Серия
Скот Фин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Harbor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

61

Скот Фин се опита да седне. Всичко по тялото му го болеше. Болката бе тъй непоносима, че сякаш се пропиваше в душата му и го задушаваше.

В краката му лежеше безжизненото тяло на Антонио Макгуайър — точно на мястото, където Фин се бе хвърлил върху мафиотския бос и така бе спасил живота на Линда.

Огледа стаята.

Като че ли внезапно беше нахлула цяла армия. Подът бе покрит с мъртви и ранени. Близо до вратата, почти замръзнал на място, продължаваше да стои един човек, когото Фин разпозна от работата си в съда — Рич Лоринг, главният щатски прокурор. В ръката му димеше пистолет.

Той се насочи към Козловски, който тъкмо се канеше да се изправи, и го попита:

— Добре ли си?

— Бил съм и по-добре — отговори с крива усмивка детективът. Смъкна ръкава на ризата си и под него се показа раната. Като че ли едната от костите му беше счупена. Кръвта му продължаваше да капе по пода. Козловски разкъса ръкава, направи си от него импровизирана превръзка и стегна ръката над раната. — Виждаш ли? Направо като нов съм!

Флеърти приклекна над безжизненото тяло на Ник Уилямс и се загледа в него със странна смесица от задоволство и ужас. След няколко секунди извади полицейската си радиостанция, включи я и заговори:

Обажда се лейтенант Флеърти! Имаме ранен полицай и няколко пострадали във форт „Независимост“! Искам подкрепления и линейки! — После се обърна към сержанта: — Не ми се прави на голям мачо, Коз, а кажи как се чувстваш наистина?!

Козловски погледна ръката си и отговори:

— Мисля, че няма засегнати артерии, но все пак ужасно боли, мамицата й! — Пое си дълбоко дъх и издиша през нос. — Не ме разбирай погрешно, ама няма да ти се разсърдя, ако помолиш онези от Бърза помощ поне веднъж да си поразмърдат задниците!

Флеърти кимна, а после се извърна към Фин и приклекна до него.

— А ти? Как си?

Фин отвори уста да каже нещо, но не излезе нищо. Мозъкът му все още не бе успял да обработи информацията от последните няколко часа. Схвана, че се намира в шок. Времето като че ли забави ход, а из главата му се зароиха всевъзможни неясни образи.

— Бил е Уилямс — изрече той, но много тихо, като кимна по посока на мъртвия адвокат.

— Какво казваш?

— Ник Уилямс — повтори Фин. — Беше съдружник в моята фирма. Той е убил Натали!

— А аз си мислех, че Макгуайър! — възкликна объркано Флеърти.

— Аз също си мислех така — прошепна Фин. — Но съм грешал. Бил е Уилямс! Той и Натали са били… — Не успя да довърши. Но на Флеърти й просветна и тя кимна. — Работел е за Макгуайър и я е убил, защото тя е открила как двамата крадат парите на държавата! Макгуайър е бил…

— Фин, не знам какво да кажа…

Този път тя не успя да си довърши изречението, защото в другия край на стаята Козловски се разкрещя в собствената си радиостанция:

— Трябва ни линейка, веднага!

Точно тогава Флеърти и Фин извърнаха едновременно глави към отсрещната стена и забелязаха приведения над Тай Макклуън главен прокурор. Беше поставил ръка върху гърдите на огромния мъж и се опитваше да спре кръвта му.

— Господи! Тай! — прошепна Фин, повдигна се първо на колене, после на крака, насочи се нестабилно към приятеля си и приседна до главата му. Когато погледна гърдите му, видя, че под великанското тяло се е събрала огромна локва кръв.

— Дръж се, Тай! Скоро ще те измъкнем оттук! — прошепна Фин.

Тай се усмихна болезнено и отвърна:

— Няма да стане.

 

Фин постави ръка право върху огромната дупка в гърдите на приятеля си и отсече:

— Я се дръж, човече! Даже при едно бръснене пускаш повече кръв!

Тай се засмя, закашля се и от устата му се проточи червена струйка. Накрая каза:

— За да не си пускам кръв, си пуснах брадичка.

— А аз си мислех, че прикриваш грозната си муцуна!

Тай потупа леко ръката на Фин, притвори очи, пак ги отвори, преглътна и прошепна:

— Е, не е чак толкова зле! Извадих голям късмет! Успях да поживея достатъчно, че да оправя поне някои неща! Не всички от нашите приятели получиха подобен шанс!

— Ти направи много повече от това, Тай! — рече Фин. — Ти ми спаси живота!

— Чудя се дали Свети Петър ще го вземе предвид — отбеляза Тай и намигна. В гърдите му се надигна някакво злокобно гъргорене. Дишането му ставаше все по-трудно. — Ама като се има предвид миналото ми, дебатът по моя случай май ще се проточи повечко!

— Винаги си бил в състояние да се измъкнеш с приказки, голям и тъпоумен ирландецо! Но сега вече млъквай и се постарай да не ни напускаш! А Свети Петър може да почака!

Тай сви рамене. Пак затвори очи и дишането му стана по-повърхностно. После рече тихо:

— Помниш ли оня път, когато ходихме на плажа в Нюпорт?

— Преди да убият Джоуи, нали?

— Аха! — Тай вече говореше толкова тихо, че за да го чува, Фин трябваше да се приведе точно над устата му. — Отпратихме със старите си окъсани панталони и мръсните тениски…

— А онзи тип се опита да ни изгони — продължи Фин.

— А ние го заплашихме, че ако не ни се махне от очите, ще го удавим и ще заровим трупа му в пясъка!

— Никога през живота си не бях виждал човек да бяга толкова бързо! — засмя се Фин.

— Велик ден си беше, няма спор! Седяхме си на онзи плаж, съзерцавахме водата, мечтаехме си какво ще направим, когато пораснем… Сега, когато мечтая, мечтая не за бъдещето, а за миналото… Мисля, че точно тогава човек разбира, че е изчерпил дните си… когато най-щастливите му мисли са спомените от миналото…

Фин долови сирените отвън и рече:

— Дръж се, Тай! Линейките пристигат!

Ала Тай вече почти не дишаше. Единственото, останало от гласа му, бе немощен шепот.

— Ти се измъкна, Фин! Затова остави зад себе си всичкия боклук на миналото и си живей живота!

Тялото на Тай се разтресе и Фин долови как белите му дробове поемат по-скоро течности, отколкото въздух. Помисли си, че приятелят му си е заминал. Но точно тогава Тай отвори очи и надари Фин с усмивка, побрала целия живот, който му беше останал. За момент пред очите на Фин изплува младият образ на неговия приятел. Лицето му сякаш стана по-слабо, в очите му заиграха старите добродушни пламъчета.

Скот си спомни как двамата си деляха всичко, как се подкрепяха, за да оцелеят, и разбра, че колкото и да го беше наранил с оттеглянето си от техните кръгове, приятелят в него винаги се бе радвал заради успехите му.

— Къде, по дяволите, са докторите?! — изрева Фин.

— Тук са, Фин — обади се тихо Флеърти. — Тъкмо се опитват да ни открият.

Фин долови примирението в гласа й. Ядоса й се. Но не конкретно на нея, а защото знаеше, че тя е права и че вече никой не може да помогне на приятеля му.

— Дръж се още мъничко, Тай! Всеки момент ще бъдат тук!

Тай прошава с пръсти и направи знак на Фин да се приближи, за да го чуе.

— Фин, обещай ми, че каквото и да става, никога няма да забравиш едно нещо!

— Само кажи кое е то, Тай!

Тай го дари с последната си дяволита усмивка и прошепна:

— Никой не се ебава с „Редниците от улица Челси!“

* * *

Докато медиците успеят да открият мрачната каменна стая в сърцето на крепостта, Тай си бе отишъл. Фин не откъсваше очи от тях, докато те го натискаха и обдишваха, опитвайки се да изтръгнат някакви признаци на живот от огромното му тяло. Напразно.

И докато част от тях пренасяха Тай на носилката и покриваха лицето му с белия чаршаф, друг лекар поставяше шини на пръстите му. Когато изнесоха Тай, Фин се изправи да си върви.

— Трябва да прегледам и останалите ви рани, сър! А след това трябва да отидете в болницата!

Фин се извърна и го изгледа кръвнишки. Посланието бе предостатъчно. Човекът поклати примирено глава, сякаш казваше: „Въобще не възнамерявам да пилея ценното си време за теб, задник такъв!“. Не че на Фин му пукаше. Просто изпитваше нужда веднага да се махне оттук. Да излезе. Да остане сам.

Когато напусна стаята, видя, че коридорът е пълен с полицаи и лекари. Флеърти също беше сред тях и го чакаше. Приближи се до него и постави ръка на гърдите му. Жестът му се стори невероятно интимен. Тя го изгледа тъжно и прошепна:

— Фин, аз…

Той не я остави да довърши. Свали бавно ръката й и я върна до нейното тяло.

— Фин, аз…

— Не! — отсече той.

После тръгна сред морето от униформени и цивилни представители на силите на реда, което автоматично се раздели, за да го пропусне. Всички го наблюдаваха с мълчаливо съчувствие.

— Фин, трябва да поговорим! — подвикна му Флеърти. — Ако не сега, то после!

Фин не се обърна назад. Продължи да върви.

Преди да отговори на нечии други въпроси, първо трябваше да се справи със себе си.

Освен това — помисли си с горчивина, — никой не се ебава с „Редниците от улица Челси!“.