Стив Бери
Венецианското предателство (4)

2

Венеция, Италия, неделя, 19 април, 0:15 ч.

Заковал тежък поглед в лицето на мъжа, Енрико Винченти попита:

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита?

Мъжът от Флоренция не се впечатли от въпроса.

— Питам се как ти и хората ти успяхте да изфабрикувате всичко — небрежно отвърна той.

— Имам чувството, че доста ни подценяваш — любопитно го погледна Винченти.

— Аз имам приятели, дебелако — усмихна се с чувство на превъзходство флорентинецът. — Много приятели!

— Твоите приятели не ни интересуват — сухо го осведоми Винченти. — Става въпрос за предателството ти.

Флорентинецът се беше издокарал за случая: скъп костюм „Дзанети“, риза „Шарве“, вратовръзка „Прада“ и, естествено, задължителните обувки „Гучи“. Винченти беше наясно, че дрехите струваха повече, отколкото обикновените хора печелеха за цяла година.

— Виж какво — въздъхна флорентинецът. — Предлагам аз да си тръгна и да забравим всичко, каквото и да е то… А вие просто да си гледате другата работа.

Никой от деветимата мъже, седнали редом с Винченти, не отрони нито дума. Но той ги беше предупредил да очакват арогантно поведение. Членовете на Съвета бяха наели флорентинеца за важна задача в Централна Азия, но за жалост той беше започнал да работи за себе си. За щастие го бяха засекли навреме и бяха взели съответните мерки.

— Нима вярваш в подкрепата на партньорите си? — попита Винченти.

— Не се прави на наивен, дебелако — презрително го изгледа онзи. — Именно те поискаха това от мен.

Винченти отново преглътна обидния епитет.

— Но те казват друго — поклати глава той.

Въпросните партньори бяха членове на международен престъпен синдикат, които многократно бяха доказали своята лоялност към Съвета. Флорентинецът беше нает да помага, а Съветът умишлено бе пропуснал да забележи измамите на синдиката, за да отправи намек към човека, който в момента седеше пред тях. Което, разбира се, беше намек и към самия синдикат. И отговорът не закъсня. Задълженията бяха изплатени и Съветът си върна своя доста внушителен депозит. За разлика от флорентинеца членовете на синдиката прекрасно знаеха с кого си имат работа.

— Какво знаеш за нас? — зададе следващия си въпрос Винченти.

— Шайка богаташи, които обичат да се забавляват — сви рамене онзи.

Тази дързост развесели Винченти. Обяснението за нея бяха четиримата въоръжени мъже зад гърба на флорентинеца, които явно го караха да се чувства в безопасност. Присъствието им в залата беше едно от условията, които им беше поставил.

— Преди седемстотин години управлението на Венеция било поверено на десетчленен Съвет — започна със спокоен глас Винченти. — Това били улегнали мъже, чужди на всякакви страсти и изкушения. Основната им задача била сигурността на обществото и контролът над политическата опозиция. И те я изпълнявали, и то много добре. Векове наред. От името на държавата Венеция те изслушвали обвинения и доказателства, произнасяли присъди и извършвали екзекуции.

— Какво те кара да мислиш, че имам нужда от уроци по история?

— Би трябвало да се вслушваш в тях — спокойно отвърна Винченти и скръсти ръце в скута си.

— Този мавзолей ме потиска. Твой ли е?

Дворецът действително не притежаваше уюта на постоянен дом, но в него бяха отсядали царе и императори, архиепископи и благородници. В една от спалните беше почивал дори Наполеон.

— Наш е — отговори с нескрита гордост Винченти.

— Нуждае се от освежаване — промърмори флорентинецът. — Приключихме ли?

— Не, бих искал да довърша обясненията си.

— Добре, давай — размаха ръце онзи. — Имам нужда от сън.

— Ние също сме десетчленен Съвет. И подобно на нашите предшественици разполагаме с инквизитори, които привеждат в изпълнение решенията ни. — Той направи лек жест към тримата мъже в далечния край на залата и те бавно се приближиха. — Властта ни е абсолютна както в миналото.

— Вие не сте правителството!

— Не сме. Ние сме нещо съвсем различно.

Флорентинецът все още не изглеждаше впечатлен.

— Дойдох тук посред нощ по заповед на моите партньори, а не защото съм уплашен. Доведох тези четиримата, за да ме защитават. Не мисля, че инквизиторите ти могат да ми наложат каквото и да било.

Винченти се надигна от стола.

— Мисля, че трябва да изясним един въпрос — рече той. — Ти беше нает за изпълнението на определена задача, но в хода на работата започна да търсиш лична изгода.

— Предлагам да забравим тази история! — изръмжа флорентинецът и бавно огледа присъстващите. — Освен ако не искате да напуснете помещението в сандъци!

Търпението на Винченти започна да се изчерпва. Той искрено ненавиждаше тази част от официалните си задължения. Направи незабележим жест и четиримата, които бяха дошли с флорентинеца, го сграбчиха.

Шокът бързо смени насмешливото изражение на лицето на флорентинеца.

Той беше обезоръжен. Трима от мъжете го хванаха здраво, а един „инквизитор“ пристъпи към него с ролка здраво тиксо и омота ръцете му зад гърба. После направи същото с краката му, а накрая залепи дебела лепенка и върху устата му. Тримата отстъпиха крачка назад и тежкото тяло на флорентинеца тупна върху килима.

— Този Съвет те обвинява в предателство спрямо нашата Лига! — тържествено обяви Винченти и леко кимна по посока на двойната врата. Тя се отвори и в залата беше вкаран ковчег от лакирано дърво с отворен капак. Осъзнал какво го чака, флорентинецът се облещи.

Винченти се наведе над него.

— Преди петстотин години държавните изменници били зазиждани в килии със стени от дърво и олово над Двореца на дожите, изложени на природните стихии. По тази причина ги наричали „ковчезите“. — Замълча за миг, за да подчертае значението на думите си, после добави: — Ужасни места, наистина. Никой не е излязъл жив оттам. Ти открадна нашите пари и се опита да спечелиш още пари с тях. — Той тъжно поклати глава. — Но не ти е било писано. Между другото, твоите партньори решиха, че именно ти си цената, която трябва да платят за примирието с нас.

Флорентинецът правеше отчаяни усилия да се освободи, от запечатаната му уста излиташе глухо мучене. Един „инквизитор“ изведе четиримата бодигардове от залата. Те си бяха свършили работата. Други двама вдигнаха отчаяно борещото се тяло и го хвърлиха в ковчега.

Надвесен над него, Винченти с лекота разчете онова, което искаха да кажат очите му. Той наистина беше измамил Съвета, но го беше направил по личната заповед на Винченти, а не на своите партньори. Именно Винченти бе променил задачата му, а флорентинецът се изправи пред Съвета едва след като получи обещанието, че няма от какво да се безпокои. „Малко шоу, нищо повече — беше му казал Винченти. — Идваш, изиграваш си ролята и след час си свободен.“

— Дебелак, а? — насмешливо подхвърли Винченти. — Arrivederci.

Капакът на ковчега шумно се затръшна.