Серия
Скот Фин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Harbor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

58

В тунела беше тясно, влажно и студено. Водеше Козловски, приведен на две, придвижващ бавно яките си крака, осветявайки с фенерчето си всяко ъгълче от каменните стени.

Тунелът се оказа доста по-дълъг, отколкото бяха очаквали. Флеърти пълзеше зад Козловски и не виждаше почти нищо. На определени интервали протягаше ръка, за да докосне сакото на партньора си, за да се увери, че не се е изгубила. Забеляза, че ръката на Лоринг се отъркваше периодично в бедрата й или някъде около кръста. Това я накара да си спомни за Джанет Рийд — младата жена с тенис ракетата, която бе зърнала в кабинета на Лоринг, и се запита дали прокурорът не прекалява малко в опита си да се ориентира в мрака. Но реши, че в този момент не си струва да мисли за подобни неща — имаше далеч по-важни грижи.

Не можеше да спре да мисли за Фин, а от представата за онова, което може би той преживяваше в момента, я втрисаше. Трябваше да се вслуша в думите му! Трябваше да му повярва! Толкова се притесняваше да не би личните й чувства да я направят пристрастна към Фин, че накрая се поддаде на предубеждението си срещу него. „Моля те, господи, запази го жив!“ — замоли се мислено тя.

Внезапно Козловски се закова на място и прошепна:

— Стигнахме!

Флеърти вдигна глава. На тавана, точно пред очите на сержанта, в гранита бе изрязан квадрат от стомана и дърво, подобно на люк в стар кораб.

Сержантът премести лъча на фенерчето към лицата на двамата си колеги.

— Готови ли сме?

— По-готови от това накъде! — обади се прокурорът.

Козловски го погледна. Лоринг му се стори мъничко пребледнял, но поне държеше в готовност пистолета си.

— Добре — обади се лейтенантът. — Ти, Коз, повдигни вратичката, а аз съм веднага след теб с пистолета — в случай че някой вече ни очаква!

Козловски приклекна под люка. Височината на тунела беше не повече от метър и тридесет, така че единственото, което той трябваше да стори, бе да напъне крака и да издигне вратата върху плещите си. Така на Линда щеше да й остане достатъчно място за маневриране. Сержантът подпря ръце върху ръждясалите стоманени връзки на вратичката, които я придържаха, пое си дълбоко дъх и изстреля нагоре цялата тежест на тялото си.

Веднага щом вратичката се повдигна, Флеърти надникна в отвора, а дулото на заредения й пистолет проследи пътя на лъча на фенерчето.

— Чисто е! — прошепна тя.

Изнизаха се един след друг, за да се озоват в малка и тъмна стая. До стените около тях се издигаха камари със стари метални шкафчета и бюра. Очевидно стаята наистина служеше за склад и бе пълна с боклуци, които надали щяха да зърнат повече светлината на деня.

— Тай каза, че стаята, където провеждат разпитите, се намира на петдесет крачки вдясно от тази — напомни им прокурорът.

— Да тръгваме! — кимна Флеърти.

— Но Тай ни предупреди да изчакаме сигнала му! — спря я Лоринг.

— Ти с всичкия ли си? — просъска Линда. — Нищо чудно точно в момента да убиват Фин! Дори не можем да бъдем сигурни, че Макклуън е проникнал в Замъка! Не можем да си позволим да чакаме!

— Виж какво, ако сега се втурнем там, без да имаме ни най-малка представа срещу кого сме изправени, рискуваме да бъдем избити като мухи! Включително и господин Фин! — не се предаваше Лоринг. — Повярвай ми, най-добре е да изчакаме сигнала на Макклуън!

— Абе, ти луд ли си?! Вече сме тук, но ще си седим и няма да предприемем нищо, така ли?! Коз, кажи на този задник, че трябва да нахлуем веднага!

— Нищо подобно, лейтенант. Смятам, че прокурорът е напълно прав! Най-разумното за момента е да изчакаме Макклуън да си свърши своята част от работата!

— И какво? Ще седим и ще чакаме?!

— Да, ще изчакаме. Но само още пет минути!

* * *

Тежките метални порти на форт „Независимост“ бяха почти затворени. Само тясната пролука между тях подсказваше, че не са заключени. Тай вдигна глава към върха — над него се извисяваха шестметрови каменни стени, зловещо сливащи се с нощния мрак.

Вътре беше тъмно като в рог — или поне така изглеждаше на пръв поглед. Единствените прозорци в Замъка бяха тесните амбразури към морето, предназначени да помогнат на войниците вътре да стрелят по всеки вражески морски съд, осмелил се да навлезе в Бостънското пристанище. Близо до портите нямаше никакви отворя, така че измина доста време, докато очите на Тай се адаптират към мрака. А дори и след това се оказа толкова тъмно, че едва успя да различи очертанията на широкия коридор във вътрешността на форта.

Не че посоките не му бяха известни — до болка бе запознат с тях. Срамуваше се колко пъти преди бе идвал в Замъка. Срамуваше се заради болката и срама, които бе предизвиквал в този каменен лабиринт. Картините от миналото му напомняха, че тогава не бе разполагал с кой знае колко възможности за избор в живота си. Освен това повечето, ако не и всички от хората, които бе измъчвал, се бяха присъединили към играта напълно доброволно. И тъй като обикновените граждани, хванати по някаква случайност в мрежата на организираната престъпност, по принцип се поддаваха на заплахите много преди пътешествието до Замъка, това конкретно място се пазеше преди всичко за членове на конкурентни банди или за онези от своите, по една или друга причина заподозрени в предателство.

Тръгна тихо по дългия коридор, без да отлепва гръб от каменните стени. Зави два пъти. Когато стигна до третия ъгъл, забеляза тънка светлинка, процеждаща се през тесния процеп под вратата вляво. Веднага след това дочу и нечии гласове.

Пристъпи безшумно до вратата и се заслуша.

Най-сетне долови и гласа на Фин. Въздъхна облекчено. Приятелят му все още беше жив. Сега най-главното бе да измисли как да го измъкне оттам.