Стив Бери
Венецианското предателство (65)

63

4:30 ч.

Зовастина отпи от бутилката с минерална вода, позволявайки на спътницата си лукса да се отдаде на неспокойните си мисли. Летяха в мълчание вече цял час, след като бе подхвърлила на Касиопея Вит предположението, че Или Лунд е жив. Личеше, че тази жена изпълнява някаква мисия. Но каква? Лична или професионална? Отговорът на този въпрос засега щеше да почака.

— Откъде ти и датчанинът знаете за плановете ми?

— Много хора знаят за твоите планове.

— Защо тогава никой не се опитва да ми попречи?

— Може би ние ще го направим.

— Вие ли? — усмихна се Зовастина. — Армия от трима — ти, онзи старец и мистър Малоун? Между другото, Малоун приятел ли ти е?

— Той е служител на американското Министерство на правосъдието.

Зовастина разбираше, че случката в Амстердам бе предизвикала официален интерес, но в сегашната ситуация имаше нещо странно. Как американците бяха успели да се организират толкова бързо? И откъде знаеха за посещението й във Венеция? Може би чрез Мичънър. Американското Министерство на правосъдието. Американците. Мисълта за друг проблем проблесна в съзнанието й. Винченти.

— Нямаш представа колко много знаем за теб — подхвърли Вит.

— Нямам, но имам теб.

— Аз съм толкова ценна.

Зовастина силно се съмняваше.

— От Или научих много неща — каза тя. — За повечето от тях изобщо не бях подозирала. Той ми отвори очите за миналото. Подозирам, че и твоите…

— Няма да стане — отсече Касиопея. — Не можеш да го използваш, за да ме притиснеш.

Трябваше да пречупи тази жена. Всичките й планове се основаваха на секретността. Излизането им наяве не само щеше да я компрометира, но и да предизвика ответна реакция. В момента Касиопея Вит представляваше единственият бърз и сигурен начин да определи сериозността на проблема си.

— Отидох във Венеция да получа отговор на няколко въпроса — промълви тя. — Или ме насочи натам. Той вярваше, че тялото в базиликата ще ни насочи към истинския гроб на Александър Велики. Където може би се крие и тайната на древно лекарство, което би могло да помогне дори и на него.

— Това са фантазии.

— Които е споделил и с теб, нали?

— Жив ли е?

Най-после стигнаха до конкретния въпрос.

— Каквото и да отговоря, ти няма да ми повярваш.

— Опитай.

— Той не загина при пожара в дома си.

— Това не е отговор.

— Ще трябва да се задоволиш с него.

Самолетът се разтресе от турбуленцията. Но моторите бързо я преодоляха и той продължи полета си на изток. В салона нямаше никого освен тях. Двамата телохранители, с които Зовастина се беше появила във Венеция, бяха мъртви. Труповете им бяха проблем на Мичънър и Католическата църква. Единствено Виктор беше оправдал доверието й и както винаги се бе справил блестящо.

Между нея и пленницата й имаше много прилики. И двете изпитваха чувства към хора, заразени с ХИВ — Касиопея Вит до степен да рискува живота си, а Зовастина — да предприеме пълно с неизвестност пътуване до Венеция, което можеше да й коства политическата кариера, а вероятно и нещо повече. Глупост ли беше това? Може би.

Героите често вършат глупости.