Стив Бери
Венецианското предателство (7)

5

Изправен в сянката на сградата отвъд канала, Виктор Томас наблюдаваше пожара в Музея на гръко-римското изкуство. Обърна се към партньора си, но не каза нищо. Всичко беше ясно.

Проблеми.

Рафаел беше този, който нападна неканения гост и го завлече в музея. По нещастно стечение на обстоятелствата входната врата беше останала открехната, но от позицията си до парапета на вътрешното стълбище Виктор все пак успя да забележи сянката, която се промъкна през нея. Рафаел, който работеше на приземния етаж, реагира мигновено и зае позиция зад вратата. Би трябвало да изчака и да види какви са намеренията на непознатия, но вместо това той го удари по главата с някаква статуетка.

— Жената — промърмори Рафаел. — Чакаше отвън с пистолет. Не беше на добро.

Виктор беше съгласен с това заключение. Жената бе с дълга тъмна коса, в плътно прилепнало облекло. Беше се появила от близката уличка и бе заела позиция близо до канала, откъдето наблюдаваше пожара. А когато мъжът се появи на прозореца, беше пръснала стъклото с пистолета си.

Мъжът също беше проблем.

Русокос, висок и жилест, той беше разбил прозореца със стол, а после беше излетял през него с изненадваща лекота, сякаш го беше правил и преди. След което бе хванал жената за ръка и двамата бяха скочили в канала.

Пожарната бе пристигнала след минути. Двамата бяха излезли от водата и им бяха дали одеяла, за да се завият. Костенурките си бяха свършили работата. Рафаел ги беше кръстил така, защото притежаваха невероятната способност да падат на краката си. Слава богу, че от апаратурата нямаше да останат никакви следи. Роботите бяха изработени от леснозапалими материали, които щяха да се разтопят от огъня. Разбира се, всеки следовател щеше да стигне до заключението за умишлен палеж, но нямаше как да открие следи от способите на извършителите.

За съжаление мъжът бе оцелял.

— Той ще ни създаде ли проблеми? — попита Рафаел.

Виктор мълчаливо гледаше как пожарникарите се борят с пламъците. Мъжът и жената седяха на парапета, увити в одеяла.

По всичко личеше, че се познават, което беше още един повод за тревога.

Затова той отговори на Рафаел по единствения възможен начин.

— Без съмнение.

Малоун постепенно възвърна самообладанието си. До него Касиопея трепереше, увита в одеяло. От старата сграда на музея останаха само назъбените външни стени, без следа от съхраняваното между тях. Пожарникарите продължаваха да ги обливат с вода, стремейки се да ограничат пораженията. До този момент никоя от съседните сгради не беше засегната от пожара.

Нощният въздух тежеше от миризмата на сажди, в която се промъкваше и сладникаво горчивият аромат, който Малоун беше усетил вътре. Гъстите кълба черен дим се издигаха право нагоре, скривайки звездите на небето. Към тях за втори път се приближи началникът на противопожарния екип — здравеняк, облечен в яркожълта униформа. Представител на градската полиция вече беше взел показанията им.

— Прав бяхте за пръскачките — каза на датски пожарникарят. — Водата от маркучите ни само разпали огъня.

— Как все пак успяхте да го потушите? — попита Малоун.

— След като цистерните се опразниха, вкарахме помпите направо в канала — поясни шефът на пожарникарите.

— Солена вода? — вдигна вежди Малоун. Всички канали на Копенхаген имаха връзка с морето.

— Да, свърши ни добра работа — кимна шефът.

— Открихте ли нещо в сградата? — пожела да узнае Малоун.

— Ако имате предвид машинките, за които споменахте пред полицията, не. Но вътре беше толкова горещо, че дори мраморните статуи бяха разтопени. — Шефът плъзна ръка по мократа си коса и добави: — Очевидно става въпрос за силно запалителна течност. Ще ни трябват дрехите ви. Те вероятно са единствената ни възможност да открием химическия й състав.

— Май няма да стане — поклати глава Малоун. — Аз също се топнах в солената вода.

— Имате право — въздъхна шефът. — Това вероятно никак няма да се хареса на следствения екип.

Малоун го изчака да се отдалечи, обърна се към Касиопея и започна разпита.

— Ще ми кажеш ли какво става?

— Трябваше да се появиш тук едва утре сутринта — неопределено отвърна тя.

— Това не е отговор.

Мократа коса падаше на сплъстени кичури върху раменете й, оформяйки неравна рамка около привлекателното й лице. Тя беше мюсюлманка от испански произход, с постоянно местожителство в Южна Франция. Умна, богата и самоуверена млада жена, инженер и историк. Но появата й в Копенхаген ден по-рано от предвиденото със сигурност означаваше нещо. На всичкото отгоре беше дошла въоръжена и облечена като за бой: с тъмни кожени панталони и плътно прилепнало яке. Дали щеше да съдейства, или щеше да създава трудности? — запита се Малоун.

— Имаш късмет, че се появих навреме, за да ти спася задника — отбеляза Касиопея.

Той не успя да определи дали говореше сериозно, или просто искаше да го подразни.

— А как разбра, че задникът ми се нуждае от спасяване?

— Дълга история, Котън.

— Разполагам с цялото време на света, тъй като съм пенсионер — настоя той.

— Но аз не съм.

Доловил горчивината в гласа й, той внимателно я погледна.

— Ти си знаела, че музеят ще изгори, нали?

— Дори го исках — отвърна тя, насочила поглед отвъд канала.

— Ще ми обясниш ли?

Касиопея дълго мълча, потънала в мислите си.

— Бях тук още преди да се появиш — въздъхна най-сетне тя. — Видях двамата мъже, които проникнаха в музея, видях и как те нападнаха. Но нямаше как да ги последвам… Заради теб.

— Кои са те?

— Онези, които монтираха роботите.

Беше присъствала на показанията му пред полицията, но Малоун през цялото време имаше чувството, че историята й е известна.

— Хайде без глупости, а? — мрачно каза той. — Имам право да знам какво става, тъй като за малко не умрях заради твоите конспирации!

— Трябва да избягваш отворените врати, особено нощем.

— Човек трудно забравя старите си навици — сви рамене той. — Хайде, казвай какво става!

— Ти видя пламъците и усети топлината. Нещо не ти ли се стори странно?

Малоун си спомни как пламъците изведнъж спряха на няколко стъпала от пода, сякаш чакаха покана да продължат.

— Много неща ми се сториха странни — призна той.

— През седми век мюсюлманската флота обкръжила Константинопол. Многобройна и добре въоръжена, тя не би трябвало да има проблеми при завземането на града. Но византийците й подготвили изненада — течен огън, наричан още „див огън“. Благодарение на него цялата флота на завоевателите била унищожена. — Касиопея продължаваше да гледа встрани. — Това оръжие оцеляло в различни форми от времето на кръстоносните походи, а по-късно получило названието „гръцки огън“. Оригиналната му формула била абсолютно секретна, пазена лично от всеки византийски император. Те я съхранявали толкова добре, че след окончателното разпадане на империята тя била изгубена. — Младата жена замълча за момент, въздъхна и добави: — Но вече е намерена…

— Искаш да кажеш, че видях гръцки огън?

— Да, но леко модифициран. Този вид не обича солената вода.

— Но защо не го каза на пожарникарите?

— Защото не искам да отговарям на излишни въпроси.

Но Малоун искаше да получи отговор на всички свои въпроси.

— Защо остави музея да изгори? — попита той. — В него нямаше особено ценни неща.

Погледът му отново обиколи изпепелените руини и се спря на овъглените останки от велосипеда му. Касиопея продължаваше да избягва погледа му. За пръв път, откакто я познаваше, в поведението й се долавяха нервност, отпадналост и страх. Тя беше твърда и енергична жена, но в момента изглеждаше силно обезпокоена.

Една кола спря пред предпазните бариери в далечния край на улицата. Малоун веднага позна скъпата английска лимузина и прегърбената фигура на човека, който слезе от задната врата.

Хенрик Торвалдсен.

— Той иска да говори с нас — изправи се Касиопея.

— А откъде знае, че сме тук?

— Нещо става, Котън.