Стив Бери
Венецианското предателство (77)

75

Малоун беше в капан. Би трябвало да съобрази, че Виктор ще го тласне в лапите на Зовастина.

— Дойде да спасиш мис Вит, така ли? — изгледа го с присвити очи тя.

Той продължаваше да стиска пистолета.

— Кого ще избереш да застреляш? — продължи върховният министър, обхващайки с жест себе си и двамата мъже от охраната. — Единият от тях несъмнено ще те убие, докато се прицелваш в другия. — Ножът в ръката й се повдигна нагоре. — А аз просто ще срежа въжетата.

Вярно беше. Изборът му беше силно ограничен.

— Хванете го! — заповяда Зовастина.

Единият от мъжете се втурна напред, но в същия миг до слуха на Малоун долетя блеене, което бързо се приближаваше. Пазачът беше на три метра от него, когато от втората пътека към игрището за бузкаши се появиха първите кози. За част от секундата полянката се оказа задръстена от уплашени животни.

Земята се разтресе от тропот на копита. Между дърветата се появи фигурата на Виктор, яхнал жребеца си. Той галопираше зад стадото и не му позволяваше да се разпръсне. Едрите животни се затичаха — отначало бавно, а после все по-бързо и по-хаотично. Задните притискаха тези пред себе си, настана пълна суматоха. Пазачите се объркаха само за миг, но той беше достатъчен за Малоун, който простреля в гърдите мъжа пред себе си.

Следващият изстрел повали и другия. Но той дойде от оръжието на Виктор. Козите се блъскаха една в друга. Все още не бяха осъзнали, че единственият път за бягство беше през гората. Във въздуха се вдигнаха облаци прах.

Малоун се втурна към Зовастина и Касиопея, пробивайки си път между вонящите животни.

Изправи се пред тях в мига, в който Виктор скочи от седлото с пистолет в ръка. Зовастина беше вдигнала ножа, но Виктор я държеше на прицел от няколко метра разстояние.

— Хвърли ножа! — извика той.

— Какво правиш?! — смаяно го погледна Зовастина.

— Слагам точка на безумията ти! — отвърна Виктор и кимна с брадичка към Касиопея. — Освободи я, Малоун!

— Предлагам друго — отвърна Малоун. — Освободи я ти, а аз ще държа под око министъра.

— Още ли не ми вярваш?

— Нека го направим по моя начин — отвърна Малоун и насочи пистолета си в гърдите на Зовастина. — Човекът ти каза да хвърлиш ножа!

— А какво ще стане, ако откажа? — извика тя. — Ще ме застреляш ли?

Той натисна спусъка. Куршумът се заби между краката й и тя уплашено отскочи.

— Следващият ще е в главата ти! — глухо я предупреди той.

Тя пусна ножа.

— Изритай го насам!

Зовастина се подчини.

— Какво търсиш тук? — обади се Касиопея.

— Връщам ти услугата — отвърна Малоун и се обърна към Виктор. — Защо козите?

— Те ми бяха подръка. Но се получи доста добре, нали?

Нямаше какво да възрази.

— За американците ли работиш? — изсъска Зовастина.

— Да.

Касиопея се освободи от срязаните въжета, стрелна се напред и заби юмрук в брадичката на Зовастина. Със силен ритник в коляното я накара да отстъпи назад. Следващият попадна в корема, а миг по-късно Касиопея я стисна за врата и блъсна главата й в близкото дърво. Зовастина се свлече на земята и застина. Малоун спокойно наблюдаваше сцената.

— Откъде толкова енергия? — учуди се той.

— Имам и още — задъхано отговори Касиопея и разтърка изтръпналите си китки. — Или е жив. Говорих с него по телефона. Хенрик и Стефани са при него. Трябва веднага да тръгваме.

Малоун се извърна към Виктор.

— Нали Вашингтон държеше на прикритието ти?

— Нямах друг избор.

— Защо ме вкара в този капан?

— Аз ли те посъветвах да се конфронтираш с нея? — мрачно го изгледа Виктор. — Не ми даде възможност да направя нищо. Видях, че имаш проблем и реших да действам.

Малоун не беше съгласен, но сега не беше време за спорове.

— Какво ще правим? — попита той.

— Трябва да се махаме оттук. Ще имаме достатъчно време, защото едва ли някой ще посмее да наруши спокойствието на Зовастина.

— А стрелбата?

— Никой не й е обърнал внимание — отвърна Виктор. — Тук е избила много свои врагове.

Касиопея се наведе и вдигна неподвижното тяло на Зовастина.

— Хей, какво правиш? — попита Малоун.

— Ще завържа кучката за онези въжета! — запъхтяно отвърна младата жена. — Само така може да усети за какво става въпрос!

* * *

Стефани седна зад волана, Хенрик седна до нея, а Или се настани отзад. Бяха принудени да вземат колата на пазача, защото тяхната беше с четири спукани гуми. Излязоха на шосето и поеха на юг, успоредно с подстъпите към Памир. Целта на пътуването им беше планината, която преди две хилядолетия беше носила името Климакс.

— Страхотно! — промълви Или.

Стефани погледна в огледалото и видя, че приятелят й разглежда скиталата.

— Докато четях частите от загадката на Птолемей, непрекъснато се питах как този човек е предал своето послание — промълви той. — Сега виждам, че го е направил по наистина остроумен начин. Но как успяхте да го откриете вие?

— Направи го един приятел, казва се Котън Малоун. В момента е при Касиопея.

— Няма ли да се погрижим за нея? — тревожно попита той.

— Да се надяваме, че Малоун ще се справи — отвърна Стефани. — Ние имаме друга работа. — Отново говореше като безстрастен ръководител на разузнавателна централа, хладно и обективно, въпреки че все още беше дълбоко разтърсена от събитията около къщата. — Котън е добър, ще се справи.

— А и Касиопея не е безпомощна и знае как да се грижи за себе си — добави Торвалдсен, също усетил тревогата на Или. — Защо не ни разкажеш за какво точно става въпрос? От пергамента научихме за целебната отвара на скитите. Какво знаеш за тях?

Или внимателно остави скиталата на седалката до себе си.

— Скитите са номадски племена, които някъде през осми-девети век преди Христа мигрирали от Централна Азия към Южна Русия — започна той. — Херодот е писал за тях. Диви и кръвожадни племена, от които всички изпитвали ужас. Пиели вода от черепите на враговете си.

— Хубава репутация — обади се Торвалдсен.

— А каква е връзката им с Александър? — попита Стефани.

— През четвърти и трети век преди Христа се заселили на територията на днешен Казахстан и успешно се съпротивлявали на армията на Александър, блокирайки похода му на изток, отвъд река Сърдаря. Той хвърлил всички сили срещу тях, бил ранен няколко пъти, но в крайна сметка бил принуден да подпише примирие. Не бих казал, че Александър се е страхувал от скитите, но със сигурност ги е уважавал.

— А тайнственият лек е бил тяхно изобретение, така ли? — попита Торвалдсен.

— Те му предали тайната като част от условията по примирието — кимна Или. — А той се лекувал с него. От това, което съм чел, стигнах до заключението, че става въпрос за някаква отвара с естествени съставки. В един от пергаментите се споменава, че благодарение на него са се излекували Александър, Хефестион и един от помощниците на личния му лекар. Разбира се, ако това отговаря на истината.

— Скитите са били странен народ — продължи след кратка пауза Или. — Веднъж, в разгара на ожесточена битка с персите те внезапно напуснали бойното поле и хукнали да преследват някакъв заек. Никой не знае защо, но този факт е надлежно документиран от историците. Били ценители на златото, използвали го в огромни количества. С него украсявали колани, чинии, дори и оръжията си. Скитските гробници са пълни със златни предмети. Но не познавали писмеността. Съществуват единствено рисунки и легенди, които разказват за живота им. Благодарение на Херодот в историята са останали само няколко думи, които са използвали.

От изражението на лицето му в огледалото личеше, че има и нещо друго.

— Но? — подкани го Стефани.

— Както вече казах, до нас са достигнали само няколко думи от езика на скитите. Пата означава убивам, споу — око, а ойор — човек. Има и още една дума. — Той прехвърли записките си. — Арима. Доскоро значението й беше неизвестно. Спомнете си загадката: когато стигнеш горе. Птолемей се е сражавал със скитите рамо до рамо с Александър. И е знаел значението на „арима“ — място на върха, горе…

— Като атико, тоест последен етаж, мансарда — добави Стефани.

— Забележи, че мястото, към което пътуваме в момента и което старите гърци са наричали Климакс, местните хора открай време са наричали Арима. По време на експедицията открих, че все още го наричат така.

— Твърде много съвпадения, а? — обади се Торвалдсен.

— Май всички пътища водят натам.

— А какво се надяваме да открием? — попита Стефани.

— Обикновено скитските вождове са били погребвани в могили. Но тази планина била запазена за най-великите от тях. Най-далечната точка от империята на Александър, източната й граница. Безкрайно далеч от дома. Там никой не би нарушил вечния му покой.

— И това ли е била главната причина за избора му?

— Не знам — въздъхна Или. — Цялата работа ми се струва странна.

Стефани беше на същото мнение.

 

 

Зовастина отвори очи. Лежеше на земята и това я накара да си спомни за нападението на Касиопея Вит. Разтърси глава, за да проясни съзнанието си, след което усети, че нещо стяга китките й. Бавно осъзна, че е завързана за огънатите дървета, точно като Вит преди малко. Обзе я парливо чувство на унижение. Изправи се и огледа полянката.

Козите ги нямаше, както и Малоун, Вит и Виктор. Единият бодигард беше мъртъв, но другият се оказа жив, облегнат на близкото дърво. От рамото му течеше кръв.

— Можеш ли да се движиш? — подвикна тя.

Човекът кимна, но беше ясно, че изпитва силни болки. Членовете на Свещения отряд бяха сурови и дисциплинирани мъже и по нищо не отстъпваха на храбрите бойци от времето на Александър. Бодигардът мъчително се изправи, притиснал лявото си рамо с дланта на дясната ръка.

— Вземи ножа — подвикна Зовастина. — Ето го там, на земята.

От устата на мъжа не излетя дори стон. Тя направи опит да си спомни името му, но не успя. Виктор подбираше хората си лично, а тя нарочно се държеше настрана. Те бяха инструменти, които тя използваше. Нищо повече. Мъжът успя да стигне до ножа и да го вдигне от земята.

Пристъпи към нея, протегна ръка към въжетата, но изгуби равновесие и рухна на земята.

— Можеш! — насърчи го Зовастина. — Прогони болката и изпълни дълга си!

Мъжът се напрегна до крайност. По челото му изби пот, а от раната му отново бликна кръв. Беше невероятно, че все още не е изпаднал в шок. Явно имаше силна воля, а и беше в отлична физическа форма. Вдигна ножа, пое си дъх и преряза въжето, стегнало дясната й китка. Тя пое ножа от треперещата му ръка, задържа я за миг, колкото да я успокои, след което преряза другото въже.

— Браво на теб!

На устните му се появи усмивка. Остана на колене, дишайки тежко.

— Легни и почивай.

Тялото му тежко се отпусна на земята, а тя бързо огледа полянката. До трупа на другия бодигард лежеше пистолет. Вдигна го и се върна при ранения. Той я беше видял в безпомощно състояние, а тя, за пръв път от много години насам, се беше почувствала уязвима. Мъжът лежеше по гръб и дишаше тежко. Тя се изправи над него и той вдигна глава. По очите му личеше, че знае какво го чака.

Зовастина се усмихна на куража му, прицели се и натисна спусъка.