Стив Бери
Венецианското предателство (36)

34

Венеция, Италия, 14:15 ч.

Малоун стоеше изправен до Касиопея, която насочваше моторницата към лагуната. Само преди час бяха пристигнали на летище „Марко Поло“ с директен полет от Копенхаген. Той често посещаваше Венеция, изпълнявайки различни задачи по проекта „Магелан“. Територията му беше добре позната — просторна и изолирана, но с компактен център, дълъг около три и широк километър и половина, мъдро построен по начин, който векове наред бе държал останалия свят на почетно разстояние.

Носът на моторницата беше насочен на североизток, в обратна посока на центъра. Движеха се към Торчело, едно от многобройните островчета, пръснати из лагуната на Венеция, разположено близо до прочутия със стъклото си Мурано.

Наеха моторницата близо до летището. Тя беше от дърво, с две покрити кабини в предната и задната част. Ниският и строен корпус се плъзгаше без усилие по зеленикавите вълни, тласкан от два мощни извънбордови двигателя, които оставяха пенеста зеленикава бразда зад себе си.

По време на закуската Касиопея му разказа за последния слонски медальон. Заедно с Торвалдсен бяха направили груба карта на кражбите в Европа и бяха забелязали, че декадрахмите във Венеция и Самарканд оставаха извън нея. Затова бяха стигнали до заключението, че следващото посегателство ще бъде именно в Копенхаген. След четвъртата кражба от частна колекция във Франция три седмици по-рано те се бяха въоръжили с търпение и чакаха.

— Нарочно са оставили венецианския медальон за накрая — повиши глас Касиопея, опитвайки се да надвика грохота на моторите. Изчака да се разминат с един от водните „автобуси“ и добави: — Предполагам, че искаш да разбереш защо…

— Да, бих желал — кимна той.

— Или смяташе, че Александър Велики лежи в гробницата на свети Марко.

Интересно, но доста абсурдно мнение. Всъщност пълна глупост.

— Това е дълга история, но той може би ще се окаже прав — продължи спътницата му. — Предполага се, че в базиликата „Сан Марко“ лежи мумия отпреди две хиляди години. Свети Марко е бил балсамиран в Александрия, непосредствено след смъртта си през първи век след Христа. Александър е с триста години по-стар и също бил балсамиран. Но през четвърти век, когато мумията на Александър внезапно изчезнала от гробницата му, в Александрия изведнъж се появили мощите на свети Марко.

— Предполагам, че това не е единственото ти доказателство — подхвърли Малоун.

— Ирина Зовастина е маниакално пристрастена към историята на Александър Велики. Знам го от Или. Тя притежава огромна колекция старогръцко изкуство, както и изключително богата библиотека. Смята се за експерт по Омир и „Илиада“. Изпраща членове на личната си охрана да крадат слонските медальони по света, със строгата заповед да не оставят следи. Но монетата в Самарканд е непокътната. — Тя поклати глава. — Оставили са тази кражба за най-накрая, за да бъдат близо до „Сан Марко“.

— Влизал съм в базиликата — каза Малоун. — Саркофагът на светеца е под главния олтар и тежи няколко тона. За да се стигне до него, са нужни хидравлични повдигачи и много време. Но това е абсолютно невъзможно, защото базиликата е една от главните туристически атракции на Венеция.

— Не знам как възнамерява да го направи Зовастина, но съм убедена, че ще се опита да проникне в гробницата.

Но първо ще се опита да прибере седмия медальон, помисли си Малоун, докато се спускаше по стъпалата към предната кабина от солиден махагон, с дантелени перденца на прозорците и бродирани възглавници на седалките. На летището беше купил туристически пътеводител на Венеция, от който възнамеряваше да научи повече подробности за Торчело.

Първите заселници на малкото островче били римляните, стъпили там в края на V и началото на VI век. По-късно, към средата на VIII век, островчето отново било населено от уплашените жители на континента, които панически бягали от настъпващите ломбардци и хуни. През XV век тук вече живеела колония от около двайсет хиляди души, а островът се превърнал в оживен търговски център, с църкви, манастири и разкошни дворци. Търговците, откраднали мощите на свети Марко от Александрия през 828 г., били жители на Торчело. В пътеводителя беше отбелязано, че това е мястото на „първия сблъсък между Рим и Византия“. Вододел между сградите на Парламента в Лондон на запад и Тадж Махал на изток. Упадъкът на Торчело започнал след серия унищожителни епидемии — смъртоносна треска, малария и задръстване на каналите. Най-активните му граждани се преместили в централната част на Венеция. Търговските къщи прекратили дейността си, дворците опустели. Строителите от съседните острови ровели из руините, търсейки подходящи камъни за градеж и скулптури. Постепенно всичко изчезнало. Блатата погълнали голяма част от острова. Днес той се обитава от шейсетина души, които живеят в малкото оцелели къщи.

През челното стъкло на кабината се виждаше висока тухлена кула — стара, горда и самотна — същата, която беше на видно място в пътеводителя. Текстът под снимката гласеше, че е камбанарията на базиликата „Санта Мария Асунта“ — най-стария храм във Венеция, построен през VII век. До него се намираше ниската църква „Санта Фоска“ във формата на византийски кръст, изградена шестстотин години по-късно.

Касиопея намали газта, моторите утихнаха и лодката забави ход. Малоун излезе на палубата. На няколко метра от тях се простираше пуст пясъчен плаж, осеян с изсъхнали клонки, храсти и хилави кипариси. Лодката бавно навлезе в кален канал, край който се виеше тясна павирана пътечка. На левия бряг се виждаше единственият пътнически терминал, от който се готвеше да потегли поредният воден „автобус“.

— Ето ни и в Торчело — въздъхна Касиопея. — Да се надяваме, че сме ги изпреварили.

Виктор слезе от корабчето, следван по петите от Рафаел. Водният „автобус“ ги беше докарал до Торчело след поредица от сложни маневри и отклонения в лагуната на Венеция. Общественият транспорт предлагаше най-незабележимия начин за разузнаване на обекта на предстоящата нощна операция.

Тръгнаха по тясната уличка край застоялите води на канала, следвайки накичена с фотоапарати група туристи, отправили се към прочутите църкви. Уличката свърши пред редица ниски каменни сгради — два ресторанта, няколко магазинчета за сувенири и малък хотел. Предварително проучил картата на острова, Виктор беше наясно, че Торчело представлява тясна дълга ивица суша, на която имаше само градини с артишок и няколко разкошни резиденции. Двата древни храма и ресторантът до тях бяха единствените забележителности.

Двамата пристигнаха във Венеция с полет от Хамбург с прекъсване в Мюнхен. Това беше последната им мисия в Европа, след която се надяваха да се върнат у дома, в Самарканд. Съобразявайки се със заповедта на върховния министър, Виктор възнамеряваше да се добере до седмия медальон преди полунощ, за да може час по-късно да бъде пред базиликата „Сан Марко“.

Появата на Зовастина във Венеция беше крайно необичайна и със сигурност се дължеше на онова, което беше очаквала в продължение на месеци.

Слава богу, че предстоящата кражба се очертаваше да бъде лесна.

Малоун плъзна поглед по елегантната архитектура на древната камбанария с изкусно преплетени колонади и арки, поддържащи мраморната конструкция. Висока петдесет метра, тя се извисяваше над малкото парче земя, а осеяната с дървени мостчета пътека, която се виеше около стените й, пробуди в душата му спомена за Кръглата кула в Копенхаген. Платиха вход от шест евро и поеха нагоре, решили да разгледат острова от най-високата му точка.

Малоун спря до стената, стигаща до гърдите му, и се взря надолу. Видя ясната граница между земята и водата, вкопчени във вековна битка. От тревистото блато излетя ято бели чапли. Градините и лехите с артишок излъчваха спокойствие. Панорамата напомняше на някое от призрачните градчета на американския Див запад.

Базиликата в краката му изглеждаше студена и негостоприемна. Приличаше на набързо издигнат, недовършен хамбар. Според туристическия справочник била построена в навечерието на 1000-ата година от уплашените енориаши, които били сигурни, че настъпва краят на света.

— Каква алегория — извърна се той към Касиопея. — Византийска катедрала, залепена за древногръцки храм. Прегръдка между Изтока и Запада, също като във Венеция.

Малкият площад пред двата храма беше обрасъл с трева. Някога център на активен и пълноценен живот, днес той наподобяваше изоставена селска морава. От него тръгваха няколко прашни пътечки. Две от тях бяха насочени към канала от другата страна на острова, но повечето водеха към отдалечените ферми. Други две каменни сгради гледаха към площада. И двете бяха малки — не повече от дванайсет на шест метра, двуетажни, с островърхи покриви. В тях се помещаваше музеят на Торчело. Според справочника някога те били домове на богати търговци, но днес бяха собственост на държавата.

— Медальонът е там, на втория етаж — обясни Касиопея и посочи към сградата вляво. — Трудно е да се нарече музей, защото експонатите вътре са доста оскъдни: мозаечни фрагменти, капители, няколко картини и книги, малко монети. Предимно старогръцки, римски и египетски.

Той се обърна да я погледне. Очите й бяха насочени зад острова, към централната градска част на Венеция с катедралите, забили остри върхове в потъмняващото небе — признак за приближаваща се буря.

— Какво търсим тук?

Касиопея не отговори и той докосна ръката й. Тя леко потръпна, а очите й се насълзиха. Може би мрачната атмосфера на Торчело беше пробудила в душата й тъжни спомени, помисли си той.

— Това място е мъртво — прошепна тя.

Бяха сами на върха на камбанарията. Ленивата тишина се нарушаваше от далечните гласове, стъпки и смях на туристите, които се изкачваха нагоре.

— Или също — внимателно рече Малоун.

— Липсва ми — прехапа устни тя.

Дали тази откровеност означава и повече доверие към мен? — запита се Малоун.

— Нищо не можеш да направиш — съчувствено промърмори той.

— Не бих казала.

Тонът й никак не му хареса.

— Какво си намислила?

Тя не отговори, а и той не настоя повече. Очите му проследиха погледа й, отправен над покривите. От двете страни на пътеката, водеща към затревения площад, бяха разпънати сергии, предлагащи дантели, стъкло и сувенири на минаващите туристи. Малка група от тях се беше насочила към храмовете.

Между тях зърна едно познато лице. Виктор.

— И аз го видях — обади се Касиопея.

На камбанарията се появиха и други посетители.

— Мъжът до него наряза гумите ни — добави тя.

Двамата се отделиха от групата и тръгнаха към музея.

— Трябва да слизаме, защото и на тях може да им хрумне да огледат терена отвисоко — загрижено рече Малоун. — Да не забравяме, че ни смятат за мъртви.

— Като това място — мрачно допълни тя.