Стив Бери
Венецианското предателство (32)

30

Хамбург, Германия, 1:15 ч.

Виктор седеше на бара. Рафаел спеше горе в стаята. Бяха пристигнали в Хамбург след продължително пътуване с кола през Дания и Северна Германия. Тук трябваше да се срещнат с други двама членове на Свещения отряд, за да открият шестия медальон. С кражбите на предишните се бяха справили сами, но времето изтичаше и Зовастина беше решила да изпрати още един екип за подкрепление.

Виктор отпиваше от бирата и се наслаждаваше на тишината. В слабо осветените сепарета имаше малко посетители.

Зовастина обичаше напрежението. Екипите бяха винаги нащрек, готови на всичко. Похвали почти липсваха, за сметка на критиката. Това отношение важеше за всички: сътрудниците в двореца, Свещения отряд, министрите. Никой не искаше да я разочарова. Но Виктор чуваше какво се говори зад гърба й. Струваше му се странно, че властна жена като нея обръща толкова малко внимание на недоволството и омразата. Крехката лоялност е опасна илюзия. Рафаел бе прав: нещо предстоеше да се случи. Като началник на личната й охрана Виктор често придружаваше Зовастина до тайната лаборатория в планините, източно от Самарканд. Тази отсам границата с Китай, обслужвана от нейни хора, работеща с нейните вируси. Беше виждал с очите си затворниците, върху които ги изпробваха, беше присъствал на ужасната им смърт. Беше охранявал заседателните зали, в които тя заговорничеше със своите генерали. Федерацията разполагаше с внушителна армия, достатъчно военновъздушни сили и ограничен брой ракети със среден радиус на действие. Повечето от тях бяха доставени и поддържани от Запада, който се стремеше да запази военното равновесие със съседите на Федерацията — Иран, Китай и Афганистан.

Той беше наясно с плановете на Зовастина, въпреки че не ги беше споделял с Рафаел. Беше я чувал да говори за хаоса в Афганистан, където талибаните отчаяно се бореха за изплъзващата им се власт, за войнствените изявления на президента на Иран, за неразумния начин, по който властите в Пакистан продължаваха да си затварят очите пред износа на тероризъм и насилие.

Това бяха държавите, които бяха в центъра на вниманието й. Щяха да умрат милиони от техните поданици. Вибрацията в джоба му прекъсна мислите му. Той измъкна мобилния телефон, погледна екрана и стомахът му се сви на топка.

— Радвам се, че те открих, Виктор — каза Зовастина. — Имаме проблем.

Той мълчаливо изслуша разказа за инцидента в Амстердам, при който двама членове на Свещения отряд били убити, докато търсели поредния медальон.

— Американците започнаха официално разследване. Искат да знаят защо моите хора са стреляли срещу агенти на Сикрет Сървис. Между другото, един много добър въпрос.

Най-вероятно защото са изпитвали ужас, че могат да те разочароват, помисли си Виктор. И затова са проявили безразсъдство. На глас обаче каза нещо съвсем различно:

— Щеше ми се лично да проведа операцията в Амстердам.

— Добре, Виктор. Признавам, че имаш право. Ти беше против изпращането на втори екип, но аз пренебрегнах мнението ти.

Той благоразумно замълча. Признанието й беше достатъчно невероятно, за да го обсъжда.

— Предполагам, че искате да знаете защо американците изведнъж са се появили там, нали?

— Хрумна ми подобен въпрос.

— Може би защото сме компрометирани.

— Съмнявам се, че ги е грижа за това. Безпокоят ме повече нашите приятели от Венецианската лига, особено онзи, дебелият.

— Но американците все пак са били там.

— Вероятно случайно.

— Какво казват те?

— Техният представител отказа да даде подробности.

— Госпожо министър — понижи глас Виктор. — Разбрахме ли в крайна сметка какво точно преследваме?

— Работя по въпроса. Напредваме бавно, но вече съм сигурна, че ключът към загадката на Птолемей се крие в тялото, което някога е лежало в Сома в Александрия. Убедена съм, че това, което ни трябва, са мощите на свети Марко в базиликата „Сан Марко“ във Венеция.

Чутото беше новост за него.

— По тази причина отлитам за Венеция — добави Зовастина. — Ще бъда там утре вечер.

Още една шокираща новина.

— Разумно ли е? — попита той.

— Необходимо е. Искам да ме придружиш в базиликата. За тази цел трябва да вземеш другия медальон и да бъдеш пред храма в един часа след полунощ.

Той знаеше какво трябва да отговори.

— Слушам, госпожо министър.

— Не ми каза какво стана с медальона в Дания. Разполагаме ли с него?

— Да.

— Ще трябва да минем без Холандия.

Той отбеляза липсата на гняв в тези думи. Странно, защото ставаше въпрос за провал.

— Медальонът във Венеция ще бъде последният — добави Зовастина. — Имам достатъчно основания да вярвам в това.

Виктор веднага разбра за какво става въпрос. Базиликата и мощите на свети Марко. Но безпокойството, свързано с американците, не го напускаше. За щастие беше успял да овладее ситуацията в Дания. Отстрани и тримата противници, които се опитаха да го надхитрят. Разбира се, Зовастина никога нямаше да научи за смъртта им.

— Отдавна обмислям нещата и планът е ясен — продължаваше тя. — Във Венеция те чака спешна доставка, затова искам да вземеш самолет. Запиши си адреса. — Продиктува му улицата и номера на някакъв склад, към които добави и шифъра на електронната ключалка. — Инцидентът в Амстердам е маловажен, но това, което предстои да се случи във Венеция, е от огромно значение. Държа на всяка цена да получа последния медальон!