Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Котън Малоун (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Venetian Betrayal, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Венецианското предателство

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-172-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7568

История

  1. — Добавяне

4

Самарканд, Централноазиатска федерация, 5:45 ч.

Върховният министър Ирина Зовастина потупа коня и се приготви за играта. Обичаше да играе на разсъмване, когато тревата беше мокра от роса. Обичаше и прочутите с буйния си нрав фергански жребци, които още преди хиляда години били разменяни срещу китайска коприна. В конюшните й имаше над сто жребци, които използваше както за удоволствие, така и за политика.

— Готови ли са останалите ездачи? — обърна се към коняря тя.

— Да, госпожо министър. Чакат на игрището.

Беше обута с високи кожени ботуши, а върху дългия чапан беше облякла кожено яке. Късата й платиненоруса коса беше скрита под шапка от вълча кожа, изработена от животно, което лично беше убила.

— В такъв случай да вървим.

С този жребец беше печелила много бузкаши — древната игра, измислена от обитателите на степта, които се раждали и умирали на седлото. Любимата игра на Чингис хан. В онези години на жените било забранено дори да гледат, камо ли да играят, но тя беше променила правилата.

Усетил ръката й на шията си, тънкокракият жребец с широки гърди застина.

— Търпение, Буцефал — прошепна тя.

Беше го нарекла на коня, с който Александър Велики бе завладял Азия след многобройни кръвопролитни битки. Но конете за бузкаши бяха специални. Преди да излязат на затревения манеж, те се обучаваха с години, за да привикнат на хаотичната игра. Държаха ги на специална диета, която освен овес и ечемик включваше яйца и краве масло. А когато някой от тях наддадеше на килограми, биваше оседлаван и държан на слънце седмици наред — не само за да стопи излишните килограми, но и за да се приучи на търпение. После започваха изтощителните тренировки, включващи продължително галопиране в кръг. Агресивността се поощряваше, но с желязна ръка. Само по този начин кон и ездач се превръщаха в едно неразделно цяло.

— Готова ли сте? — попита конярят таджик, роден и израснал в планините на изток, който вече десет години се радваше на изключителната привилегия да я подготвя за играта.

— Мисля, че бронята е добра — кимна тя и се потупа по гърдите.

Якето с ивици мъхеста кожа беше плътно прилепнало към атлетичната й фигура, която не излъчваше нищо женско — също като кожените панталони. Ръцете и краката й бяха силни и стегнати от редовните физически упражнения и строгата диета. В чертите на широкото й лице имаше нещо монголско, което се подчертаваше от дълбоко разположените кафяви очи. Това беше наследство от семейството на майка й, чиито корени бяха някъде в далечния север. Годините на строга самодисциплина я бяха дарили с умението да слуша внимателно и да говори бавно. От цялата й фигура се излъчваше решителност и енергия.

Мнозина бяха убедени, че създаването на азиатска федерация е невъзможно, но тя им беше доказала обратното. След кратък период на относителна независимост бившите съветски републики Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Каракалпакстан и Туркменистан изчезнаха от политическата карта на света, заменени преди петнайсет години от Централноазиатската федерация. С територия от почти десет милиона квадратни километра и население от шейсет милиона души, новата държава съперничеше на Европа и Северна Америка не само по площ, но и по запаси от природни ресурси. Нейната реализирана мечта.

— Внимателно, госпожо министър — обади се конярят. — Те искат най-доброто от вас.

— В такъв случай ще трябва да играят на върха на възможностите си — усмихна се тя.

Говореха на руски, въпреки че официалните езици във Федерацията бяха дари, казахски, таджикски и киргизки. Като жест към многобройното славянско население руският език се използваше за „междуетническа комуникация“.

Вратите на конюшнята се отвориха и тя отправи поглед към равното поле с дължина около километър. В центъра му имаше плитка яма, около която се бяха струпали двайсет и тримата конници. В нея беше поставен боз — труп на коза без глава, крайници и вътрешни органи, натопен още от вчера в студена вода, за да издържи до играта.

В четирите края на игрището бяха забити високи пилони на черно-бели ивици.

Конярят й подаде камшика. Преди години тези камшици са били изработвани от тесни кожени ивици с оловни топчета накрая. Днес те вече не бяха толкова опасни, но все още се използваха не само за пришпорване на конете, а и като оръжие срещу останалите играчи. Нейният имаше красива дръжка от слонова кост.

Тя изпъна гръб и се намести на седлото.

Слънцето бавно изплува над горите на изток. За своя резиденция Зовастина бе избрала някогашния хански дворец, център на властта в региона до руската окупация в края на XIX век. Той се състоеше от трийсет помещения, богато обзаведени с узбекски мебели и ориенталски порцелан. На мястото на днешните конюшни се бе намирал харемът. Слава богу, тези дни принадлежаха на миналото.

Тя напълни дробовете си с чист въздух, наситен със свежия аромат на настъпващия ден.

— Приятна игра — обади се конярят.

Тя кимна и се приготви да навлезе на терена.

Но в главата й продължаваше да се върти един и същ въпрос.

Какво ставаше в Дания?