Стив Бери
Венецианското предателство (74)

72

Самарканд

Касиопея не можеше да определи настроението на Зовастина.

— Току-що приех заместник-съветника по националната сигурност на американския президент. От него чух същото, което ти ми каза на летището — че съм пропуснала да забележа нещо във Венеция, а ти знаеш какво е то.

— Нима очакваш, че това ще ме накара да ти го кажа?

Зовастина със задоволство огледа гъвкавите стволове на двете дървета, приведени към земята и завързани с дебели въжета.

— Тази поляна съществува отдавна — каза тя. — Неколцина вече изпитаха агонията да бъдат разкъсани живи. Двама дори оцеляха, защото само ръцете им бяха откъснати. Трябваше им доста време, за да умрат от загуба на кръв. — Тя тъжно поклати глава. — Наистина ужасен начин да се разделиш с живота!

Касиопея беше безпомощна. Шансовете й за измъкване бяха нищожни. Виктор не й помогна с нищо, напротив — утежни още повече положението й.

— Разгневен от смъртта на Хефестион, Александър убил личния си лекар именно по този начин — добави Зовастина. — Толкова ми хареса, че реших да възстановя тази практика.

— Аз съм всичко, с което разполагаш — заяви с равен глас Касиопея.

— Наистина ли? — любопитно я изгледа Зовастина. — А ти с какво разполагаш?

— С нещо, което Или очевидно не е споделил с теб.

Зовастина пристъпи към нея. Беше жена с добре развити мускули, бледо лице и обезпокоителни проблясъци на лудост в тъмните очи. В момента това личеше особено ясно, тъй като явно беше обзета от гняв, примесен с любопитство.

— Чела ли си „Илиада“? — попита тя. — Когато Ахил най-сетне дава воля на гнева си и убива Хектор, той казва нещо много интересно. Ако гнева и сърцето си слушам, месата сурови бих ти накълцал и гълтал за злото, което ми стори! Псетата никой не може от твойта глава да прогони, даже и десет, и двадесет пъти по-много за мене тук дарове да стовари и други безброй да обещае. Я ми кажи защо си тук?

— Ти ме докара.

— Но ти не оказа никаква съпротива.

— Посещението ти във Венеция беше крайно рисковано. Явно зад решението ти стоят не само политически причини.

Войнственото изражение на Зовастина леко се смекчи.

— Има ситуации, при които се налага да действаме вместо други. Да рискуваме. Всяка висока цел е свързана с риск. Аз търся гробницата на Александър и се надявах, че във Венеция ще получа отговор на няколко трудни въпроса. Или положително ти е разказал за чудотворната отвара на Александър. Но знае ли някой дали тя наистина е била чудотворна? Докато откриването на гробницата е нещо друго. Нещо, което носи слава.

В гласа на Зовастина се долавяше повече мечтателно учудване, отколкото гняв. От една страна, се ръководеше от детинска романтика, пропита от мания за величие, тласкаща я към големи рискове. От друга, според мнението на Торвалдсен планираше война, която щеше да отнеме живота на милиони.

— А сега ще ми кажеш всичко, което знаеш! — заяви изведнъж с коренно променен тон тя и стисна брадичката на Касиопея с железните си пръсти.

— Онзи свещеник те излъга. В църковния трезор се пази един амулет, намерен при тленните останки на свети Марко. Той представлява скарабей с гравиран върху него феникс. Нали помниш загадката? Докосни най-съкровената същност на златната илюзия. Раздели феникса.

— Красива си — сякаш не я чу Зовастина. Дъхът й миришеше на лук. — Но си лъжкиня и измамница, изпратена тук да ме заблуждава.

До слуха на Касиопея долетя блеенето на кози.

Малоун възседна коня.

— Снайперистите по покривите няма да ни обърнат внимание, защото си с мен — рече Виктор и яхна своя жребец. — Те са в горичката отвъд игрището. Зовастина възнамерява да убие Вит.

— Тогава какво чакаме? — извика Малоун и пришпори коня си.

Излетяха от заграждението и се понесоха в галоп през поляната. Високите пилони в ъглите на терена и глиненото корито в центъра издаваха неговото предназначение. Тук се играеше бузкаши — жестока игра с чести смъртни случаи, в която красотата и варварството се преплитаха. Явно Зовастина обичаше играта, свидетелство за което бяха жребците в конюшнята, вероятно специално обучени. Включително и този, който беше яхнал в момента и който се носеше напред с пълна скорост и завидна гъвкавост. Разпръснатите по поляната стотици едри и охранени кози очевидно играеха ролята на градинари, които поддържаха тревата в добро състояние. Част от тях уплашено се разбягаха пред галопиращите коне.

Малоун извърна глава към стрелците на покрива на двореца. Никой от мъжете, които ги обслужваха, не изглеждаше притеснен от появата им. Виктор беше прав, че те отдавна бяха свикнали на странностите на Зовастина и нейния антураж. Отвъд игрището се издигаше плътна стена от дървета, пред която се разделяха две отъпкани пътеки. Конят на Виктор намали ход и Малоун бе принуден да дръпне юздите на своя. Хълбоците му бяха потъмнели от пот.

— Оттук до мястото има около стотина метра — каза шефът на охраната. — Сам решавай какво ще правиш.

Малоун скочи от седлото и извади пистолета си.

* * *

— Имаме проблем — прошепна Стефани. — Случайно тук да има и друг изход?

Или посочи кухнята. Двамата с Торвалдсен хукнаха натам. Миг по-късно входната врата се отвори с трясък. Въоръженият мъж излая някаква заповед на неразбираем език. Стефани внимателно отвори вратата на кухнята и направи знак на Торвалдсен да пази тишина. Или отговори на същия език. Тя безшумно се измъкна, следвана от Торвалдсен. От вътрешността на къщата екна автоматичен откос, куршумите се забиха в дебелите греди зад тях.

Двамата се проснаха на земята в мига, в който прозорецът се пръсна. Посипаха се ситни стъкла. Куршумите свиреха над главите им и се забиваха в околните дървета. Или изкрещя нещо, а тя използва паузата, за да скочи и да хукне към колата. Торвалдсен беше по-бавен и все още се мъчеше да стане. Дано Или успее да задържи онзи тип достатъчно дълго, беше единствената мисъл, която се мярна в главата й. Стефани стигна до колата, отвори задната врата и грабна единия от автоматичните пистолети.

Торвалдсен се появи иззад ъгъла на къщата. Тя зае позиция за стрелба, използвайки колата като прикритие, после махна на възрастния мъж да се насочи към верандата. Той се подчини, внимавайки да не попадне в обсега на оръжието й. Миг по-късно вратата се отвори и в рамката се изправи мъжът с пушка в ръце. Забелязал Торвалдсен, той рязко се завъртя към него с пръст на спусъка.

Стефани стреля два пъти. И двата куршума попаднаха в гърдите на мъжа. Тя стреля още два пъти. Пазачът рухна на верандата.

Внезапната тишина беше оглушителна. Стефани не помръдна, преди Или да се появи зад убития. Торвалдсен слезе от верандата. Тя продължаваше да стиска пистолета с две ръце, които постепенно започнаха да треперят. Беше убила човек. Първият в живота й.

— Добре ли си? — попита Торвалдсен и тръгна към нея.

— Само бях слушала за подобно чувство — прошепна тя. — Казвах на хората си, че това е част от работата им. Едва сега разбирам, че никак не е лесно да убиеш човек.

— Нямаше друг избор.

Или се приближи към тях.

— Казах му, че не представлявате заплаха, но той не ме чу — тихо каза той.

Съзнанието на Стефани започна да се прояснява.

— Трябва да тръгваме — тръсна глава тя.