Серия
Скот Фин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Harbor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

32

Фин седна на бюрото си, огледа се и разтри слепоочията си, опитвайки се да парира настъпващата мигрена. Тясното пространство наоколо беше препълнено с документи по делото „Танъри“ — някои в папки, други на прилежни купчинки, а трети разпръснати навсякъде. И всички до един очакващи неговия анализ и оценка.

Зачуди се как ще успее да се справи с всичко това. При други обстоятелства обемът на работата изобщо не би го тревожил. Ала точно днес имаше нужда да излезе поне за час-два и за първи път в кариерата си той се запита дали в крайна сметка ще съумее да си свърши работата. Притвори очи и ги разтри, надявайки се да надвие огромната умора.

Когато отново ги отвори, на прага на офиса зърна Ник Уилямс. Напоследък тези техни срещи се бяха превърнали в обичайна част от ежедневието им. Най-малко веднъж на ден Уилямс се отбиваше, за да си побъбрят. Фин нямаше нищо против посещенията му. Даже постепенно започна да го очаква с нетърпение, защото установи, че Ник у далеч по-забавен, отколкото доскоро го мислеше. За съжаление обаче точно сега нямаше време за губене.

— Извинявай, Ник, обаче имам прекалено много задачи на главата си…

— Толкова ли е зле? — Ник премести папките от стола срещу бюрото и се стовари на него.

— Да — кимна Фин и зачака колегата му да си тръгне. Обаче той се облегна преспокойно на стола и вдигна крака върху бюрото. — Говоря сериозно, Ник! Затънал съм до гуша, а нямам почти никакво време да прегледам всичко това, което виждаш тук!

— Хей, по-спокойно, човече! Тук съм от шест сутринта и прекарах първите три часа в съзерцаване на папки с документи, по-високи и от най-високия баскетболист! Имам чувството, че колкото повече чета, толкова по-голяма става купчината! Все едно играя главната роля в някакъв садистичен древногръцки мит!

— Нещо като Сизиф, само че в юридически вариант?

— Нещо такова. И сякаш това не е достатъчно, ами от мен се очаква и да те дундуркам, за да съм сигурен, че няма да оплескаш нещо!

Това вече привлече вниманието на Фин.

— Мислиш, че Престън е започнал да се изнервя?

— Е, както знаеш, снемането на показанията на вдовицата е ключов момент от нашата работа. Той просто иска да е сигурен, че именно ти си човекът за тази работа! — Уилямс направи пауза, приведе се напред и попита, вече по-тихо: — Така ли е?

— Разбира се, че е така! Снемането на показанията обаче е най-малката ми грижа! Те не ме спасяват от всички тези папки наоколо, които съм длъжен да прегледам заради нашите свидетели. Точно заради тях се ядосвам.

— Честно да ти кажа, тези твои купчинки изглеждат жалки в сравнение с документалните чудовища, настанили се в моя офис.

— Ами… какво да ти кажа… — сви рамене Фин. — Очевидно е, че ти четеш по-бързо и си по-добър анализатор.

— Е, нали това ми е специалността! — сведе поглед Ник, после протегна ръка, докопа три огромни папки и ги измъкна. — И какво имаме сега тук?

Фин огледа папките, които лежаха в скута на Уилямс, и отговори:

— Това са някогашните папки на Натали. Престън държеше да ги прегледаме, за да проверим дали няма нещо, което бихме могли да използваме. — Разтри отново слепоочията си и изохка. — Просто не знам как ще се справя с всичко това!

Предпочете да не споменава за предварително уговорената си среща в средата на работния ден, но мисълта за нея също не преставаше да го тревожи.

Уилямс като че ли се замисли.

— Хубаво де! Ще те спася поне от тези трите!

— Ама ти как ще… — изгледа го изумено Фин.

— Както вече казах, това ми е специалността. Освен това тези трите са просто капка в морето. Пък и така ще мога спокойно да съобщя на Престън, че се концентрираш върху снемането на показанията.

Изправи се и се запъти към вратата.

— Господи, задължен съм ти! — извика след него Фин. — Ако мога да направя нещо за теб…

— Всъщност можеш! — изрече Уилямс, като се извъртя на пети и го погледна право в очите. — Когато следващия път се отбия при теб, постарай се да не бъдеш такова жалко мрънкало!

Усмихна се и излезе.

* * *

Тридесетте километра до масачузетския затвор в Конкорд предоставиха на Фин достатъчно време за размисъл. Беше смъкнал гюрука на своето MG кабрио, модел 1974 година, и иначе задушния летен въздух сега бръснеше предното стъкло и охлаждаше главата му. Беше си подарил тази кола, когато започна работа в „Хауъри, Блек и Лонгбодъм“. При постъпването си получи скромен бонус — напълно достатъчен, за да покрие сметките от кредитните му карти, но не чак толкова, че да изплати и студентския му заем. Въпреки всичко обаче той реши да си достави удоволствието да се сдобие с кола втора употреба. Детството, прекарано по улиците на Чарлстаун, го бе направило истински ценител на добрите автомобили. И оттогава насам всяко сядане зад волана го зареждаше с истински възторг.

Беше наясно, че надали ще получи достъп до затвора, за да се срещне с Джон Таунсенд. Да, годините, прекарани като обществен защитник, му бяха създали добри връзки в системата, но все пак не му се вярваше, че ще бъдат достатъчни, за да му осигурят среща с толкова прочут затворник. Въпреки това реши да си опита късмета. Звънна на Били Паркър — съдебния администратор в отдела за обществена защита.

— Ще видя какво мога да направя за теб — обеща Били. — Надали ще бъде особено лесно, обаче този тип е толкова откачен, че нашият отдел би дал мило и драго, ако някой ни го махне от главата! Никой тук не желае да го защитава!

Скот Фин нямаше намерение да защитава Джон Таунсенд, а и бе повече от сигурен, че от фирмата никога не биха му позволили да се заеме с подобен противоречив казус — на всичко отгоре, безплатно! Никак не му беше приятно, че се наложи да излъже Били, но нещата бяха стигнали до там, че той просто не можеше да не се срещне с Таунсенд! Беше прекарал достатъчно голяма част от живота си сред мошеници, престъпници и психопати — и в младостта си, а после и като адвокат, за да се чувства уверен, че може лесно да се справи с тях. Двадесет минути разговор с Таунсенд биха били достатъчни, за да си състави представа за него.

Едновременно с това Фин знаеше, че рискува много. Ако съдружниците във фирмата разберяха какви ги върши, щеше да си плаща яко, при това с лихвите. Да, вероятно щеше да оцелее. Защото Престън със сигурност би разбрал необходимостта му да се види с Таунсенд. Особено ако му обясни колко много му тежи на душата убийството на Натали и как се чувства принуден да намери някои отговори.

* * *

Дебелите болтове на стоманената врата изтракаха зад него, звънецът иззвъня два пъти и някой от дъното на коридора извика: „Готови сме!“. Фин беше чувал тези звуци и от двете страни на решетките, затова всяко негово завръщане в подобна обстановка го караше да потреперва.

Изминаха пет минути, през които той кръстосваше стаята. Накрая звънецът отново иззвъня и двеста и петдесет килограмовият болт се вдигна със скърцане, за да отвори вратата.

Таунсенд се появи от другия край на стаята, окован с вериги и на ръцете, и на краката. Изглеждаше миниатюрен между двамата огромни надзиратели, които го държаха за лактите и почти го носеха към масата, поставена в центъра. Когато се приближиха, той просто се отпусна върху нестабилния пластмасов стол, а единият от надзирателите се обърна към Фин:

— Разполагате с петнадесет минути!

Щом надзирателите излязоха, той зае мястото срещу Таунсенд и се вторачи в него. Престъпникът го наблюдаваше с миролюбиво спокойствие и може би любопитство. Фин извади кутия цигари и му предложи една. Таунсенд отказа.

— Имате ли нещо против да запаля?

— Моля!

— Знаете ли кой съм аз?

— Беше ми съобщено, че сте адвокат, който може би ще се съгласи да ме представлява.

— Точно така. Казвам се Скот Фин и съм адвокат. Но не кой и да е адвокат, а единственият ви шанс за справедливо съдебно дело! Работя в една от най-големите адвокатски фирми в Бостън и ако поема вашия случай, ще разполагате с най-добрия юридически екип в бизнеса, при това на ваша страна! Та сега съм тук, за да преценя дали този случай си заслужава нашето време! — Фин беше репетирал тази реч през целия път до затвора, но все пак не успя да се спаси от чувството за вина, което очевидните лъжи му създаваха. Дълбоко в себе си се примоли никой от фирмата да не научи за това негово посещение. — И тъй като ние обмисляме възможността да ви представляваме, всичко, което сега ми кажете, се води като поверителна информация. Разбирате ли какво означава това?

— Да, разбирам — кимна Таунсенд.

— Значи разбирате, че каквото и да ми кажете сега, нямам право нито да го споделя с полицията, нито да свидетелствам срещу вас по време на съдебното дело, нали?

— Разбирам.

— Хубаво — кимна Фин и се вторачи в дребния човечец срещу себе си. Откакто бе влязъл в стаята, Таунсенд не бе престанал да се усмихва. Озареното му от любопитство лице му придаваше абсолютно неуместното излъчване на самоувереност и недосегаемост. — В такъв случай се налага да ви задам първия и най-важен въпрос — защо трябва да ви представлявам?

С тази своя тактика Фин се опитваше да се направи на трудно достъпен, на безкомпромисен адвокат, за да предизвика Таунсенд да премине в отбрана.

Престъпникът взе кутията с цигари от масата и си извади една. Постави я между пръстите си и започна да я върти.

— Защо ли пушат хората? — попита, сякаш не бе чул нищо от думите на Фин.

— Чувал съм, че никотинът води към пристрастяване, но според мен на повечето хора, които пушат, просто им харесва да пушат. А концепцията за пристрастяването е само удобно извинение, за да продължават.

Таунсенд дари Фин с поредната си загадъчна усмивка. После рече:

— По мое мнение пък хората пушат, защото са изпълнени с греховност и самоненавист!

— И защо мислите така?

— Защото не това е светът, който Господ Бог е замислил — отговори спокойно той. — Замисленият от Бога свят е чист, светъл и прекрасен! А ние го разрушихме! Човечеството го разруши. Господ реши да добави в сместа и малко грехове и изкушения, а ние се нахвърлихме точно върху тях, така че сега греховете и изкушенията направиха света мрачен и пълен със зло! Човечеството обаче не е било замислено като греховно, поради което днес хората изпитват чувство за вина. Именно тя ги кара да търсят начини да се самонаказват. Правят го чрез неща, за които са наясно, че са вредни за тях: пушене, пиене и прелюбодеяние!

Фин дръпна силно от цигарата си, задържа пушека и накрая шумно издиша.

— Интересна теория. — Дръпна още веднъж и после пусна дима право в лицето на престъпника. — И за това ли убихте всички онези жени — за да им помогнете да избегнат грехопадението?

— Честно да ви кажа, отначало нямах представа защо ги убивам. Знаех само, че Господ иска това от мен, затова предположих, че е бил обиден от греховността им. Оказа се обаче, че греша! Оказа се, че той се нуждае от мен и от това да ги убивам, за да проправи пътя за седемте ангела-воини на апокалипсиса!

— Значи смятате, че апокалипсисът ще започне всеки момент? Добър опит да се престорите на напълно откачен, но вярвате ли, че някой ще ви се върже?

— Разбирам ви, господин Фин — усмихна се пак Таунсенд, — но трябва да ви кажа, че изобщо не ми пука дали някой ще се върже или не. Защото това е самата истина — апокалипсисът вече започна!

— Така ли? — повдигна вежди Фин. — Да погледна ли през прозореца?

Тук Таунсенд се изсмя с глас и за пореден път Фин се изуми от самоувереността, която този дребен човечец демонстрираше.

— Чели ли сте някога „Откровението на Йоана“, господин Фин?

— Да — кимна той.

— Това е пророчеството за апокалипсиса! И то предрича унищожението на този грешен свят! Описва продължителната и кръвопролитна война между силите на злото и доброто, в края на която загива почти всичко — всички, с изключение на най-праведните!

— И по ваше мнение войната вече е започнала, така ли?

— Огледайте се, господин Фин! Та тази свещена война отдавна започна! Последното десетилетие не е ли достатъчно?! Мюсюлмани убиват християни и евреи, евреи убиват мюсюлмани, протестанти убиват католици, и така нататък — няма край! Всички сме въвлечени в тази последна битка! И стремглаво вървим към великия катаклизъм, когато и живите, и мъртвите ще се изправят пред Страшния съд, и повечето от тях ще бъдат прокълнати завинаги! Като се огледате добре, ще можете ли с чиста съвест да се закълнете, че това вече не се случва?!

Фин се замисли, но прецени, че не разполага с отговор.

— Защо всъщност сте тук, господин Фин? — попита внезапно Таунсенд.

— Казах ви вече — тук съм, защото…

— Не сте тук като адвокат, господин Фин — прекъсна го затворникът. — И съм абсолютно сигурен, че нямате никакво намерение да ме представлявате пред съда. Прав ли съм?

Фин го изгледа неуверено. Нямаше желание да се разкрива толкова рано и да се лиши от информацията, която Таунсенд иначе с охота би споделил. Но този човек нямаше желание да разговаря за обвинението срещу себе си. Очевидно не проявяваше никакъв интерес към съдбата си в рамките на човешката съдебна система.

— Така е. Никога няма да стана ваш адвокат.

— Тогава защо сте тук?

Фин бръква в джоба на сакото си и извади оттам една снимка. Беше направена преди година, по време на едно вечерно парти — двамата с Натали се усмихваха към обектива, вдигнали чаши.

— Ясно. Значи сте я познавали — изрече спокойно затворникът. — Точно за нея ме питаха и от полицията.

— Трябва да знам какво е станало!

— Женени ли бяхте? — попита Таунсенд. Но само като го погледна, веднага разбра отговора. — Не сте били женени, а любовници. Съдружници в грехопадението. Значи змията на изкушението е взела още една жертва, така ли, господин Фин?

Фин предпочете да замълчи.

Таунсенд се изсмя и отбеляза:

— Значи дойдохте тук, за да избягате, така ли?

— Просто искам да знам какво се е случило — отбеляза настойчиво Фин. — Вие ли я убихте?

— Сигурно щях да ви улесня много, ако го бях направил аз. Но не съм. Що се отнася до отговорите, някои от тях би трябвало да потърсите в душата си! — Пое снимката и се вторачи в нея. После потърси истината в очите на Фин. Неотстъпчивостта на погледа му накара посетителя да се размърда неспокойно в стола си. Накрая изрече: — Да, била е красавица и вие сте я обичали, обаче не е била ваша!

— Глупости! — извика Фин, като че ли му бяха зашлевили шамар.

Таунсенд отново се изсмя.

— Съжалявам, господин Фин, но Господ поиска седем, затова и аз му дадох седем! А тя не е сред тези седем! Потърсете в сърцето си и там ще откриете отговорите, които търсите!

След тези думи, все така усмихнат, Таунсенд направи знак на надзирателя, който го очакваше от другата страна на плексигласовата стена. После се изправи бавно, затътри окованите си крака към вратата, но насред пътя се обърна към Фин и изрече:

— Що се отнася до онази курва, за която толкова скърбите, не мога да я даря с никакво съчувствие! Господ вече ни е показал правия път и само от нас зависи дали да вървим по него или не. А тя е нагазила в мръсотията, която е омърсила красотата й, дарена от Бога! Наказанието й във физическия свят е нищо в сравнение с мъките, на които ще бъде подложена душата й!

Фин не издържа, сграбчи убиеца за яката и го притисна към стената.

— Ти си го направил, нали?! Ти, копеле!

Повдигна дребосъка от пода и усети как пръстите му се впиват в тънкото гърло. Но единствената реакция, която видя срещу себе си, бе една всезнаеща усмивка на тотално задоволство. Да, беше си почти като в дните на младостта му по улиците на Чарлстаун — хубаво бе усещането да излееш гнева си срещу света, който така подло те е измамил! А фактът, че престъпникът не правеше никакъв опит да се спаси, го вбеси още повече.

Проследи с наслада как лицето се зачервява все по-силно и по-силно. Ала въпреки че устните му постепенно посиняваха, самодоволната усмивка на превъзходство отказваше да слезе от тях — като че ли усещането за изтичането на живота го бе дарило с някакво перверзно чувство за победа.

— Какво става, по дяволите? — дочу зад себе си нечий вик. Беше надзирателят, който наблюдаваше с благосклонно одобрение сцената и изобщо не се притече на помощ на хваналия се за гърлото затворник. После, когато прецени, че все трябва да реагира, се обърна към Фин и попита: — Добре ли сте, господине? Искате ли да докладвам за лошото поведение на този тук?

Фин само поклати отрицателно глава.

Надзирателят се обърна и към Таунсенд:

— Ами ти бе, отрепко? Ще ми създаваш ли неприятности или ще си траеш?!

Превит на две и все още опитващ се да си поеме дъх, Таунсенд само изхърка:

— Не, сър. Просто обмислях така благосклонното предложение на господин Фин да ме представлява като адвокат.

Надзирателят се извъртя на пети към Фин и го изгледа презрително.

— Благодаря ви, господин Фин! — продължи затворникът. — Но смятам, че ще трябва да ви откажа. — Изправи се, затътри се към вратата, но на прага се обърна и добави: — Благодаря ви за посещението все пак! Надявам се да откриете онова, което търсите, и съжалявам, че с нищо не мога да ви помогна!

Фин го проследи как се отдалечава. Без да каже нищо повече, тръгна след друг надзирател, който го изведе от стаята, надолу по коридора и до изхода, където трябваше отново да се подпише, че излиза.

Паркингът отвън вече бе потънал в лоното на хладната нощ. Лекият ветрец, който се носеше сред голите полета около затвора, беше първият свеж повей след седмици задух. Подгизнал от пот под официалния си костюм, Фин потрепери.

Да, беше получил необходимия отговор от Таунсенд, макар че той не се оказа точно този, който очакваше. Вече нямаше никакво съмнение, че не това откачено чудовище е убило Натали. Фин си даде сметка, че ситуацията става твърде опасна, защото тя го принуждаваше да направи всичко възможно, за да открие кой точно я е убил.