Стив Бери
Венецианското предателство (41)

39

Малоун бавно отлепи лодката от каменния кей. Стефани седеше до него. Полицейски моторници с включени синьо-червени светлини бързо се приближаваха към пилоните в края на площад „Сан Марко“.

— Тук ще настъпи ад — промърмори Малоун.

— Даниълс би трябвало да помисли за това, преди да се намеси.

Лодката пое на север между светлините от двете страни на брега. Нови полицейски моторници се носеха срещу тях с включени сирени. Стефани извади мобилния си телефон, набра един номер, включи на микрофон и се приближи до Малоун.

— Едуин — извика тя. — Имаш късмет, че не си наблизо, за да ти сритам задника.

— Нали работиш за мен? — попита Дейвис.

— Трябваше да разполагам с трима души на онзи площад. Защо никой от тях не се появи?

— Защото ти изпратихме Малоун. Чувал съм, че той се равнява на трима.

— Не те знам кой си — наведе се над микрофона Малоун. — Поласкан съм от това, което чух, но в момента аз съм с нея. Ти ли отзова подкреплението?

— Имаше теб и снайпериста на покрива. Това й беше достатъчно.

— Сега вече наистина ще ти сритам задника! — просъска тя.

— Хайде първо да свършим работата. После ще имаме време да го обсъдим.

— Какво става, по дяволите? — повиши тон Стефани. — Защо Котън е тук?

— Искам да знам какво се случи.

Тя потисна гнева си, описа ситуацията с няколко думи и добави:

— В момента на площада е пълна лудница.

— Което не е чак толкова лошо — отбеляза Дейвис.

Първоначално искаха да проверят дали Винченти ще реагира. Хотелът й беше поставен под непрекъснато наблюдение. Веднага след като Стефани излезе, неколцина мъже хукнаха нагоре по стълбите с очевидното намерение да отмъкнат медальона. Тя се питаше какво е наложило промяната в тази стратегия, както и включването на Малоун, но реши да се въздържи.

— Все още не си ми отговорил защо Котън е тук — промърмори в слушалката тя.

Малоун направи плавен ляв завой и компасът показа североизток. После увеличи скоростта.

— Какво правите в момента? — пожела да узнае Дейвис.

— Пътуваме към поредния проблем — отвърна Малоун. — Отговори на въпроса й.

— Искаме голям купон на „Сан Марко“ тази вечер.

Стефани замълча в очакване.

— Имаме информация, че Ирина Зовастина пътува за Венеция. Ще кацне в рамките на следващите два часа. Доста необичайно, меко казано. Държавен глава отива на тайно посещение в чужда страна без никакви видими причини. Трябва да разберем какво ще прави там.

— А защо не я попитате? — обади се Малоун.

— Винаги ли си толкова услужлив? — изръмжа Дейвис.

— Това е едно от най-добрите ми качества.

— Ние знаем и за пожара в Копенхаген, и за медальоните, мистър Малоун — рече Дейвис. — В момента един от тях е у Стефани. Ще бъдеш ли така любезен да ми спестиш глупостите и да се опиташ да ни помогнеш?

— Толкова ли е зле? — попита Стефани.

— Никак не е добре.

Тя знаеше, че винаги може да разчита на сътрудничеството на Малоун.

— Накъде ще се насочи Зовастина?

— Към базиликата, някъде около един след полунощ.

— Явно разполагаш с отлична информация.

— Благодарение на един от безупречните ни източници. Толкова безупречен, че започвам да си задавам някои въпроси.

В слушалката настъпи тишина.

— Не съм особено ентусиазиран, Стефани — въздъхна най-сетне Дейвис. — Но просто нямаме друг избор, повярвай ми!

Виктор стъпи на зелената морава пред базиликата и залепената за нея църква. Очите му се насочиха към музея на Торчело, а раницата легна върху издатина в мраморния перваз с формата на трон. По-рано бе научил, че тя се нарича Sedia d’Attila, или „мястото на Атила“. Внушението беше, че върху нея си е почивал самият хунски вожд.

Очите му се спряха върху последната мишена на продължителната европейска операция. Музеят представляваше двуетажен правоъгълник с дължина двайсет и ширина около десет метра, с двойни прозорци на всеки етаж, защитени с решетки от ковано желязо. От едната страна се издигаше камбанария. Пространството около дърветата на площадчето беше покрито с окосена трева, сред която стърчаха останки от мраморни колони и дялани капители. Единственият достъп до музея беше през двойната дървена врата на приземния етаж. Тя се отваряше навън и беше залостена с дебела, потъмняла от времето греда, окачена на железни скоби. В двата й края висяха тежки катинари.

— Изгори ги! — късо заповяда Виктор и посочи вратата.

Рафаел измъкна пластмасова бутилка от раницата си, пристъпи към катинарите и старателно ги поля с гръцки огън. Щракна специалната издължена запалка и металът лумна в синкави пламъци.

Виктор машинално отстъпи крачка назад. Удивителна субстанция. Дори металът поддаде пред стихийната й ярост.

Огънят продължи около две минути, след което синкавите пламъчета се снишиха и изчезнаха.

Касиопея дебнеше на трийсетина метра от двете яркосини точки, които приличаха на далечни звезди. Малко след като угаснаха, тишината беше нарушена от скърцане на метал. Разбиват катинарите с щанга, отгатна тя. Минута по-късно вратата се отвори и крадците спокойно пренесоха оборудването си във вътрешността на музея. Тя видя, че бяха донесли и един от онези роботи, което със сигурност означаваше, че не след дълго музеят на Торчело щеше да се превърне в пепел. Единият от мъжете внимателно затвори двойната врата.

Малкият площад отново потъна във влажния мрак. Тишината се нарушаваше единствено от ромона на дъжда. Изправена под колоните на базиликата, Касиопея се питаше какво да прави. После изведнъж забеляза, че дървената греда, която доскоро препречваше вратата, беше останала навън.

Виктор изчака очите му да свикнат с мрака и пое по извитата стълба към горния етаж. Не му беше трудно да си пробие път между нарядко разположените експонати на приземния етаж, нямаше никакви трудности и горе, където пространството беше заето само от три широки остъклени витрини. В средната от тях лежеше слонският медальон — точно там, където го беше забелязал при следобедното им посещение.

Рафаел остана долу, зает да разполага пакетите със запалителната смес на подходящите места. Два от тях Виктор беше взел със себе си, за да „захрани“ и горния етаж. Замахна с щангата и пръсна стъклото на витрината. После внимателно измъкна медальона и хвърли вътре вакуумирания пакет със запалителна смес, който тежеше малко повече от килограм. Другият остави на пода и прибра медальона в джоба си. Не беше в състояние да определи дали е истински, но при предишния оглед му се беше сторил достатъчно автентичен.

Часовникът му показваше десет и четирийсет вечерта. Имаше предостатъчно време до срещата му с върховния министър. Може пък Зовастина наистина да ги награди с няколко дни почивка. Спусна се обратно по извитата стълба. Вече бяха отбелязали, че и на двете нива подът беше дъсчен. А това означаваше, че избухнеше ли пожарът долу, само след няколко минути щяха да се възпламенят и зарядите на втория етаж.

В мрака смътно се очертаваше фигурата на Рафаел, наведен над костенурката. Нещо щракна и уредът се раздвижи. Когато стигна до далечния край на помещението, от вътрешността му пръсна аерозолна струйка гръцки огън, която полепна по стената.

— Всичко е готово — обади се Рафаел.

Костенурката продължи работата си, напълно безразлична към скорошното си унищожение. Машина, нищо повече. Без чувства, без угризения на съвестта. Качествата, които Ирина Зовастина очакваше от него.

Рафаел бутна входната врата, но тя не помръдна. Направи втори опит, този път с рамо. Нищо.

Виктор се приближи и залепи длан за дървото. Двойната врата беше залостена отвън. В гърдите му се надигна бясна ярост. Засили се и блъсна вратата с всичка сила, но успя само да си натърти рамото. Дебелите талпи, свързани с железни скоби, изобщо не помръднаха.

Още при предварителния оглед беше забелязал решетките на прозорците. Не им бе обърнал внимание, тъй като планираха да проникнат и да се оттеглят през главния вход. Но сега решетките изведнъж придобиха жизненоважно значение.

Обърна се към Рафаел. Не можа да види лицето му в мрака, но отлично знаеше какво мисли. Бяха попаднали в капан.