Стив Бери
Венецианското предателство (78)

76

Малоун погледна надолу към каменистия терен, осеян с гори и зелени поляни. Виктор пилотираше хеликоптера, който винаги беше в готовност на бетонната площадка на няколко километра от двореца. Личеше, че добре познава машината — руско производство, с два двигателя, които задвижваха двете витла. По съветско време го наричаха „летящ танк“, а в номенклатурата на НАТО беше записан като „крокодил“ заради издължения корпус и камуфлажния цвят. Един много добър боен хеликоптер. Този беше с модифицирана кабина, позволяваща му да транспортира ограничен брой войници. Имаха късмет да напуснат двореца и Самарканд без никакви проблеми.

— Къде си се обучавал за пилот?

— В Босна и Хърватия. Такава беше службата ми. Разузнавателни полети, унищожаване на противника и така нататък — отвърна Виктор.

— Добро място за каляване на нервите.

— И за да ти видят сметката.

На това нямаше какво да възрази.

— Колко ни остава? — попита в слушалките Касиопея.

Летяха на изток с близо триста километра в час. Целта им беше памирското убежище на Или. Отчитайки вероятността Зовастина вече да се е освободила от дърветата, Малоун попита:

— Има ли опасност да тръгнат след нас?

— Ще се движим под прикритието на онези планини — обясни Виктор. — Там трудно ще ни открият, а и китайската граница е на няколко минути. Винаги можем да се прехвърлим през нея.

— Не се правете, че не чухте въпроса ми — обади се Касиопея. — Колко ни остава?

Малоун умишлено не й отговори. Тя беше нервна и напрегната. Прищя му се да й каже, че знае за болестта й и иска да й помогне, но благоразумието му надделя.

— Придвижваме се с максимална бързина — отвърна той. — Надявам се, че все пак си по-добре, отколкото когато беше вързана за онези дървета.

— Вероятно никога няма да го забравя.

— Сигурно.

— Добре, Котън. Признавам, че съм малко разстроена. Мислех, че Или е мъртъв. Много исках да е жив, но си мислех… Знаех, че… — Преглътна и смутено добави: — А сега…

Той се обърна и видя вълнението в очите й. Стана му тъжно, но същевременно усети прилив на енергия. Успя да се овладее и довърши изречението й:

— Сега трябва да се успокоиш, защото той е в компанията на Стефани и Хенрик.

Касиопея беше сама в задната част на кабината. Потупа Виктор по рамото и попита:

— Ти знаеше ли, че Или е жив?

— На онази лодка във Венеция ти казах, че е мъртъв, но само за да те подразня — въздъхна той. — Трябваше да измисля нещо. Истината е, че аз го спасих. Зовастина се страхуваше, че някой ще му види сметката. Той беше неин съветник, а във Федерацията всеки ден стават политически убийства. Тя искаше да го предпази и го скри веднага след покушението срещу него. Дотогава аз нямах нищо общо. Бях началник на охраната, но командваше тя. По тази причина нямах представа какво се е случило с него. Отдавна бях разбрал, че трябва да изпълнявам заповедите й, без да задавам въпроси.

Малоун обърна внимание на миналото време, използвано по отношение на службата му.

— Ако те пипне, ще те убие — отбеляза той.

— Знаех правилата още преди всичко да започне.

Полетът продължаваше гладко и спокойно. Никога досега не беше летял на борда на „крокодил“. Командното му табло беше впечатляващо, също като огневата му мощ. Управляеми ракети, тежки многоцевни картечници.

— Котън, имаш ли телефон за връзка със Стефани? — попита Касиопея.

В момента никак не му се отговаряше на този въпрос, но нямаше избор.

— Имам — късо отвърна той.

— Дай ми го.

Той извади сателитния телефон, който му беше дала Стефани още във Венеция. Беше един от апаратите, с които бяха оборудвани всички агенти от проекта „Магелан“. Смъкна слушалките от главата си и набра един номер. Изминаха няколко секунди, преди пулсиращото бучене да се превърне в телефонен сигнал. Стефани вдигна почти веднага.

— Пътуваме към вас — осведоми я Малоун.

— Вече не сме в дома му — отвърна Стефани. — В момента се движим с кола по шосе, отбелязано на картата като М45. Пътуваме на юг към планината, която някога се е наричала Климакс. Според Или местните хора я наричали Арима.

— Разкажи ми повече — каза Малоун, изслуша я и предаде информацията на Виктор.

— Знам къде е. — Той направи плавен завой на югоизток и увеличи скоростта.

— Насочваме се към вас — каза в слушалката Малоун. — Всичко е наред.

Забеляза, че Касиопея протяга ръка към телефона, но не възнамеряваше да й го даде. Погледна я и поклати глава, надявайки се да бъде разбран. За нейно успокоение попита:

— Или добре ли е?

— Да, но е доста развълнуван.

— Знам какво имаш предвид. Ние ще стигнем преди вас. Докато ви чакаме, можем да поразузнаем от въздуха. Пак ще ти се обадя.

— Виктор помогна ли ви?

— Нямаше да сме тук, ако не беше той.

Малоун изключи телефона и обясни на Касиопея къде точно се намира Или. В кабината се разнесе остър алармен сигнал. На радара се появиха два летящи обекта, които бързо се приближаваха от запад.

— „Черни акули“ — съобщи Виктор. — Летят право към нас.

Малоун познаваше тези машини. Хеликоптери КА-50 „Хокъм“. Бързи и маневрени, с управляеми ракети и 30-милиметрови бордови оръдия. Виктор очевидно разбираше заплахата, която представляваха.

— Доста бързо ни откриха — обади се Малоун.

— Наблизо се намира една от военновъздушните бази на Федерацията.

— Какво мислиш да правиш?

Виктор промени курса и започна да набира височина. Две хиляди метра, две и петстотин, три. Изравни машината на три и триста.

— Знаеш ли как се стреля с бордовите оръдия? — попита той.

Малоун седеше на мястото на стрелеца. Обърна се и насочи поглед към инструменталния панел.

— Ще се справя — увери го той. За щастие умееше да чете на руски.

— В такъв случай се приготви за бой.