Серия
Скот Фин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Harbor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

57

— Как се добра до тези имена, Фин?

Макгуайър продължаваше да седи, приведен към него. Фин се запита дали и Престън не е в стаята. Не че вече имаше някакво значение.

Замисли се, опитвайки се да се концентрира върху въпроса на своя мъчител. Сякаш беше преди цяла вечност, когато двамата с Бостик съставиха този списък. Мъглата в мозъка му затрудняваше всички опити да си спомни как въобще бе започнало всичко това. Накрая изфъфли:

— Бяха при бележките по делото. Или поне три от тях. Реших, че ще бъдат добри свидетели.

— Добри свидетели ли?! — не го разбра Макгуайър. — За какво говориш, по дяволите? В чии бележки са били тези имена?

Главата на Фин се килна леко встрани, сякаш беше пиян. Всъщност, точно така се чувстваше.

— В бележките на Натали. — Самото споменаване на името й беше достатъчно, за да го върне в реалността. Вдигна поглед към Макгуайър. Апатията му бе заменена от отявлена враждебност. — Защо?

Макгуайър явно се стресна от рязката промяна в поведението му. Отдръпна се леко назад, предоставяйки му известно свободно пространство, и попита:

— Какво защо?

— Защо трябваше да убиваш Натали?

Омразата, която лъхаше от този въпрос, беше толкова силна, че хвана Макгуайър напълно неподготвен.

— Не съм я убивал аз.

Без да свежда очите си от него, Фин просъска:

— Тогава кой? Престън ли?

Присви очи и изчака да види реакцията на Макгуайър. Той дори не примигна. Но в сенките зад гърба му се забеляза някакво раздвижване. След няколко секунди Макгуайър се усмихна — с тънка, злобна усмивка, излъчваща недвусмислено чувство на превъзходство, което Фин изобщо не беше долавял до този момент. Стана ясно, че го е подценявал, при това много.

— Фин, нямам представа за какво говориш — изрече той. — Освен това смятам, че се отклоняваме от основната тема. Тук аз задавам въпросите, а ти трябва да отговаряш! При това бързичко! Ако се наложи, ще прибягна и до малко мотивация, но честно да ти кажа, съветвам те да не се стига дотам! — Направи пауза, погледна отново списъка и допълни: — Доколкото успях да схвана, някои от имената си открил в бележките на Натали Колдуел. Ами останалите? И каква е ролята на Бостик във всичко това?

— Бостик — повтори унило Фин, изпитвайки огромно чувство на вина, че е причинил смъртта му. Трябваше да се вслуша по-внимателно в думите на бившето ченге. — Още един човек, когото ти уби без никаква причина! И заслужаваше ли си? За няколко стотина хиляди? Или дори за милион? Толкова си жалък!

Гневът бе обсебил Фин тъй силно, а Макгуайър се оказа прекалено бърз, че пленникът дори не забеляза приближаването на удара. Сякаш изневиделица, огромният юмрук на Макгуайър се стовари върху носа му и Фин чу счупването на хрущяла. Миг по-късно лицето му се обагри с кръв.

Докато Фин разбере какво става, Макгуайър вече бе седнал самодоволно на стола и го наблюдаваше. После разгледа кокалчетата на ръката си и въздъхна:

— Виж какво, Фин, никак не ми е приятно да ти причинявам болка! Изглеждаш ми свестен, така че, моля те, не ме карай пак да го правя! Не може да си чак толкова глупав, та да си въобразяваш, че става въпрос само за някакъв си милион, пък ако ще и за няколко милиона! Освен това не забравяй, че не аз въвлякох Бостик в тази работа! Ти сам го направи. Що се отнася до Натали, пак ти повтарям, че нямам нищо общо със смъртта й!

— Не ти вярвам!

— Въобще не ми пука дали ми вярваш! Единственото, за което ми пука, е онова, което можеш да ми кажеш. Дай сега да се върнем към онзи списък! — Потупа листите в скута си. — Кой знае още за тях?

— Мамицата ти мръсна! — изрече предизвикателно Фин.

— Грешен отговор! — отбеляза спокойно Макгуайър.

После, със същата безстрастност, протегна ръка, докопа кутрето на лявата му ръка и брутално го обърна назад.

Фин чу счупването на костта, а веднага след това през цялото му тяло премина влудяваща болка.

— Никой! Никой друг не знае!

— Никой ли? — приведе се отново Макгуайър, готов да скочи. Сакото му се разтвори леко и Фин забеляза пистолета в кобура под мишницата му. И внезапно осъзна, че може би вече е подписал собствената си смъртна присъда.

— Засега абсолютно никой. Но направих копия и ги оставих в един сейф! Ако умра, все някой накрая ще ги открие!

— Къде са? — изръмжа Макгуайър.

— Мога да отида и да ти ги донеса. От банката изискват фотографска идентификация, разполагат със снимката ми, за да удостоверят, че съм аз. Дори и сега да ти дам ключа, пак няма да можеш да влезеш, а те веднага ще викнат ченгетата!

— Ясно! Значи си имаме проблем — отбеляза Макгуайър, замисли се и допълни: — Ето какво ти предлагам! Защо не вземеш да ми кажеш името на банката, а аз ще поръчам на някого да провери?

Болката, причинявана от счупеното му кутре, бе жестока, ала мозъкът му като че ли вече отказваше да я регистрира. Беше достигнал точката отвъд нея, когато единственото, върху което съзнанието му държеше да се фокусира, бе собственото му оцеляване. Огледа внимателно човека срещу себе си и разбра, че си има работа с напълно безскрупулен тип. Налагаше се да открие човек, с когото да се спазари — някой, който ще помисли добре, преди да изпрати куршум в главата му.

Огледа се и се постара да фокусира погледа си върху сенките, които кръжаха зад Макгуайър.

— Ще ти кажа името на банката, но първо искам да разговарям с Престън. Къде е той? Тук ли е?

— И какво те кара да мислиш, че Холанд има пръст във всичко това?

Фин събра кураж и изрече високомерно:

— О, я стига! Всички знаем, че Престън е твой адвокат! Освен това е имал любовна връзка с Натали! Той единствен знаеше, че ще ходя в офиса, за да взема списъка. Къде е сега? Зад теб ли е?

Макгуайър се почеса по главата, сякаш обмисляше какво да направи. После се приведе напред и рече:

— Хиляди извинения, но сгафи за втори път!

Сграбчи безименния му пръст и го скърши като тънко клонче.

Фин се разпищя от болка. Писъкът му изпълни цялото помещение и отекна в стените. В отговор Макгуайър изрева точно пред очите му.

— Ето, виждаш ли? Никой няма да те чуе! — После сви юмрук и го цапардоса в устата, но толкова силно, че едва не го събори от стола. — Пораздвижи малко този мозък, Фин! Оттук нататък може да става само по-зле!

Фин усети струйката кръв, стичаща се от устата му към брадичката. Металният вкус го изпълни с още по-голям ужас. Наложи си да впрегне цялата си воля, за да не се пречупи. Ако изобщо имаше шанс да оцелее, трябваше да държи на своето. И на всяка цена да накара Престън да се покаже! Очите му се насълзиха, но той преглътна страха и попита дрезгаво:

— Той тук ли е? Няма ли смелостта поне да застане срещу мен?

— Кажи ми онова, което искам да знам, Фин, а после можем спокойно да сложим край на тази жалка пиеса, която се опитваш да ни играеш! — заяви Тони Макгуайър, макар погледът му да подсказваше, че по-скоро би предпочел играта да продължи.

— Мамка ти, Макгуайър! — изплю Фин.

— О, не, Фин! За твое добро е повече да не се опитваш да ме вбесяваш!

— Не и докато не говоря с Престън! — извика Фин. — Искам да видя проклетите му очи, докато ми разказва как е убил Натали!

— Това няма да стане, Фин! Ще стане само това, че ще продължим да се въртим в затворен кръг, а аз ще продължавам да ти причинявам болка, докато ти не ми кажеш онова, което искам да знам!

— Е, в такъв случай прави онова, което си решил да направиш! — извика Фин с последните му останали сили. — Защото аз няма да проговоря, докато Престън не излезе от сенките там! — Продължаваше да си самовнушава, че ако успее да въвлече Престън в разпита, все ще измисли как да се измъкне от това положение.

— Както желаеш! — сви рамене Макгуайър и пак протегна ръка. Този път докопа средния пръст на лявата му ръка, обърна го назад и спря, точно преди момента на счупването. Ухили се, сведе поглед и отсече: — Последна възможност!

— Мамка ти! — едва не се задави с думите Фин, опитвайки се да събере последни сили, за да изтърпи онова, което следваше.

Макгуайър натисна пръста назад и той се пречупи, а Фин отново се разпищя. Вече започваше да се пита още колко ще може да издържи.

— Престън! Излез, копеле мръсно! Дай да ти видя лицето!

— Откажи се, Фин! — рече Макгуайър. — Толкова ли държиш да рискуваш с четвърти пръст?

— Престън!

Писъците на пленника започнаха да се преливат с разтърсващите тялото му хлипания на болка и изтощение. За части от секундата единственият звук, който се чуваше в стаята, бе опитът му да си поеме дъх.

И после, точно когато Фин вече се питаше дали не е най-добре да се предаде, един от силуетите зад гърба на Макгуайър заговори:

— Не Престън уби Натали, Фин! Аз я убих!

Фин веднага позна гласа, но в първия момент си помисли, че халюцинира.