ли щеше да издържи организмът на Истън?

Трябваше да помисли и какво щеше да прави с трупа.

Нямаше правила за справяне с извънредни ситуации като тази и той трябваше да импровизира. За щастие строителите на станцията предвидливо бяха изградили и пещ за изгаряне на опитните животни. Но тя беше твърде малка, за да побере човешко тяло, и той трябваше да измисли нещо.

Виждам ангелите! — разнесе се крясъкът на Истън. — Те са тук, навсякъде!

Винченти се обърна и влезе обратно. Колегата му беше ослепял. Не беше сигурен дали треската беше разрушила ретината му, или това се дължеше на някаква вторична инфекция.

Господ е тук! Ето, виждам го!

Да, Чарли. Разбира се, че го виждаш.

Потърси пулса му. Кръвта лудо блъскаше в сънната му артерия. Наведе се да чуе и сърцето, което биеше като барабан. Кръвното налягане беше паднало до критичната граница, а температурата му продължаваше да надвишава трийсет и девет градуса.

Какво да кажа на Господ? — прошепна Истън.

Кажи му „здравей“.

Винченти придърпа един стол. Краят дойде двайсет минути по-късно, спокоен и безболезнен. Просто един последен дъх. Дълбоко и продължително поемане на въздух, без издишване. Той отбеляза датата и часа в дневника и после взе кръвна и тъканна проба. След това уви тялото в тънкия матрак и мръсните чаршафи, изнесе го от стаята и го внесе в съседната постройка. Там вече го чакаха скалпел и хирургически трион. Винченти си сложи чифт дебели гумени ръкавици и отряза краката от торса. Мършавата плът се режеше лесно, костите бяха трошливи, а мускулите имаха съпротивлението на варено пиле. Ампутира и ръцете, след което пъхна крайниците в пещта. Равнодушно изчака пламъците да ги погълнат, след което дойде ред на трупа и главата, които влязоха през металната вратичка, без да се налагат допълнителни операции. Последваха ги нарязаният на четири окървавен матрак, чаршафите и ръкавиците.

Той затръшна вратичката и се измъкна навън. Край. Точка.

Винченти се отпусна на земята и насочи поглед към звездите. Коминът на крематориума чернееше на фона на теменуженото небе. Димът беше напоен със сладникавата воня на човешка плът.

Винченти се изтегна и затвори очи в очакване на съня.

 

 

Двайсет и пет години по-късно Винченти все още помнеше този сън. Помнеше горещината и мизерията на ада, наречен Ирак. Далечното, усамотено място, където се намираше станцията. Какви бяха заключенията на комисията на ООН след Войната в Залива? При съществуващите в момента настроения обектите се възприемаха едва ли не като произведения на изкуството, но на практика се оказаха доста архаични. Да, точно така. Но инспекторите на тази комисия не бяха работили там, за разлика от него. Млад и слаб, с гъста коса и много мозък под нея. Талантлив и способен вирусолог. Двамата с Истън заминаха за Таджикистан, където започнаха съвместна работа с руснаците. Лабораторията беше разположена в полите на Памир, далеч от населени места.

Колко вируси и бактерии създадоха? Естествени организми, които можеха да се използват като биологично оръжие. Нещо, което да елиминира врага, но да запази културната инфраструктура. Никакви бомбардировки на населението, никакъв разход на боеприпаси, никакъв риск от радиоактивно замърсяване. Един микроскопичен организъм върши цялата мръсна работа. Обикновен биологичен продукт, който се превръща в гарант за победа.

Критериите за работата им бяха прости и ясни: трябваше да търсят биологично идентифицируеми микроорганизми с бързо действие. Подлежащи на ограничаване, но и с възможност за лечение, което беше най-важното. Стотици щамове бяха отхвърлени по единствената причина, че не можеха да бъдат спрени. Какъв е смисълът да заразиш врага, след като не можеш да предпазиш собственото си население? Отделните образци влизаха в каталога само ако отговаряха на всички четири условия. В крайна сметка бяха открити около двайсет такива.

Винченти нито за миг не бе повярвал на съобщенията в медиите след подписването на Конвенцията за забрана на биологичните и токсичните оръжия от 1972 г., че САЩ се отказват от разработката на биологични оръжия и унищожават целия си наличен арсенал. Военните никога нямаше да зачеркнат десетилетия научноизследователска работа само защото шепа политици са решили, че това е правилният ход. Той беше убеден, че известно количество от тези организми са замразени и надеждно съхранени в тайни военни лаборатории.

Лично беше открил шест патогенни щама, които отговаряха на критериите. Единствено пробата, обозначена като 65-G, не отговаряше на нито един от тях. Откри я през 1979 г. в кръвта на зелените маймуни, които му доставяха за нуждата на експериментите. Беше останала встрани от вниманието на тогавашната наука, но той успя да я изолира — благодарение на уникалната си подготовка на вирусолог и специалното оборудване, което иракчаните му бяха предоставили. Вирусът изглеждаше много странно — сфера, запълнена с рибонуклеинова киселина и ензими. При съприкосновение с въздуха тя се изпаряваше, а във водна среда се разрушаваше и изпускаше топла плазма. Откри присъствието на микроорганизма почти у всички зелени маймуни, които му изпращаха. Но нито едно от животните не беше болно.

Положението с Чарли Истън беше коренно различно. Глупакът не бе споделил с никого, че преди почти две години бил ухапан от зелена маймуна. Призна го на Винченти едва три седмици преди смъртта си, малко след появата на първите симптоми. Кръвната проба доказа, че в организма му има 65-G, а Винченти се възползва от този факт, за да изследва въздействието на вируса върху човека. Заключението му беше, че 65-G не е ефикасен за биологично оръжие. Беше твърде непредвидим и бавен, за да бъде използван като агресивен вирус.

Какво невежество беше проявил. Беше цяло чудо, че все още е жив.

Над Самарканд бавно се разсъмваше. Той вече се намираше в стаята си в хотел „Интерконтинентал“. Имаше нужда от почивка, но все още беше възбуден от посещението си при Карин Уолд. В съзнанието му отново изплува споменът за стария лечител. Кога се беше случило това? През 1980-а, или 81-ва? В Памир, около две седмици преди смъртта на Истън. Беше ходил няколко пъти в селцето, опитвайки се да научи повече. Старецът със сигурност едва ли беше вече между живите, защото и тогава беше доста възрастен. И все пак…

 

 

Старецът се катереше нагоре по червеникавия склон с пъргавината на котка. Босите му стъпала бяха загрубели като дебели кожени подметки. Винченти го следваше с цената на доста усилия, а глезените и пръстите на краката го боляха въпреки дебелите ботуши. Теренът беше изключително неравен, остри камъни стърчаха навсякъде. Селото остана на километър и половина зад тях. Беше разположено на хиляда метра надморска височина, а в момента двамата се намираха доста по-високо.

Човекът, когото придружаваше, беше местният лечител, което означаваше комбинация между семеен лекар, свещеник, гадател и магьосник. Знаеше само няколко думи на английски, но в замяна на това говореше китайски и турски, и то доста добре. Беше нисък, почти джудже, с европейски черти и дълга, раздвоена по монголски брада. Носеше памуклийка със златни ширити и шарена тюбетейка. В селото Винченти беше присъствал на редица сеанси, при които старецът беше лекувал хората с отвара от корени и билки. Благодарение на дългогодишния си опит той прилагаше лечението с лекота и видимо умение.

Къде отиваме? — не се сдържа Винченти.

Да потърсим отговор на въпроса как да излекуваме треската на твоя приятел.

Отвсякъде ги заобикаляха заснежени и непристъпни върхове. Над някои от тях се трупаха буреносни облаци. Величието на гледката се допълваше от гъсти горички от кестени, обагрени в златни и червени есенни цветове. Някъде далеч ромолеше невидим поток.

Добраха се до тесен процеп между скалите, които бяха обагрени в различни нюанси на червеното. От специализираната литература Винченти знаеше, че планините наоколо все още са живи и се издигат с около пет сантиметра годишно.

Излязоха на овална площадка, оградена от отвесни скали. Светлината беше слаба и той извади фенерчето, което старецът му напомни да вземе. В скалата блещукаха две езерца с диаметър около три метра, едното от които бълбукаше и се пенеше. Вдигнал фенера над главата си, Винченти забеляза различния цвят на водата. В активното тя беше тъмнокафява, а в спокойното наподобяваше зеленикава морска пяна.

Треската, която ми описа, не е нова — обясни старецът. — Много поколения я познават и са наясно, че се пренася от животните.

Една от задачите, с които Винченти беше изпратен тук, беше да научи повече за овцете, яковете и огромните мечки, живеещи в региона.

Откъде знаеш това?

Наблюдаваме животните. Те невинаги пренасят треската. — Той посочи зеленото езерце. — Това ще помогне на приятеля ти, ако наистина се е разболял от нея.

Върху спокойната повърхност се виждаха стеблата на плаващи растения. Приличаха на водни лилии, но бяха по-големи и с повече разклонения. Централният ствол на всяко от тях се издигаше високо нагоре сякаш за да улови скъпоценните капчици слънчева светлина.

Листата ще го спасят — добави спътникът му. — Трябва да ги сдъвче.

Винченти потопи пръст във водата и го облиза. Никакъв вкус. Беше очаквал поне миризмата на въглен, с която бяха наситени повечето извори в района.

Старецът се отпусна на колене, гребна пълна шепа и жадно я изпи.

Хубава е — усмихна се той.

Винченти го последва. Водата беше топла като чай, свежа и приятна. Изпи още една шепа.

Листата ще го излекуват.

Често ли се срещат тези растения? — пожела да узнае той.

Да — кимна старецът. — Но само тези тук имат лечебна сила.

Защо?

Не знам. Такава е волята Божия.

Едва ли, помисли си Винченти.

Известни ли са тези растения на хората от други села? На други лечители?

Не. Само аз ги използвам.

Винченти се наведе и придърпа една от плаващите туфи. Беше от вида tracheophyta с месести листа, във вътрешността на които се виждаше добре разклонена васкуларна система. Осем дебели и меки прилистника заобикаляха основата, образувайки плаваща платформа. Епидермалната тъкан бе тъмнозелена, а листните стени бяха пълни с глюкоза. От средата стърчеше късо стебло, което поради ограничената листна маса най-вероятно подпомагаше фотосинтезата. Цветът се състоеше от симетрично разположени бели листенца без аромат.

Той повдигна туфата и погледна отдолу. Гъсто преплетените корени се спускаха дълбоко във водата, за да търсят храна. По всичко личеше, че растението е напълно адаптирано към околната среда.

Как разбра, че има лечебна сила? — вдигна глава той.

От баща ми.

Винченти извади растението от водата. Топли струи обляха пръстите му.

Листата трябва да се сдъвчат добре, а сокът да се глътне.

Винченти отчупи едно стръкче и го поднесе към устата си. Старецът го гледаше спокойно и самоуверено. Винченти пъхна стръкчето в устата си и започна да дъвче. Вкусът му беше парливо остър, като на изсушен тютюн.

Той направи усилие да преглътне сока, въпреки че му се повдигаше.