Стив Бери
Венецианското предателство (31)

29

Самарканд, 2:50 ч.

Зовастина се усмихна на папския нунций — хубав мъж с прошарена кестенява коса и умни проницателни очи. Монсеньор Колин Мичънър, американец, част от новия Ватикан с първия чернокож папа от векове. Този емисар се беше появявал тук вече два пъти, опипвайки почвата за евентуалното католическо присъствие на територията на Федерацията. Но и двата пъти бе получил твърд отказ. Въпреки че ислямът беше официална религия в държавата, номадските племена, населяващи Централна Азия, винаги бяха поставяли своите закони на първо място, включително и над законите на шериата. Географската изолация подхранваше социалната независимост, включително и от Бога. По тази причина Зовастина се съмняваше, че католицизмът има място в страната. Но беше готова за преговори, тъй като се нуждаеше от нещо, което този пратеник можеше да й даде.

— Не сте нощна птица, а? — подхвърли тя, отбелязвайки умората, която гостът с мъка се опитваше да прикрие.

— По традиция тази част от денонощието е определена за сън — промърмори Мичънър.

— Никой от нас няма да спечели, ако срещата беше проведена в нормално време. Вашата църква не е популярна тук.

— Тъкмо това искаме да променим.

— Не вярвам хората да се откажат от неща, които са ценили в продължение на столетия — сви рамене тя. — Дори мюсюлманите с тяхната дисциплина и морални устои не са успели да го постигнат. Бързо ще разберете, че тук използването на религията за обществено-политически цели е далеч по-популярно от духовното й влияние.

— Светият отец не иска промени във Федерацията. Единствената му молба е свободно изповядване на нашата вяра от онези, които желаят.

— Посетихте ли вече някои от нашите свещени места? — попита с усмивка тя.

Мичънър поклати глава.

— Съветвам ви да го направите. Ще видите доста интересни неща. Хората обикалят, докосват и целуват светите реликви. Жените пълзят по свещените плочи, за да усилят плодовитостта си. Не пренебрегвайте „дърветата на желанията“ и монголските пръти с окачените на тях конски опашки, които ще видите около гробовете ни. Муските и амулетите са много популярни тук. Хората вярват в неща, които нямат нищо общо с вашия християнски Бог.

— Но броят на католиците, баптистите, лутераните, а дори и на будистите непрекъснато расте — възрази Мичънър. — Сред тях има мнозина, които биха желали да се молят на своите богове по различен начин. Нима нямат право?

Една от причините да приеме пратеника беше партията „Ислямско възраждане“, която, макар и забранена преди години, продължаваше да действа на много места — най-вече в долината Фергана, намираща се на територията на някогашния Узбекистан. Преди доста време Зовастина беше използвала смъртоносни бацили срещу по-изтъкнатите лидери на организацията с надеждата да я обезглави, но партията продължаваше да съществува. Допускайки по-голяма религиозна конкуренция, особено от страна на Католическата църква, най-вероятно щеше да отклони гнева на мюсюлманите от нея и да го насочи към основния враг.

Тя изпъна гръб и обяви:

— Реших да разреша достъп на вашата църква на територията на Федерацията.

— Радвам се да го чуя.

— Но при определени условия.

Усмивката бързо изчезна от хубавото лице на свещеника.

— Успокойте се, те не са нищо особено — побърза да добави тя. — Имам една съвсем проста молба. Утре вечер във Венеция ще бъде отворен гробът на свети Марко.

В очите на емисаря се появи недоумение.

— Вие положително познавате житието на свети Марко и причините да бъде погребан във Венеция.

— Имам приятел в базиликата, с когото сме обсъждали този въпрос — кимна Мичънър.

Тя познаваше подробно историята. Марко, един от дванайсетте Христови апостоли, бил провъзгласен от Петър за епископ на Александрия, но през 67-а година след Христа станал жертва на езичниците. Когато се опитали да изгорят тялото му на клада, се развихрила буря, която угасила огъня. Християните успели да приберат тялото, което по-късно било мумифицирано и погребано в тайна гробница, останала неразкрита чак до IV век. Когато Александрия паднала в ръцете на християните, те построили монументална гробница на светеца, пред която се прекланяли всички старейшини на града. Храмът оцелял дори и след идването на исляма и нашествието на перси и араби през VII век.

Но през 828 г. тленните останки били откраднати от група венециански търговци.

Венеция се нуждаела от символ на своята политическа и религиозна независимост. Рим имал своя Петър, Венеция щяла да има Марко. В същото време александрийското духовенство било изключително загрижено за свещените реликви на своя град, жестоко притиснат от ислямското владичество. Там масово се рушали християнските църкви и храмове. С негова помощ мощите на свети Марко били изнесени от страната.

Зовастина много харесваше подробностите около тази тайна операция.

Кражбата била прикрита с мощите на св. Клавдиан, който бил погребан наблизо. Миризмата на балсамиращите течности била толкова силна, че мумията на св. Марко била скрита в контейнер със зеле и свинско месо, за да не бъде открита. Така и станало. Мюсюлманите, инспектиращи товарите на отпътуващите кораби, панически се разбягали при вида на закланите свине. Мумията била увита в брезент и преместена в друга част на кораба. По обратния път се разразила силна буря, но духът на светеца бдял над кораба и предотвратил потъването му.

— На 31 януари 828 година тялото на свети Марко било донесено на дожа на Венеция — каза на глас тя. — Той приел светите мощи за съхранение в двореца си, откъдето неизвестно как изчезнали. Появили се отново чак през 1024 година, когато била построена базиликата „Сан Марко“. Мощите били погребани в криптата на храма, но през деветнайсети век били извадени и поставени под огромния олтар, където се намират и до днес. Не мислите ли, че в тази история има доста празнини?

— С реликвите винаги е така.

— Цели четиристотин години в Александрия и почти триста във Венеция мощите на свети Марко останали скрити от света.

— Съдба, госпожо министър — сви рамене нунцият.

— Александрия така и не се примирила с кражбата — продължи тя. — Тамошното духовенство било силно разгневено от факта, че в продължение на векове Венеция я празнувала като събитие от изключително значение, сякаш крадците изпълнили свещена мисия. Но ние с вас знаем, че цялата работа опирала до политика. Венецианците крадели и грабели от всички части на света. Били като лешояди, отмъквали всичко, до което се доберат. Кражбата на мощите на свети Марко се оказала най-продуктивна. Животът на града и до днес е свързан с него.

— Защо тогава искат да отворят гробницата?

— Защото епископи от коптската и етиопската църква настояват за връщането на мощите. През 1968 година вашият папа Павел Четвърти подарил няколко реликви на александрийския патриарх в опит да ги умилостиви. Не се получило, защото реликвите били от Рим, а не от Венеция. Те продължават да си искат светеца. Преговорите с Ватикана не са приключили и до днес.

— Знам за тях, защото съм служил като личен секретар на папа Климент Петнайсети — кимна Мичънър.

Подозренията й, че този човек е нещо повече от нунций, намериха своето потвърждение. Новият папа очевидно беше избрал внимателно своя пратеник.

— Значи знаете и друго — погледна го тя. — Че Католическата църква никога няма да върне мощите. Но патриархът на Венеция все пак предлага един компромис, предварително съгласуван с Рим. Той е част от усилията на африканския ви папа да постигне помирение със света. Част от реликвите в гробницата ще бъдат върнати. По този начин и двете страни ще бъдат доволни. Но за венецианците това е един изключително деликатен въпрос, защото се нарушава покоят на техния светец. — Тя поклати леко глава. — Това е причината гробницата да бъде отворена утре вечер, в пълна секретност. От нея ще бъдат извадени част от реликвите, след което плочата ще бъде върната на мястото й. Новината ще бъде съобщена едва след официалното обявяване на даровете, което ще стане след няколко дни.

— Вие сте отлично информирана.

— Защото темата ме интересува. Мощите в тази гробница не принадлежат на свети Марко.

— А на кого?

— Ще се задоволя с едно любопитно съвпадение: тялото на Александър Велики изчезва от Александрия през четвърти век, почти едновременно с повторната поява на тялото на свети Марко. Светецът е положен в храм, който е копие на Александровата Сома, където великият пълководец е бил положен шестстотин години по-рано. Моите учени изследваха много древни текстове, голяма част от които неизвестни за света…

— Мислите, че мощите във венецианската базилика принадлежат на Александър Велики? — възбудено я прекъсна Мичънър.

— Не мога да твърдя подобно нещо. Само ДНК анализ може да установи расата. Марко е роден в Либия от родители араби, а Александър е грък. Между тях със сигурност съществуват ясни хромозомни различия. Знам, че има и други надеждни способи за идентификация: изотопна обработка на зъбите, томография и въглероден анализ. Александър умира през 323 година преди Христа, а Марко — през първи век след Христа. Изключено е да няма различия в тленните им останки.

— Нима възнамерявате да оскверните мощите?

— Не повече от вас. Какво всъщност може да се вземе от тях?

Американецът се замисли. Още в началото на срещата Зовастина усети, че този човек бе пристигнал в Самарканд с далеч по-големи правомощия отпреди. Дойде времето да провери дали предчувствията не я лъжат.

— Искам само няколко минути насаме с отворения саркофаг — промълви тя. — Дори да взема нещо от него, то ще бъде съвсем незначително. В замяна предлагам свободен достъп на Католическата църква до цялата територия на Федерацията, за да провери колко християни ще откликнат на нейните послания. Но евентуалното строителство на храмове трябва да бъде предварително одобрено от нашето правителство. Както за ваше, така и за наше спокойствие. Ако не действаме внимателно, със сигурност ще се стигне до насилие.

— Искате лично да пътувате до Венеция? — погледна я внимателно Мичънър.

— Да — кимна тя. — На частно посещение, организирано от Светия отец. Чувала съм, че църквата има силно влияние върху италианското правителство.

— Госпожо министър, вие несъмнено сте наясно, че и да откриете нещо, то ще е подобно на плащаницата от Торино или появяванията на Дева Мария. Всичко е въпрос на вяра — контрира Мичънър.

Но Зовастина беше сигурна, че ще открие нещо друго, далеч по-важно. Какво беше писал Птолемей? Докосни най-съкровената същност на златната илюзия.

— Няколко минути насаме, нищо повече — повтори молбата си тя.

Папският нунций запази мълчание. Тя търпеливо чакаше.

— Ще разпоредя на патриарха на Венеция да удовлетвори молбата ви — промълви най-сетне Мичънър.

Предчувствието й се оказа вярно. Този човек не се беше завърнал с празни ръце.

— Разполагате с доста голяма власт за обикновен нунций — отбеляза тя.

— Трийсет минути — отсече американецът. — С начало точно в един след полунощ в сряда. Ние ще информираме италианските власти, че пристигате на частно посещение по покана на Църквата.

Зовастина кимна.

— Ще ви уредя достъп до катедралата през Порта дей Фиори в западното крило. По това време на денонощието на площада едва ли ще има много хора. Сама ли ще бъдете?

Педантичността на духовника започваше да я отегчава.

— Ако е толкова важно, можем и да забравим за молбата ми — хладно отвърна Зовастина.

И веднага забеляза, че Мичънър усети раздразнението й.

— Вземете със себе си когото пожелаете, госпожо министър — дипломатично отстъпи той. — Светият отец ще бъде щастлив да удовлетвори желанията ви.