Серия
Скот Фин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Harbor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

25

Чудатият мъж вече излизаше заедно с проститутката и на Стоун му се наложи да вземе решение. Човекът не бе направил нищо особено, ала интуицията му подсказваше, че тук се крие нещо нередно. Усещаше го. Мъжът изглеждаше изпълнен с ярост и горчивина. И от цялото му същество се излъчваше жестокост.

Пол Стоун хвърли няколко монети на масата, които да покрият газираните му води за вечерта, и се насочи към вратата на бара.

Когато се озова навън, ги забеляза на няколко метра от себе си надолу по улицата. И тръгна след тях.

* * *

Ева, значи. Той се усмихна при мисълта за името й. Възможно ли е най-сетне Господ да си е дал сметка за онази своя първа огромна грешка, когато е извадил реброто на Адам, за да сътвори от него символа на изкушението? Защото именно Ева е принудила Бог да изхвърли човечеството от райската градина. И може би точно Ева е тази, която държи ключа към възстановяването на справедливостта.

— И така, с какво се занимаваш, Джон?

Жената зададе въпроса без никакъв срам, сякаш продаваше автомобил, а не най-ценните си придобивки. Това го изуми и вбеси. Едва успя да прикрие презрението, когато се обърна да я изгледа.

— Хей, не че има значение! Просто исках да ти кажа, че не правя нищо, което излиза от обичайните рамки! Не желая да си имам работа нито с животни, нито с храна, освен това не се оставям да ме връзват! Мерки за безопасност, нали се сещаш? Но пък нямам нищо против да вържа теб, ако толкова настояваш!

„Ще видим кой кого!“ — помисли си той и се усмихна. Вече приближаваха неговата къща и очакването на великото възмездие повдигаше духа му достатъчно, за да му помогне да демонстрира поне малко любезност. Нямаше търпение да направи с нея всички онези неща, които бе намислил! Не нещата, които тя очакваше, а далеч по-интимни!

— Точно тук е, вдясно — изрече той и посочи към къщичката си, скътана в сенките между уличните лампи.

— Става — кимна тя. — Тук ми харесва. Тихичко е. — Вече стояха пред входната врата и той пъхаше ключа в ключалката, но преди да го завърти, тя внезапно постави ръка върху рамото му: — Нали знаеш, че е сто долара, скъпи?

При тези нейни думи той буквално се разсмя.

— Не се тревожи! Имам много повече пари, отколкото някога ще ти трябват!

— Така ли? — изгука тя. — Нека да започваме тогава!

* * *

Стоун ги проследи как влизат вътре. Стоеше в сенките на улица „Сайфър“. Остана така няколко минути, чудейки се какво да стори. Напрежението не само не го напускаше, а и се засилваше.

Огледа се още веднъж и след като пак не видя никого, се запъти към предните стъпала на къщичката. Облегна се на вратата и наостри слух, опитвайки се да долови някакви шумове. Не след дълго разбра, че усилията му са безсмислени. Отвътре не се долавяше никакъв шум.

Стоун извади от джоба си кожен калъф с големината на цигарена кутия. Огледа инструмента, който приличаше на пинсета плюс дълга метална клечка за зъби. Приплъзна го в ключалката, раздвижи го напред-назад и бавно започна да го измъква. Когато чу щракването, използва лостчето между двете пинсети, за да завърти ключалката.

Натисна бравата със затаен дъх и пристъпи в къщата.

 

 

Това щеше да е неговият шедьовър. Беше работил здраво върху всяко едно от предишните момичета, търсейки онзи тип болка, която ще достави най-голяма радост на Всевишния и ще прекрати пищенето в ушите му, ала облекчението, което бе получавал, бе само временно и непълно. Смяташе, че вече е открил разковничето, което му трябваше.

Тя лежеше на масата, прикована с широките колани, гола до кръста. Химикалите, вкарани в тялото й, я парализираха напълно, отнемайки й всички съпротивителни сили. Единственото нещо, което се движеше, бяха очите й, въртящи се в безумието на ужаса. Забеляза го застанал до масата, как налива сярна киселина и други химикали в метален спрей, и улови възбудата и задоволството му.

Погледна я през рамо. Очите й вече бяха спрели да се въртят, само се взираха в тавана. Мощният коктейл от анестетични вещества й бе отнел напълно възможността за бягство. И сега, докато жената се взираше безпомощно в своя мъчител, от лявото й око се търколи една самотна сълза.

Да, знаеше си, че седмата чаша ще му достави най-голяма наслада.

* * *

Когато стигна до подножието на стълбището, водещо към втория етаж, Стоун се заизкачва бавно нагоре. На втория етаж откри само три стаи: баня и две малки спални. Огледа всичко, включително и гардеробите, докато се увери, че там няма никой.

Обземаше го все по-голямо недоумение. Знаеше, че странният тип въведе момичето в къщата и че никой от двамата не е излизал. Тогава къде са? Провери задния вход. Беше заключен. Върна се обратно в дневната и застина за миг, наострил уши.

И точно тогава го чу.

Писклив вой.

Задържа дъха си, опитвайки се да открие посоката, от която бе дошъл. Насочи се към кухнята, спря и отново се заслуша. Воят звучеше така, сякаш идваше откъм далечния ъгъл, някъде зад палтата на закачалката.

Отначало всичко му приличаше само на стена, покрита с евтини тапети на тухлички, но когато се вгледа по-добре, зърна бледите очертания на врата. Дясната му ръка стисна пистолета. С лявата опипа ръбовете на вратата, търсейки брава или дръжка.

Миниатюрното антре, което се разкри пред него, бе изпълнено с толкова ярка светлина, че Стоун се принуди да закрие за миг очите си. След секунди вече успя да зърне тясната стълба, отвеждаща към мазето. Изненада се от безупречната чистота на стълбището. Заприлича му на болница или на лекарски кабинет и за момент му мина през ума, че може и да е сбъркал.

Но в същия миг отново чу високия, пронизителен вой. Да, тук очевидно нещо не беше наред. Стоун се стегна и заслиза бавно по стълбите.

Когато се озова на предпоследното стъпало, откъдето вече виждаше цялото помещение, пред очите му се разкри апокалиптичен кошмар.

В центъра се виждаше метална хирургична маса, прикована за пода, а върху нея лежеше тя — или поне онова, което беше останало от нея. Беше напълно гола, а ръцете и краката й бяха приковани за масата с кожени колани. Над срамните й части се виеше дим, а самите те бяха напълно лишени и от кожа, и от мускули, и от тъкани — личеше си, че са били горени, но от толкова силен огън, че плътта буквално се бе разтопила. Същото важеше и за по-голямата част от тялото и главата й, по която вече не се виждаше нито коса, нито кожа. Единствено кожата около очите й изглеждаше непокътната. Насред малките бели островчета, които се образуваха от нея, очите на момичето се бяха вторачили в тавана с агония, прекалено нечовешка, за да бъде описана.

И точно над тези очи стоеше мъжът, когото Стоун бе забелязал в клуб „Кис“. В ръката му имаше хирургически трион, който вибрираше и стържеше, докато човекът преспокойно разрязваше ребрата на момичето и ги разтваряше.

Сцената, която се разиграваше пред полицай Стоун, беше толкова невъзможна, че му трябваха няколко секунди, докато дойде на себе си. И тогава най-сетне си спомни кой е и защо точно е тук. Насочи пистолета си към главата на садиста и изкрещя:

— Не мърдай! Полиция!

Мъжът очевидно се стресна. Беше дотолкова погълнат от пъкленото си дело, че изобщо не го бе чул. Но когато осъзна, че са прекъснали светия му акт, изненадата му бързо бе заменена от гняв.

— Нямате работа тук! — изрева той. — Махайте се веднага! Напуснете!

— Млъквай, психар гаден! Остави триона и се отдалечи от момичето, иначе ще ти пръсна шибаната глава!

Този път човекът го погледна объркано и запротестира:

— Ама не мога! Още не съм довършил!

— Ще те гръмна! — извика Стоун и с периферното си зрение забеляза, че погледът на момичето се промени. В него се бе появило нещо ново — надежда. Картината беше толкова сърцераздирателна, че му се прищя да извади собствените си очи, за да я изтрие от мозъка си.

С последни усилия на волята той извади мобилния си телефон и набра номер 911, без да отклонява прицела на пистолета от главата на мръсника.

— Девет-едно-едно — достигна до него гласът на дежурния.

— Трябват ми подкрепления! — изкрещя Стоун. — Трябва ми и линейка! Веднага!

— Успокойте се, сър! Къде сте?

— Улица „Сайфър“! Намирам се на улица „Сайфър“ № 1027 в Южен Бостън! Не мърдай, гадино мръсна! — Последните думи бяха отправени към откачалника, който, без да пуска триона, се бе обърнал обратно към момичето с намерението да продължи. Стоун заговори бързо: — Обажда се полицай Пол Стоун и се нуждая от подкрепления и от линейка! Веднага!

— Направих го в името на Господ Бог! — възкликна със светнали очи изпръсканият с кръв мъж. Звучеше като човек, напълно убеден, че справедливостта е на негова страна. — Сега той е с нас! Той е тук! Той се нуждаеше от мен, но се нуждаеше и от теб, за да свидетелстваш в негово име!

— Затвори си мръсната уста! — изкрещя Стоун. Не беше сигурен още колко ще издържи. — Пратете подкрепления! — изрева пак в телефона. Въобще не се сети, че го беше изключил.

— Той ми каза да направя всичко това! Той казва на всички нас какво да направим! Написано е в Библията. И както е написано, така ще бъде!

— Млъквай! — изкрещя Стоун, който вече бе започнал да трепери и едва удържаше пистолета, насочен към главата на откачения фанатик.

— Блажен е оня, който пази думите на написаното в тази книга пророчество, защото времето е близо! — Гласът на мъжа вече звучеше много по-силно и уверено.

— Млъкни!

— Времето наближава! Иде часът! — С тези думи мъжът вдигна хирургичния трион над главата си и го размаха. С широко отворени очи и още по-широка усмивка вкара острието му в гърдите на момичето. И докато вършеше всичко това, крещеше: — Аз съм алфата и омегата, който е и който беше, и който ще дойде! Аз съм Всемогъщият Бог!

От гърдите на нещастницата бликна кървав фонтан. Стоун видя как очите й обезумяват, а веднага след това пламъкът в тях угасна. Дълбоко в себе си знаеше, че така е по-добре, защото тя в никакъв случай не би могла да оцелее. Може би щеше да се държи за нишката на живота още няколко часа, но този живот щеше да бъде изпълнен с агония, която никое човешко същество не би могло да си представи, а какво остава — да понесе. Една частица от Стоун си мечтаеше тя наистина да е умряла, защото не бе достатъчно силен, за да приеме вероятността изтезанието й да продължи още.

— Нееее! — изкрещя полицай Стоун, когато видя, че мъжът замахва с триона за втори път.

И докато ръката на психаря се спускаше надолу с широк и величествен замах, полицаят натисна спусъка. Така и не разбра колко пъти е стрелял. Нямаше никакво значение. И докато гърмежите от пистолета отекваха сред белия водовъртеж, който обгърна подземието, пред очите на Стоун се спусна черен воал и той се свлече на пода.