Стив Бери
Венецианското предателство (72)

70

Самарканд, 11:40 ч.

Обонянието й долови миризмата на коне и влажно сено. Явно я държаха близо до конюшня. Помещението най-вероятно бе предназначено за персонала. На прозореца имаше дървени капаци, вратата беше заключена и със сигурност охранявана. По пътя от двореца беше забелязала въоръжени мъже по покривите на сградите. Бягството от този затвор нямаше да е лесно.

В стаята имаше телефон, който беше изключен, и телевизор, който не работеше. Седнала на ръба на леглото, Касиопея се питаше какво ли я чака. Беше успяла да се добере до Азия, но какво от това? Опита се да притисне Зовастина, използвайки слабостите й, но резултатите бяха съмнителни. На летището върховният министър очевидно беше разтревожена — до такава степен, че Касиопея мина на втори план. Поне все още бе жива.

Някой пъхна ключ в ключалката и вратата се отвори. Появи се Виктор, придружен от двама въоръжени мъже.

— Ставай! — заповяда той.

Тя не помръдна.

— Не ми обръщаш внимание, а? — изкрещя той, стрелна се напред и я удари с опакото на дланта си.

Касиопея се олюля и рухна на пода. В следващия мит скочи, готова за бой. Двамата мъже насочиха пистолетите си в гърдите й.

— Това беше за Рафаел — каза Виктор.

Очите й блеснаха от гняв, но тя си даваше сметка, че Виктор изпълнява заповеди. Торвалдсен каза, че той е на тяхна страна, което означаваше таен агент. Беше длъжна да приеме играта му.

— Много си твърд, когато те пазят с оръжие! — изсъска тя.

— Да не мислиш, че ме е страх от теб? — ухили се Виктор.

Тя избърса кръвта от разбитата си устна. В същия миг Виктор сграбчи ръцете й и ги изви на гърба. Действаше грубо, но тя се надяваше, че знае какво върши. Позволи да й сложат белезниците. Виктор я свали на пода, за да окове и глезените й.

— Изнесете я! — заповяда на придружителите си той.

Те я хванаха за ръцете и краката и я изнесоха навън. След минута я прехвърлиха по корем върху гърба на някакъв кон. Кръвта нахлу в главата й. Виктор я завърза с дебело въже и изведе коня на открито.

Тръгнаха да прекосяват широка затревена поляна с размерите на две футболни игрища. Виктор крачеше отстрани на коня заедно с още трима мъже. Поляната беше оградена от високи дървета, наоколо пасяха кози. Скоро поеха по тясна пътечка към гората. Не след дълго излязоха на друга, значително по-малка полянка сред дърветата.

Развързаха я и я смъкнаха от коня. Кръвта бавно се оттече от главата й, очите й се проясниха. Видя две високи тополи, приведени към земята и завързани за трето дърво. От тях висяха дебели въжета. Мъжете я повлякоха натам, свалиха белезниците от китките й и ги завързаха с въжетата.

Едва след това освободиха и глезените й.

Изправена с широко разперени ръце, Касиопея ясно си представи какво ще се случи, ако някой освободеше тополите от въжетата.

От гората с танцуваща стъпка се появи красив жребец, ездачът на гърба му беше Ирина Зовастина, облечена с кожено яке и ботуши за езда. Тя огледа сцената, освободи Виктор и хората му и скочи от коня.

— Сега сме само двете, ти и аз — прошепна тя.

Виктор пришпори коня обратно към конюшнята. Зовастина му заповяда да подготви тополите в мига, в който се появи в двореца. Не му беше за пръв път. Преди три години беше организирал екзекуцията на затворник, който бе подготвял преврат. Зовастина беше направила безуспешен опит да го привлече на своя страна, след което го бе завързала за дърветата, бе събрала съзаклятниците му и лично бе прерязала въжетата. Тялото му беше разкъсано на части, които увиснаха по изправилите се тополи. Онемели от ужас, доскорошните му привърженици бързо бяха приели условията на Зовастина.

Галопиращият кон влетя в ограденото с дялани греди пространство.

Малоун чакаше в склада за принадлежности за езда. Виктор го беше вкарал в двореца, пъхнат в багажника на колата му. Никой не си позволи проверка на шефа на охраната. Когато се озоваха в гаража, Виктор го измъкна от багажника и му подаде пропуск за достъп в двореца. По лице го познаваше единствено Зовастина, ето защо не му беше трудно да се придвижи до конюшните.

Положението никак не му харесваше. Двамата с Касиопея бяха в ръцете на човек, когото изобщо не познаваха. Бяха принудени да се задоволят с уверенията на Едуин Дейвис, че на Виктор може да се разчита. Единствената му надежда беше, че Дейвис ще успее да обърка Зовастина достатъчно, за да спечелят малко време. Пистолетът беше у него. Чака в продължение на близо час. Отвън не долиташе никакъв шум.

Конюшнята представляваше голяма модерна постройка, достойна за върховния вожд на Федерацията. Бе преброил четирийсет клетки с расови коне, когато пристигнаха с Виктор. Вътрешността на помещението, в което се намираше сега, беше запълнена с разнообразни висококачествени приспособления за езда. Той не беше добър ездач, но знаеше как се оседлава кон. Единственото прозорче гледаше към задния двор и през него не се виждаше нищо особено.

Достатъчно, въздъхна той. Време е за действие. Измъкна пистолета и побутна вратата. Навън не се виждаше жива душа. Малоун зави надясно и се насочи към отворената врата на обора в дъното. В клетките от двете страни на коридора пръхтяха внушителни жребци. Залепи гръб за стената, вдигна пистолета и предпазливо се промъкна към изхода. Отвън долетя тропот на копита, последван от пръхтенето на галопирал кон.

Ездачът скочи от седлото. Стъпките му отекнаха по отъпканата земя.

Малоун застина в очакване. В коридора се появи фигурата на мъж, която рязко спря и се обърна. Беше Виктор.

— Май не обичаш да спазваш инструкции — каза той. — Нали ти казах да не излизаш навън?

— Исках да глътна малко въздух — отвърна Малоун и свали пистолета.

— Заповядал съм на хората да напуснат, но някой все още може да се мотае наоколо.

Малоун не беше в настроение да слуша лекции.

— Какво става? — късо попита той.

— Касиопея Вит е в беда.