Стив Бери
Венецианското предателство (47)

45

Зовастина погледна часовника си „Луи Вюитон“, който й беше подарен от външния министър на Швеция по време на официалното й посещение там преди няколко години. Той беше очарователен джентълмен, който открито флиртуваше с нея. Тя отговори на вниманието му, макар и не по начина, който очакваше висшият дипломат. Същото се случваше и с папския нунций Колин Мичънър, който очевидно изпитваше удоволствие да я дразни. През последните няколко минути двамата крачеха напред-назад по централната пътека на базиликата, очаквайки края на подготовката, която течеше зад олтара.

— Какво ви кара да работите за папата? — поинтересува се тя. — Секретар на предишния, обикновен нунций при сегашния…

— Светият отец обича да ми възлага специални мисии.

— Като тази с мен?

— Разбира се — кимна Мичънър. — Вие сте специална.

— Защо?

— Защото сте държавен глава.

И този си го бива, помисли Зовастина. Съобразителен и изкусен в словото, без да казва нищо конкретно, също като шведския дипломат. Обърна се и махна към една от солидните мраморни колони, основата на която беше заобиколена от каменна пейка, пред която имаше предпазни въжета.

— Какви са тези черни петна?

Имаше ги върху всички колони в църквата.

— Навремето и аз се запитах същото — отвърна Мичънър. — В продължение на столетия тези пейки са били заемани от вярващи, които облягали глави върху колоните, а мазнината от косите им постепенно се просмуквала в мрамора. Представяте ли си колко милиона глави са го правили, за да се появят тези следи?

Тя завиждаше на Запада за историческите богатства. За нещастие нейната родина бе обект на непрекъсната агресия, а окупаторите бяха правили всичко възможно да унищожават културното наследство на предшествениците си. Отначало персите, а след тях гърците, монголите, турците и накрая — руснаците. Тук-там беше оцелял по някой исторически паметник, но никой от тях не можеше да се сравнява с този златен храм.

Намираха се вляво от високия олтар. Двамата й бодигардове стояха на разстояние, от което можеха да чуят гласа й.

— Виждате ли каменното сърце? — посочи към мозаечния под Мичънър.

Тя проследи погледа му. Сърцето беше малко и ненатрапчиво, почти сливащо се с ярките фигури наоколо.

— В продължение на много време никой не е знаел какво представлява това. Но преди петдесет години, по време на реставрация на пода, вдигнали плочата и под нея открили малка кутия с изсъхнало човешко сърце. То принадлежало на дож Франческо Ерицо, починал през 1646 година. Научих, че тялото му е положено в църквата „Сан Мартино“, но последната му воля била най-съкровената му същност да бъде погребана близо до светеца покровител на Венеция. — Ръката му махна по посока на високия олтар. — Свети Марко.

— Знаете ли нещо за най-съкровената същност?

— Човешкото сърце? Че кой не го знае? Предците ни са смятали сърцето за извор на мъдрост и интелигентност, на дълбоката същност на човека.

И по тази причина Птолемей е използвал онзи израз, помисли си тя. Докосни най-съкровената същност на златната илюзия.

— Нека ви покажа и още нещо — каза Мичънър.

Прекосиха храма и стигнаха до преградата пред олтара, изпълнена с многобройни квадрати, ромбове и четириъгълници, вградени в цветен мрамор. Зад преградата се виждаха неколцина коленичили мъже, приведени над масата на олтара, върху която лежеше каменен саркофаг, окъпан в ярка светлина. Дългата почти два метра желязна решетка отпред беше отместена.

Мичънър спря, усетил интереса й.

— През 1835 година олтарната маса била издълбана, за да се освободи място за светеца. Ето къде почива той. Тази нощ саркофагът ще бъде отворен за пръв път. — Папският нунций погледна часовника си. — Наближава един след полунощ. Скоро ще бъдат готови.

Тя продължи да следва мъжа, който я дразнеше все повече и повече, към другия край на базиликата. Спряха в края на слабо осветена напречна пътека и Мичънър вдигна глава към една от мраморните колони.

— През 976 година базиликата била унищожена от пожар — започна той. — Била възстановена и осветена отново през 1094 година. По време на посещението ми в Самарканд вие правилно отбелязахте, че през тези сто и осемнайсет години никой не се е интересувал къде се намира тялото на свети Марко. Но на 26 юни 1094 година, по време на тържествената литургия в чест на възстановения храм, се случило чудо. От тази колона се разнесъл силен грохот, откъртили се каменни късове, цялата църква се разтърсила. После от мрамора се появила ръката, а след нея и цялата фигура на светеца. Свещеници и богомолци се струпали около него. Сред тях бил и самият дож. Всички били убедени, че повторната поява на свети Марко означава възстановяването на мира и благополучието по света.

Зовастина беше повече развеселена, отколкото впечатлена.

— Чувала съм тази история. Странно как мощите се появили отново точно когато новата църква, а и самият дож се нуждаели от финансовата подкрепа на венецианците. Предполагам, че цялата работа е била организирана от дожа или някой изобретателен негов помощник. Блестящ политически ход, за който се говори и до днес, деветстотин години по-късно.

— Пълно отсъствие на вяра — развеселено поклати глава Мичънър.

— Аз се съсредоточавам върху реалните неща.

— Като Александър Велики, който лежи в онзи гроб? — посочи олтара Мичънър.

Скептицизмът му я разтревожи.

— А откъде сте сигурен, че това не е той? Църквата няма представа на кого е принадлежало тялото, което венецианските търговци откраднали от Александрия преди повече от хиляда години.

— А вие откъде сте сигурна, че е той, госпожо министър?

Заковала очи в мраморната колона, която подпираше огромния свод на храма, Зовастина не се сдържа и погали хладната й повърхност. Дали в легендата за светеца, който се появява от нея, имаше някаква истина? Много обичаше такива истории. И реши да разкаже на нунция една от тях.

Евмен беше изправен пред трудна задача. Като личен секретар на Александър той беше удостоен с честта да се увери, че царят ще бъде погребан редом с любимия си Хефестион. От смъртта на господаря му бяха изминали три месеца, но балсамираното му тяло все още лежеше в двореца. Повечето от неговите приближени отдавна бяха напуснали Вавилон, за да поемат контрола над своите части от разделената империя. Намирането на подходящ труп за размяна не беше лесна работа, но в околностите на близкото село бяха открили мъж на възрастта на Александър, с приблизително същия ръст. Евмен го отрови и го прехвърли на един от египетските балсаматори, който беше останал в града срещу обещанието за щедро възнаграждение. След като си свърши работата, египтянинът потегли на път, но един от съучастниците на Евмен го уби. Подмяната на труповете стана по време на силна лятна буря, потопила града в пороен дъжд. Увит в позлатено ленено платно и облечен в златна роба с корона на главата, неизвестният труп не можеше да бъде разпознат от никого. Евмен кри тялото на Александър още няколко месеца, изчаквайки царската погребална процесия да напусне Вавилон и да поеме по дългия път към Гърция с подмененото тяло в саркофага. После градът потъна в летаргия, от която не му беше писано да се изтръгне. Евмен и двамата му съучастници успяха незабелязано да се измъкнат и да поемат на север с тялото на Александър, изпълнявайки последното му желание.

— Значи това тяло тук в крайна сметка може и да не е на Александър, така ли? — попита Мичънър.

— Не си спомням да съм ви обещала разяснения.

— Не сте, госпожо министър — усмихна се папският пратеник. — Но вашата история много ми хареса.

— Тя е точно толкова интересна, колкото вашата легенда за колоната.

— Достоверността им май наистина е еднаква — кимна той.

Но Зовастина беше на друго мнение. Нейната история беше открита върху древен пергамент, подложен на рентгенов анализ. В продължение на столетия буквите бяха останали скрити за човешкото око, отстъпвайки едва пред модерните технологии. Това не беше приказка. Александър Велики никога не е бил погребван в Египет. Бил е пренесен на друго място, впоследствие открито от Птолемей — първия гръцки фараон. Място, към което се надяваше да бъде насочена от мумията, погребана на десетина метра от нея.

— Готови сме — обяви един мъж, който излезе иззад олтара.

Нунцият кимна и я покани с жест да мине напред.

— Време е да проверим чия легенда е истина, госпожо министър — промълви той.