Стив Бери
Венецианското предателство (95)

93

Зовастина се качи в хеликоптера. Линдзи вече беше вътре, окован с белезници към страничната стена.

— Кълна се, че няма да ви създавам проблеми, госпожо министър! — изскимтя той. — Ще изпълня всичко, което ми наредите. Тези белезници са излишни. Моля ви, аз…

— Ако не млъкнеш, ще наредя да те застрелят! — хладно го изгледа тя.

Ученият моментално утихна, разбрал, че наистина е по-добре да си държи езика зад зъбите.

— Да не съм ти чула гласа! — добави тя и огледа кабината, която побираше дванайсет въоръжени мъже. Компютрите на Винченти и двата робота бяха прикрепени здраво. Касиопея Вит продължаваше да лежи на земята, а останалите пленници бяха държани на мушка от четиримата войници. Виктор стоеше на крачка от машината.

— Справи се отлично — похвали го тя. — Веднага след като излетя, ще взривиш къщата и ще избиеш тези хора. Разчитам на теб за сигурността на целия район. Като се прибера в Самарканд, ще ти изпратя подкрепление. От днес нататък това място е под контрола на Федерацията.

Обърна се към резиденцията. Последните й етажи бяха обхванати от пламъци. Скоро тук щеше да има само обгорени останки. Вече си представяше азиатския дворец, който ще бъде издигнат на това място. Все още не беше решила дали ще обяви пред света, че е открила истинската гробница на Александър. Всичко трябваше да бъде внимателно обмислено. Мястото беше под личния й контрол, което означаваше, че решението щеше да вземе сама.

Тя погледна Виктор в очите и тихо каза:

— Благодаря ти, приятелю. — Моментално улови смаяните искрици в погледа му и побърза да добави: — Не съм ти го казвала досега, защото винаги съм очаквала да си свършиш работата. Но тук се справи по един наистина изключителен начин.

Хвърли последен поглед към Касиопея Вит, Стефани Нел и Хенрик Торвалдсен. Скоро те нямаше да са проблем — също като Котън Малоун и Или Лунд, които все още бяха в горящата къща. Дори да са живи, след няколко минути и те щяха да преминат в отвъдното.

— Ще се видим в двореца — каза тя на Виктор и затръшна вратичката на кабината.

 

 

Двигателите изсвистяха, витлата бавно се завъртяха. Хеликоптерът се разклати и се отдели от площадката. Облаци прах се вдигнаха към синьото небе. Виктор се насочи към войниците. Изпрати двама от тях да охраняват входа на имението, а на другите заповяда да не изпускат от очи Нел и Торвалдсен. После пристъпи към Касиопея. Лицето й беше подуто, от носа й течеше кръв. По скулите й се стичаха вадички пот. Очите й се отвориха, пръстите й се впиха в лакътя му.

— Дойде да ме довършиш, нали?

В лявата му ръка проблясваше пистолет, а дясната стискаше дистанционното на костенурките. Той се наведе и внимателно го постави на земята до нея.

— Ето за това дойдох.

Хеликоптерът със Зовастина набра височина и започна да се отдалечава на изток, към планинските върхове отвъд долината и имението.

— Докато ти се биеше с нея, аз активирах костенурките, които качихме в кабината — поясни той. — Ще се взривят едновременно с онези, които са в къщата. — Пръстът му се насочи надолу. — С това нещо до теб.

Тя протегна ръка и го сграбчи, но той светкавично опря пистолета в главата й.

— Внимавай!

 

 

Касиопея се втренчи във Виктор, допряла показалец в бутона. Дали щеше да успее да го натисне, преди той да я застреля? Вероятно и той си задаваше същия въпрос.

— Трябва да избираш — подхвърли Виктор. — Твоят Или и Малоун все още са в къщата. Ако убиеш Зовастина, вероятно ще убиеш и тях.

Тя искаше да вярва, че Малоун контролира положението. Но си даваше сметка и за нещо друго.

— Кога да ти вярвам? — промълви тя. — Ти непрекъснато сменяш отбора!

— Задачата ми беше да сложа край на всичко това. Нашата задача.

— Убийството на Зовастина може би не е най-добрият отговор.

— Но единственият. Няма друг начин да бъде спряна.

Тя се замисли. Човекът срещу нея беше прав.

— Мислех сам да свърша тази работа — добави той. — Но после реших, че ще приемеш тази чест.

— Пистолетът в главата ми е само шоу? — учудено попита тя.

— Войниците не виждат ръката ти.

— А откъде да знам дали няма да ме застреляш в мига, в който натисна бутона?

— Няма как да го знаеш — честно отвърна той.

Хеликоптерът подмина къщата и полетя над тучните поляни.

— Ако изчакаш още малко, сигналът няма да стигне дотам.

— Всъщност никога не съм се надявала да доживея до дълбока старост — сви рамене тя и натисна копчето.

 

 

Изправена десетина метра по-нататък, Стефани гледаше как Виктор оставя нещо на земята до Касиопея и насочва пистолет в главата й. Младата жена беше обърната на другата страна и лицето й не се виждаше.

Хеликоптерът се превърна в огнено кълбо. Никаква експлозия. Само ослепителна светлина, изригваща във всички посоки като супернова. Над долината отекна гръмотевичен тътен. Разлетяха се пламтящи отломки. В същия момент стъклата на приземния етаж се пръснаха, от прозорците изригнаха оранжеви пламъци.

Касиопея бавно се изправи, подкрепяна от Виктор.

— Изглежда, той отново е на наша страна — отбеляза Торвалдсен.

Виктор изкрещя на двамата войници заповед на език, който приличаше на руски. Войниците бързо се отдалечиха. Касиопея се втурна към къщата. Останалите я последваха.

 

 

Малоун се изкачи по стълбите и влезе в библиотеката след Или. От вътрешността на къщата се разнесе глух трясък и температурата бързо нарасна.

— Активираха онези неща!

Огънят започна да бушува зад вратата на библиотеката, екнаха нови трясъци. Горещината бързо нарастваше. Той изскочи в коридора и погледна в двете посоки. Огънят пълзеше по пода и бързо се приближаваше. В главата му изплуваха думите на Или: Целият съм подгизнал от тая гадост. Обърна се и огледа високите прозорци. Приблизително три на два метра. Отвъд тях се разкриваше панорама към долината. В далечината нещо гореше. След няколко секунди огънят щеше да бъде тук.

— Ела да ми помогнеш!

Видя как Или прибра флашпаметта в джоба си и хвана единия край на малко канапе. Малоун сграбчи другия. С общи усилия го изхвърлиха през прозореца. Стъклото се пръсна, след канапето остана голяма дупка. Но тя едва ли щеше да им свърши работа, тъй като от рамката стърчаха множество остри парчета.

— Столовете! — изрева Малоун.

Огънят се промъкна през вратата и плъзна по стените на библиотеката. Книгите върху полиците бързо пламнаха. Малоун грабна един стол и го запрати в прозореца. Или използва друг, за да свали назъбените отломки. Подът пламна. Двамата излетяха през прозореца.

* * *

Касиопея чу трошенето на стъкла и вдигна глава. Едно канапе излетя от близкия прозорец и се разби на земята. Беше рискувала да убие Зовастина, докато Малоун и Или все още бяха в къщата, но — както би казал Малоун — понякога трябва да се направи нещо, дори да е глупаво!

От прозореца излетя стол, а след него скочиха Или и Малоун, следвани от яркооранжева огнена вълна.

Този път Малоун не напусна горящата сграда с елегантността, с която го направи в Копенхаген. Дясното му рамо се заби в тревата, тялото му се претърколи. Или също падна тежко и започна да се търкаля, прикрил главата си с ръце. Касиопея хукна към тях, забравила за останалите си спътници. Виктор, Торвалдсен и Стефани бяха на няколко крачки от нея. Или бавно вдигна глава.

— Забавляваш ли се? — попита с усмивка тя.

— Също като теб — отвърна той. — Какво е станало с лицето ти?

— Изядох хубав бой, но все пак се смях последна.

Касиопея му помогна да стане и го прегърна.

— Вониш — отбеляза тя.

— Гръцки огън — ухили се той. — Последен вик на модата.

— Мен няма кой да ме погледне, така ли? — извика Малоун, надигнал се с болезнена гримаса от подстриганата трева. — Няма „здрасти“, няма „как си“, няма радост, че не съм се опекъл жив!

Тя поклати глава и пристъпи да го прегърне.

— В колко автобуса си се блъснала? — попита той, оглеждайки подутото й лице.

— Само в един.

— Ама вие познавате ли се? — изненадано попита Или.

— Срещали сме се.

Малоун забеляза Виктор и лицето му потъмня.

— Този какво търси тук?

— Може и да не повярваш, но той пак е на наша страна.

— Зовастина е мъртва — съобщи Стефани и посочи пожара, бушуващ на планинския склон.

— Ужасна трагедия — добави Виктор. — Хеликоптерът катастрофира пред очите на четирима от нейните милиционери. Вероятно ще й организират грандиозно погребение.

— А Даниълс ще трябва доста да се постарае новият върховен министър на Централноазиатската федерация да бъде по-приятелски настроен към Съединените щати — обади се Стефани.

Касиопея забеляза черни точици в небето, които бързо се приближаваха.

— Имаме си компания.

— Наши са — рече Малоун, напрегнал взор към небето. — Един „Апачи“ АН-64 и един „Блекхоук“.

Американските бойни хеликоптери направиха широк кръг над тях. Вратата на единия от тях се плъзна встрани и в отвора се появи познато лице. Едуин Дейвис.

— Превозват бойци от контингента в Афганистан — поясни Виктор. — Дейвис ме предупреди, че ще наблюдават ситуацията отблизо и ще бъдат готови да се намесят.

— Убийството на Зовастина по този начин май не беше добра идея — обади се Стефани.

Доловила мрачния тон на приятелката си, Касиопея рязко се обърна.

— Какво има?

— На борда на онзи хеликоптер бяха Линдзи и компютрите на Винченти — поясни Торвалдсен и направи крачка напред. — Ти още не знаеш, че Винченти е открил лекарство срещу СПИН. Разработил го е заедно с Линдзи, а резултатите са били вкарани в компютрите. Всички данни са били прехвърлени на външна памет, която е била у Винченти в момента на смъртта му. За съжаление устройството е останало там… — Датчанинът погледна към горящата сграда.

Касиопея забеляза лукавото изражение върху мръсното лице на Малоун и усмивката на Или. И двамата изглеждаха зле, но от тях се излъчваше чувство на триумф. Или пъхна ръка в джоба си, после я извади и разтвори пръсти. Върху дланта му лежеше миниатюрна флашпамет.

— Какво е това? — попита с надежда тя.

— Живот — отвърна Малоун.