Серия
Скот Фин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Harbor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

53

Преметнал сак през рамо, Тай Макклуън крачеше бавно по тротоара. Около час го делеше от полунощ. Прихванато от фаровете по улицата, великанското му тяло хвърляше дълги сенки, които се уголемяваха, за да се стопят с отминаването на поредната кола.

Вървеше по магистрала „О’Брайън“, която отвеждаше от Чарлстаун към Кеймбридж, и неотлъчно оглеждаше всички подробности на квартала, опитвайки се да запомни града, който от двадесет години насам бе негов дом — още от мига, в който бе слязъл от кораба. Знаеше, че може би го вижда за последен път.

На излизане от Чарлстаун мина покрай кръчмата на Съливан. Именно там се събираха да празнуват, обикновено в малката задна стаичка. Бяха около дузина и вдигаха тостове за своята жестокост и хитроумни престъпления.

За първи път пристъпи в кръчмата, когато беше на осемнадесет. Беше в самото начало, веднага след назначаването му за бияч, след разпускането на „Редниците от улица Челси“ и след смъртта на Джоуи. Фин беше все още на улицата, но вече бе започнал да се отдалечава от него, а Тай като никога досега се чувстваше ужасно самотен.

Като току-що пристъпил в елитния свят на организираната престъпност, Тай седеше в дъното на масата, оглеждаше хората и се питаше дали това ще е новото му семейство. Ветераните разказваха спомени от доброто старо време на гангстерските войни и не пропускаха да се изперчат пред зайците.

След няколко часа към него се насочи самият Уайти Бългър, приседна и се представи, сякаш никой наоколо нямаше представа кой е той.

— Май не говориш много, а, хлапе? — отбеляза той след няколко неуспешни опита да го разприказва.

— Така си е — сви рамене Тай. Все още изпитваше известен срам заради акцента си.

— Това е много хубаво! — похвали го Бългър. — Колкото по-малко говориш, толкова по-добре. Ако искаш да оцелееш в тази игра, най-добре ще е да държиш устата си затворена!

Тай само кимна, но пак не каза нищо.

— Браво! — усмихна се Бългър. После протегна ръка и отсече: — Добре дошъл на борда! Ако имаш някакви проблеми, вратата ми винаги е отворена за теб!

Тай пое здраво ръката му и изрече само:

— Благодаря, господин Бългър.

След това големият шеф стана и се насочи към другия край на масата. Тогава Тай не знаеше нищо. Трябваше да минат цели петнадесет години, докато разбере, че в замяна на обещание за защита Бългър вече е пеел пред ФБР за враговете си.

След още десет години той направи същото. Но когато се реши на този ход, то не беше нито заради лична изгода, нито за да си осигури безопасността. Беше заради гнева.

През по-голямата част на 90-те години заедно с Фреди Милър участваха в схема за изнудване и рекет. Фреди беше един от любимците на бандата „Уинтър Хил“ и всички го спрягаха като наследник на шефа в Чарлстаун. Беше безмилостен. На този свят имаше само шепа хора, които изнервяха Тай, а Милър беше главният от тях. Той обожаваше да причинява болка на хората и беше достатъчно луд, за да пламне и при най-дребната провокация.

Единственият му плюс беше неговата приятелка — Ники Реймънд. Тай така и не разбра защо тя се е захванала с човек като Фреди. Момичето беше умно, кораво и красиво. Двамата станаха приятели, и то такива, че понякога Тай се питаше как ли щяха да се развият нещата между тях, ако не беше Фреди. Ала и двамата отлично си даваха сметка, че Милър ще убие всеки, който се приближи до нея. Тай го правеше само тогава, когато беше длъжен да я пази — и това като че ли му бе достатъчно.

И после един ден Ники внезапно изчезна. Когато Тай попита Милър какво става, той отговори неопределено:

— Скъсахме!

Тай го познаваше достатъчно добре, за да знае, че не трябва да задава повече въпроси. По-късно през същия ден той се измъкна незабележимо и отиде да види Ники в дома й.

Когато отвори вратата, майка й бе обляна в сълзи.

— Махай се оттук, копеле гадно! — извика тя. — Не ти ли стига това, което направи?!

Въпреки протестите й обаче, Тай я избута, влезе в къщата и се насочи към стаите отзад. Откри Ники, свита в леглото.

Едва я позна. Носът й беше счупен, а челюстта й — пристегната здраво. Очите й представляваха подплашени дребни точици в средата на подпухнала, пурпурна плът. Раните по лицето й все още сълзяха. Косата над челото й беше обръсната до месо — огромният прорез беше зашит с дебел хирургичен конец.

Когато зърна Тай, тя се дръпна назад и изпищя.

— Много съжалявам — бе единственото, което успя да пророни той, преди да се изпари от стаята й.

Само два дена по-късно се срещна с едно ченге, което познаваше още от детството си, и му предостави доказателства, уличаващи Фреди Милър. Така започна кариерата му като полицейски информатор.

Кариера, която щеше да свърши днес. Защото след тази вечер връщането му в квартала щеше да стане абсолютно невъзможно.

* * *

— Кой е човекът, когото отиваме да вземем? — попита Флеърти, докато колата им се движеше през Чарлстаун.

— Някога е бил бияч за бандата „Уинтър Хил“ — отговори Рич Лоринг, който шофираше. — Сега се занимава със залагания под прикритието на магазин за алкохол в квартала. Връзките му се простират на много високо ниво. От десет години ни предоставя информация — и винаги абсолютно достоверна. Вярвам му!

Флеърти седеше до него, а на задната седалка се бе свил детектив Козловски.

— Наистина ли смяташ, че знае къде е Фин?

— Би трябвало. Помолих го да държи Фин под око. Някога са били големи приятели.

— Ти си един долен манипулатор, Лоринг! — обади се сержантът от задната седалка.

— Благодаря за комплимента! — не му остана длъжен прокурорът.

— Как изглежда този твой човек? — попита Флеърти.

— Можеш да видиш и сама! Ето го там, на ъгъла!

* * *

Тъмносиният форд „Боксер“ намали и спря до тротоара пред него. „Защо ли не вземат направо да си сложат една табелка: Внимание, ченгета/“ — помисли си кисело Тай. Не че вече имаше някакво значение. От тази вечер нататък прикритието му отиваше на кино.

Отвори задната врата и влезе.

— Здрасти, Лоринг! — поздрави той. — Май пропусна да ми споменеш, че ще си имаме и компания!

— Тай Макклуън, запознай се с лейтенант Флеърти! Лейтенант Флеърти, приятно ми е да ти представя Тай Макклуън!

Двамата си кимнаха.

— Като че ли съм ви виждал по новините! — отбеляза Тай. — Нали вие заловихте Малкия Джак?

Флеърти не пропусна да регистрира изхилването на Лоринг, но предпочете да не се занимава с него и отговори:

— По-скоро партньорът ми и един друг колега.

— Обаче тя обра овациите! — вметна небрежно прокурорът.

— Тогава какво общо имате точно вие с всичко това? — изненада се Тай.

— Много е възможно настоящата каша да се окаже свързана с едно от убийствата, които приписахме на Малкия Джак — обясни Флеърти.

— Ясно — кимна Тай. После се обърна към Лоринг: — Въпреки това съм длъжен да отбележа, че не ми харесва да работя с непознати!

— На нас пък не ни харесва да работим с доносници! — сряза го Козловски.

— Вие двамата като че ли не бяхте представени — отбеляза лейтенантът, като се извърна назад. — Запознайте се, това е партньорът ми Том Козловски. Водим си го с нас, защото е експерт по човешко общуване. Моля ви да извините маниерите му — понякога си е такъв!

— Хей, момиче, няма смисъл да го извиняваш пред мен! Никой не обича доносниците!

— Тогава защо го правиш? — изгледа го любопитно Козловски.

— Всеки от нас си има някаква роля в живота, нали така?! Понякога обаче ролята избира актьора, а не обратното.

— Успя ли да откриеш къде е Фин? — намеси се Лоринг, връщайки ги към основната причина, заради която се бяха събрали.

— Засега нямах време, но си нося проследяващото устройство. Ето го тук. — Тай дръпна ципа на сака си и извади оттам нещо, което много приличаше на компютърен лаптоп.

— Какво е това? — извърна се изненадано Флеърти.

— Преносима GPS система — отговори Тай. После се обърна към Козловски и поясни: — За по-слабо образованите, това ще рече система за глобално проследяване.

— Ха! — изсмя се сержантът. — Да не би да се опасяваш, че ще се изгубиш в кенефа?

— Откъде го имаш? — намеси се Флеърти, опитвайки се да предотврати очертаващия се скандал между двамата мъже отзад.

— Аз му го дадох — отговори вместо него Лоринг. — Така господин Макклуън успява много по-лесно да проследи известни хора, от които се интересуваме.

— Един от многото ми таланти — намигна Тай на Флеърти.

— А къде е излъчвателят?

— Сложих го в една запалка, която преди няколко дена подарих на Фин.

— И откъде знаеш, че още я носи? — изгледа го предизвикателно Козловски.

Тай го изгледа така, както човек гледа куче, току-що облекчило червата си пред гостите.

— Като те гледам, не си израснал на улицата, нали? — Не дочака отговора. — Затова можеш да ми вярваш, че ако Фин е още жив, тази запалка ще бъде непременно у него!

Екранът на компютъра проблесна и само след миг на него изплува карта. Тай се зае с клавиатурата, за да препозиционира координатите. Накрая, точно в средата, се появи яркочервен сигнал.

— Исусе, Марийо и Йосифе! — прошепна ужасено той.

— Какво става? — обади се Лоринг. — Откри ли го?

— Да, открих го. Намира се в Замъка! — отговори Тай и двамата с Лоринг си размениха многозначителни погледи в огледалото за задно виждане.

— Да разбирам ли, че това е лошо? — не се стърпя лейтенантът.

— По-лошо от това няма накъде, момиче! — въздъхна Тай.