Стив Бери
Венецианското предателство (8)

6

Венеция, 2:30 ч.

Винченти беше доволен, че е предотвратил нещастието, което можеше да настъпи заради флорентинеца. Беше допуснал грешка. Времето беше малко и той играеше опасна игра, но съдбата явно му беше дала още един шанс.

— Спокойно ли е положението в Централна Азия? — попита един от членовете на Съвета. — Успяхме ли да спрем започнатото от онзи глупак?

Членовете на Съвета бяха останали в залата и след изнасянето на ковчега, в който се блъскаше нещастният флорентинец. Впрочем той вероятно не се измъчваше повече, защото един куршум в главата би трябвало вече да е прекратил мъките му.

— Всичко е наред — отвърна Винченти. — Лично оправих нещата, въпреки че върховният министър Зовастина обича да превръща всичко в зрелища.

— Не бива да се доверяваме на тази жена! — намеси се друг член на Съвета.

Винченти остана леко изненадан от страстта, с която бяха изречени тези думи, но се съгласи с тях, въпреки че Зовастина беше техен съюзник.

— Тираните винаги са проблем — кимна той, стана от мястото си и пристъпи към картата на стената. — Но трябва да признаем, че тази жена постигна много. Тя успя да обедини шест корумпирани азиатски държави във федерация, която има шансове да успее. — Той махна към стената и добави: — На практика тя промени картата на света…

— Но как го постигна? — дойде следващият въпрос. — Положително не с дипломация.

Винченти прекрасно знаеше официалното становище на цивилизованите страни. След разпадането на Съветския съюз бившите републики от Централна Азия преминаха през граждански войни и разруха в борбата си за независимост, но след като я постигнаха, имаха сериозни проблеми с нея. Така нареченото Общество на независимите държави, което наследи Съветския съюз, си остана на книга. В азиатските републики на бившата империя цареше корупция и некомпетентност. Ирина Зовастина бе оглавила местните реформи още при управлението на Горбачов, борейки се за перестройка и гласност и за съдебно преследване на много корумпирани държавни чиновници. Впоследствие обаче тя поведе борбата срещу Русия, напомняйки на поданиците си вековната колониална политика на „големия брат“ и замърсяването на природата, благодарение на което хиляди азиатци бяха намерили смъртта си. В крайна сметка Зовастина беше тази, благодарение на която Националното събрание на Казахстан обяви страната за независима република.

Една година по-късно беше избрана за върховен министър.

Западът я приветства като реформатор в регион, който никога досега не се беше реформирал. След което, преди петнайсет години, тя смая света със създаването на Централноазиатската федерация.

Шест нации се бяха обединили в една обща държава.

Но въпреки всичко колегата на Винченти беше прав. Това не беше чудо, а по-скоро манипулация.

— Постигна го със сила — честно отговори той.

— И с успешното отстраняване на политическите си противници.

— Това е един от начините да се спечели властта — поклати глава Винченти. — Не можем да я обвиняваме, защото и ние правим същото. — Обърна се към друг член на Съвета и попита: — Средствата са на мястото си, нали?

— Три милиарда и шестстотин милиона, разпръснати в различни банки по света — обясни ковчежникът. — С възможност да бъдат директно преведени в Самарканд.

— Предполагам, че нашите членове са готови.

— Новият приток на инвестиции ще потече всеки момент. Повечето членове планират мащабни проекти. Досега се съобразяваха с нашите директиви и проявяваха предпазливост.

Времето беше малко. По подобие на древния Съвет половината от членовете на сегашния подлежаха на ротация. Уставът на организацията гласеше, че петима членове на Съвета трябва да бъдат подменяни на всеки две години. Мандатът на Винченти изтичаше след по-малко от месец.

Това беше благословия, но и проблем.

Преди шестстотин години Венеция била олигархична република, управлявана от търговците посредством сложна политическа система, за да се предотврати тиранията. Интригите на различните фракции били блокирани чрез доста рисковани процедури. Никой не разполагал с абсолютна власт. Решенията се вземали групово, след дълги дебати.

Но хората винаги намирали изход.

Винченти — също.

Трийсет дни.

Предостатъчно време.

— А какво ще стане с върховния министър Зовастина? — попита един от членовете на Съвета. — Ще оцелее ли?

— Може би това ще бъде главна тема на предстоящия разговор — отвърна Винченти.