Серия
Скот Фин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Harbor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

45

Когато Флеърти пристигна в апартамента на Фин, той все още не се бе прибрал. Тя измъкна резервния ключ от тайника и влезе.

Приседна на дивана в дневната, като си каза, че докато е закотвена на едно място, няма да се изкушава да души наоколо — нещо, което вече й се бе превърнало в навик. След няколко минути обаче тишината в апартамента събуди присъщото й любопитство и тя почувства необходимост да стане и да се поразходи наоколо.

Мебелировката беше твърде оскъдна. Коженият диван беше съвременен модел, с изчистени линии, които сякаш се преливаха в стъклото на масичката пред него. От едната му страна бе поставен удобен, широк фотьойл със скъпа тапицерия, а ъгълът между него и диванът бе зает от по-малка масичка.

Стените бяха почти голи. Тук-там се виждаха няколко модерни живописни копия, поставени точно там, където липсата им би създала усещане за празнота. Цветовете им бяха ярки и наситени, пасващи перфектно на килимите и стените — толкова добре, сякаш с подбора им се бе занимавал професионален декоратор.

Насочи се към кухнята, палейки всички лампи по пътя си. Когато пристъпи прага, яркостта на помещението я заслепи. Всичко беше в снежнобяло: стените, пода, плотовете, уредите — и отразяваше светлината толкова силно, че чак очите я заболяха. Кухнята й напомни за стерилната атмосфера в подземието на Джон Таунсенд и тя едва се въздържа да не побегне. Но си наложи да остане и реши да провери какво има в хладилника. Отвори вратата му с необяснимо, неприятно предчувствие.

Беше почти празен. По стелажите стояха няколко самотни шишета с подправки. На единия от рафтовете се виждаха няколко кутийки диетична кока-кола и няколко бутилки бира, а на друг — кутия с наполовина изядена пица.

Да, Фин очевидно не си падаше много по готвенето.

Затвори вратата и се закова на място. Обмисляше дали да не се върне в дневната и спокойно да изчака появата му. Знаеше, че точно така и трябва да направи. Но искаше и да научи нещо повече за него. Колкото и да се опитваше да отрича, тя имаше чувства към този мъж и държеше да разбере какво е онова, което бе привлякло вниманието й толкова силно.

Когато стигна до вратата на спалнята, спря. Запали лампата и се закова на прага, колебливо оглеждайки помещението. Точно както и в дневната, обзавеждането беше оскъдно. До стената в другия край бе поставена огромна спалня, на нощното шкафче се виждаше месингова настолна лампа и старовремски будилник. В долния край, до неголям скрин, беше подпряна стара китара.

Това ли е всичко? Само толкова ли можеше да й разкаже за себе си мъжът, който бе докоснал сърцето й? Не може да няма още нещо! Нещо липсваше — нещо, което й убягваше.

И тогава се сети кое е това нещо. Снимки!

В целия апартамент нямаше нито една снимка. Нито снимка с приятели от някое парти, нито спомен от някое пътешествие, закрепен на вратата на хладилника, нито един образ, който би подсказал нещо за миналото на Фин.

Ако трябваше да бъде честна, предвид наученото за него от досиетата му тя изобщо не се изненада. Израснал без родители и подхвърлян от едно приемно семейство на друго, с междинни спирки в сиропиталището, Фин вероятно е разбрал, че инвестицията на емоции в други хора рядко дарява човек с добра възвръщаемост.

Насочи се към гардероба и го отвори. Оказа се по-скоро гардеробна. Запали лампата и огледа вътрешността. Пред нея, подредени в изряден ред, висяха костюмите му. Отдавна бе разбрала, че той обича дрехите си — няколкото й срещи с него й бяха подсказали поне това. Облеклото му бе безупречно, по последната бизнес мода.

Тя се огледа още веднъж и този път вниманието й бе привлечено от нещо друго. Намираше се на рафта над ризите. От позицията си виждаше само ъгълчето на сребърна рамка за снимка, обърната с лицето надолу. Изправи се на пръсти и я взе. Очите на Натали Колдуел проблясваха като живи от центъра на снимката. Вече разбираше какво толкова е привлякло Фин към Натали Колдуел. Не само безспорната красота — имаше и нещо повече.

В погледа на жената имаше нещо толкова открито, толкова подканващо и толкова секси, че Флеърти се изчерви. Почувства вина заради необоснованата си ревност и заради това, че надничаше в тайните на апартамента му.

Протегна нагоре ръка, за да остави снимката, вдигна очи и… сърцето й спря. „Не може да бъде!“ — започна да си повтаря наум. Защото панделката, която видя, беше абсолютно същата като онази, която откриха около врата на Натали Колдуел, когато я извадиха от водите на пристанището.

Флеърти вдигна ръка и я измъкна. Оказа се цяло руло. Вдигна го към очите си и го огледа. „О, не! Не може да бъде!“. После пак протегна ръка и я плъзна по повърхността на рафта, която не виждаше. Накрая го усети. Беше твърдо и студено. Когато пипна плоската стомана, пръстите й инстинктивно се отдръпнаха. Огледа се за нещо, с което да го поеме — грабна една носна кърпичка от отсрещния рафт. После пак се протегна, този път по-внимателно, и го измъкна.

Беше нож — професионален нож от закалена стомана, дълъг около двадесет и пет сантиметра. Острието изглеждаше старо и ръждясало, но когато го разгледа по-внимателно, й стана ясно, че изобщо не е старо, а е покрито с тъмна, ронеща се коричка.

Точно в този момент Фин отключи вратата на апартамента си.

— Линда? — провикна се той от антрето. — Тук ли си?

Флеърти притихна, ръката й автоматично се насочи към кобура на пистолета. Остави безшумно ножа на пода и се приготви. Независимо от съмненията, които я глождеха, не можеше да си позволи да поема никакви рискове. Надникна зад вратата и се заслуша в стъпките на Фин, който се придвижваше от стая в стая. Чу отварянето на вратата на хладилника, после чу и затварянето й, а после стъпките се отправиха право към спалнята. Веднага приклекна и се скри в сенките под дрехите.

Фин влезе в спалнята, хвърли сакото си на леглото, а после започна да си съблича ризата. В едната си ръка държеше бира. Тъкмо се канеше да отпие от нея, когато се обърна към гардероба и я видя. Изненадата му беше толкова голяма, че се задави.

— За бога, Линда, какво правиш там?! Изкара ми ангелите! — Флеърти не помръдна от мястото си. Точно в този момент обаче той забеляза пистолета й: — Какво става тук, можеш ли да ми обясниш?

— Намерих ножа — бе краткият отговор на лейтенанта.

— Какъв нож?

— Виж какво, не усложнявай нещата! И без това са достатъчно сложни!

— Няма ли най-сетне да ми кажеш какво става? — попита Фин и тръгна към нея, за да я успокои, но тя вдигна пистолета и го насочи право в гърдите му.

— Не смей да се приближаваш, Фин!

Очевидно шокиран, той запелтечи:

— Но какво става тук?!

Тя вдигна пистолета още по-високо и забеляза, че ръката й потреперва. Искаше да поговори с него, но знаеше, че няма право. Нямаше търпение да му обясни какво е намерила, както и да го чуе да й казва, че ножът е оставен там нарочно, че някой се опитва да го натопи. Нищо чудно и да се постарае да му повярва. Ако трябваше да бъде честна към себе си, една част от нея си даваше сметка, че откриването на този нож в апартамента на Фин стана прекалено лесно и че вероятно всичко е нагласено.

Едновременно с това обаче си казваше, че като полицейски служител не може да го третира по никакъв друг начин, освен като заподозрян.