Стив Бери
Венецианското предателство (59)

57

Централноазиатска федерация, 6:50 ч.

Винченти слезе от хеликоптера. Полетът от Самарканд беше продължил около час. До долината Фергана вече можеше да се стигне и по новата източна магистрала, но неговото имение беше още по̀ на юг — на територията на някогашен Таджикистан, и най-бързия достъп си оставаше по въздуха.

Беше избрал земята изключително грижливо, предпочитайки високопланинските райони. Никой не беше проявил интерес към покупката му, включително и Зовастина. Като причина да купи 80 хектара в подножието на Памир, част от които се намираха в долина с девствени гори, Винченти посочи отегчението си от равнинната и кална местност в околностите на Венеция. Това трябваше да бъде неговият нов свят. Тук никой не можеше да го види или чуе, тук щеше да управлява, заобиколен от покорни слуги. Доскоро дивата и девствена природа вече беше преобразена по един особено приятен начин, така че напомняше едновременно на Италия, Византия и Китай.

Беше кръстил имението си „Атико“ — надпис, който забеляза под каменната арка над главния вход малко преди приземяването на хеликоптера. Обърна внимание и на скелето около външните стени. Довършителните работи бяха в пълен ход и скоро всичко щеше да бъде готово. Строителството вървеше бавно, но с равномерно темпо. Той с нетърпение очакваше да види окончателния външен вид на внушителната сграда.

Притича под въртящите се витла и прекоси градината в английски стил, засадена с цветя и дървета, които издържаха на суровия планински климат. Питър О’Конър го очакваше на задната тераса, покрита с недялани камъни.

— Всичко наред ли е?

— Тук нямаме проблеми — кимна служителят му.

Винченти направи няколко крачки по алеята, вдишвайки с наслада кристалния въздух. Буреносни облаци се трупаха далеч на изток, над непристъпните върхове отвъд границата с Китай. Над долината се рееха черни гарвани. Местоположението на замъка беше подбрано така, че да не се губи нищо от величествената гледка. Каква огромна разлика с Венеция! Никакви миазми и мирис на застояла вода. Само кристалночист планински въздух. Беше чувал, че азиатската пролет е необичайно мека и сега с благодарност установи, че е истина.

— Нещо ново за Зовастина?

— В момента напуска Италия в компанията на непозната жена, мургава и привлекателна. На границата се е представила с името Касиопея Вит.

Познавайки акуратността на О’Конър, Винченти замълча и изчака подробностите.

— Вит живее в Южна Франция, където понастоящем финансира реставрацията на средновековен замък — голям и скъп проект. Наследила е от баща си няколко промишлени предприятия в Испания.

— Нещо повече в личен план?

— Мюсюлманка е, но не е религиозна. Отлично образование по история и инженерни науки. Трийсет и осем годишна, неомъжена. Това е горе-долу всичко, което успях да науча засега. Искате ли още подробности?

— Не — поклати глава Винченти. — Имаш ли представа защо е в компанията на Зовастина?

— Моите хора не успяха да разберат. Зовастина е напуснала базиликата с нея и се е отправила към летището.

— Тук ли ще се върне?

— Да — кимна О’Конър. — След четири-пет часа трябва да кацне в Самарканд.

Винченти усети, че има още нещо.

— Двамата, които изпратихме след Нел — промърмори О’Конър. — Единият е убит от снайперист, другият е успял да избяга. По всяка вероятност Нел ни е очаквала.

Винченти не хареса тона, с който бяха изречени тези думи. Но проблемът щеше да почака, тъй като той вече беше скочил от скалата. Нямаше път назад. Обърна се и влезе в къщата.

Вътрешното обзавеждане беше готово още преди година. Беше похарчил милиони за картини, тапети, лакирани мебели и произведения на изкуството. Но през цялото време бе внимавал да не пожертва вкуса заради великолепието. Затова в къщата имаше уютни салони, спални, бани и парк навън. За съжаление бе успял да прекара тук само няколко седмици, обслужван от местен персонал, който О’Конър беше избирал лично. Но съвсем скоро „Атико“ щеше да се превърне в постоянното му убежище — един прекрасен дом, предлагащ всички удобства и позволяващ спокоен размисъл. В тази връзка също не беше жалил време и средства: имението беше снабдено с високотехнологична алармена инсталация, ултрамодерна комуникационна система и сложна мрежа от тайни проходи, известни единствено на него.

Помещенията на приземния етаж преминаваха едно в друго. Всяко ъгълче бе прохладно и сумрачно. В изящен атриум в класически стил извито мраморно стълбище водеше към втория етаж.

Той пое по него.

Таваните бяха изпъстрени с фрески, илюстриращи развитието на естествените науки през вековете. Тази част от къщата най-силно му напомняше за Венеция, въпреки че отвъд сводестите прозорци се разкриваше планински пейзаж, а не ленивите води на канала. Винченти се насочи към първата врата вляво, веднага след площадката. Тя принадлежеше на една от просторните стаи за гости. Отвори я и влезе. Карин Уолд лежеше неподвижна в леглото.

О’Конър я беше прехвърлил тук заедно с медицинската сестра, използвайки друг хеликоптер. Към дясната й ръка отново беше прикачена системата. Винченти се приближи до масичката от неръждаема стомана, върху която лежаха няколко спринцовки. Вдигна една от тях и инжектира съдържанието й в пластмасовия разпределител на системата. Броени секунди по-късно Уолд отвори очи, пробудена от силния стимулант. В Самарканд я беше приспал, но сега му трябваше будна.

— Хайде, събуди се — каза той.

Жената примигна, погледът й бавно се проясни. Но клепачите й натежаха. Той грабна каната с ледена вода от нощното шкафче и заля лицето й. Тя подскочи, закашля се и разтърка очи.

— Копеле мръсно!

— Казах ти да се събудиш.

Коланите, които я приковаваха към леглото, липсваха. Вече нямаше нужда от тях. Очите й огледаха стаята.

— Къде съм?

— Харесва ли ти тук? Надявам се, че обстановката е достатъчно елегантна за вкуса ти.

Тя забеляза ярките слънчеви лъчи, които нахлуваха през отворената врата на терасата.

— Колко дълго съм била в безсъзнание?

— Доста дълго. Сега е утро.

Дезориентацията й беше пълна.

— Какво става?

— Искам да ти прочета нещо — отклони въпроса Винченти. — Ще ми позволиш ли?

— Нима имам избор?

Самообладанието й се завръщаше.

— Всъщност не — отвърна той. — Но аз съм убеден, че няма да съжаляваш.

Още от самото начало се отнасях с подозрение към Клинично изследване W12-23. Контролът му беше поет лично от Винченти, помагах му аз. Това беше доста странно, защото Винченти рядко се ангажираше с подобна дейност, особено когато обект на изследването бяха само дванайсет души. Този факт увеличи подозренията ми. Обикновено на подобни процедури подлагаме стотици, а понякога и хиляди хора. Пробите от дванайсет човека едва ли можеха да докажат ефективността на дадена субстанция, особено по отношение на нейната токсичност. При всички случаи заключенията щяха да бъдат, меко казано, непълни.

Когато споделих тези мисли с Винченти, той отговори, че целта на изследването не е токсичността — нещо, което също ми се стори странно. Попитах каква субстанция изпробваме, а той отговори, че е негова собствена разработка и иска да разбере дали резултатите му ще бъдат потвърдени от изпитания върху хора. Знаех, че Винченти работи по засекретени проекти (което означаваше, че само определени хора имаха достъп до съответните данни), като досега и аз бях един от тях. За този проект обаче, известен като „Зета Ета“, той даде да се разбере, че никой освен него няма да има достъп до изследваната субстанция.

Използвайки специфичните параметри, определени от него, аз осигурих дванайсет доброволци от различни здравни заведения в страната. Задачата беше трудна, защото иракчаните не говорят открито за СПИН, а болестта е сравнително рядко разпространена в страната им. Пациентите бяха събрани едва след като в действие влязоха и парите. Трима в ранна фаза на заразяване с ХИВ, при които броят на белите кръвни телца доближаваше хиляда, а вирусът бе в незначително количество. У никой от тях не се наблюдаваха симптоми на СПИН. Други петима вече бяха развили болестта. Кръвта им гъмжеше от вируси, белите кръвни телца бяха малко, симптомите бяха многобройни. Последните четирима бяха към края си. Броят на белите им кръвни телца беше под двеста, бяха развили редица вторични инфекции, краят им беше само въпрос на време.

Всеки ден пътувах до багдадската клиника, където им инжектирах дозите, предписани от Винченти. По време на тези посещения им вземах кръвни и тъканни проби. Всички болни показаха видимо подобрение още след първата инжекция. Нивото на белите кръвни телца рязко се повиши, имунната им система започна да функционира и да се справя с вторичните инфекции. Разбира се, това не се отнасяше за петима от тях, които бяха развили синдром на Капоши, но инфекциите, с които имунната им система можеше да се справи, рязко намаляха още на втория ден.

След третата инжекция се забеляза рязко подобрение в имунната система на всички дванайсет пациенти. Белите кръвни телца започнаха да се възстановяват и броят им нарасна. Болните възвърнаха апетита си и наддадоха на тегло. В кръвта им почти не останаха следи от ХИВ вируса. Нямаше съмнение, че ако инжекциите бяха продължили, всички те щяха да бъдат излекувани — поне от ХИВ и СПИН. Но инжекциите бяха прекратени. На четвъртия ден, след като Винченти се убеди, че субстанцията действа, той я подмени с обикновен физиологичен разтвор. Състоянието на всичките дванайсет пациенти рязко се влоши. Белите кръвни телца в кръвта им стремително намаляха, изместени от ХИВ вируса. За мен съставът на тествания препарат си остава тайна. Ограничените химически анализи, които успях да направя, показаха само водна субстанция със слабо алкално съдържание. Любопитството ме накара да поставя част от тествания препарат под микроскоп. Бях силно шокиран, когато открих живи организми в субстанцията.

Винченти не пропусна да отбележи вниманието, с което го слушаше Карин Уолд.

— Това е рапорт на човек, който преди време работеше за мен — поясни той. — Предназначен за висшестоящите, но не стигна до тях, защото поръчах да го убият. Случи се в Ирак през осемдесетте години на миналия век. Беше сравнително лесно, тъй като по онова време страната се управляваше еднолично от Саддам.

— А защо го уби?

— Защото беше прекалено любопитен. Обръщаше внимание на неща, които не го засягаха.

— Това не е отговор. Защо трябваше да умре?

Винченти вдигна спринцовка, запълнена с прозрачна течност.

— Пак ли приспивателно? — попита тя.

— Не. Предстои да изпълня най-съкровеното ти желание. Онова, което искаш най-много от всичко.

Замълча за момент и добави:

— Да живееш.