Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Фин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Harbor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Хосп

Заглавие: Бандата от Чарлстаун

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: НСМ Медиа

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Художник: Николай Цачев

ISBN: 978-954-8477-09-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9658

История

  1. — Добавяне

42

— Фин, обажда се Нанси! Преди малко се отби Ник Уилямс. Търсеше те. Каза, че било спешно!

— Ясно. Нещо друго?

— Другото обаждане е от Питър Бостик. Той обаче каза, че не било толкова спешно.

Фин благодари на секретарката си и набра номера на Ник Уилямс.

— Къде се губиш, бе, човек?! Откога те търся?!

— Реших да работя у дома — отговори Фин, леко смутен. В мъжкарския свят на големите юридически фирми адвокатите се гордееха с умението си да не позволяват на такива дребни пречки като заболяване, раждане на дете или семейни празници да спъват колелата на работния процес.

— Ясно. Е, имам страхотни новини! Готов ли си да ги чуеш? Отиват на споразумение!

— Кой отива на споразумение?

— Вдовицата Танъри, разбира се! Тази сутрин ми се обади Фред Барнълк. Готови са на сделка!

— Какво говориш, за бога?! — изуми се Фин. — Изрично подчертаха, че не възнамеряват да постигат споразумение с когото и да било!

— Да, знам. Наистина беше така. Не е ли страхотно?! Господи, като си спомня разговора с Барнълк! Той почти ме умоляваше! Направо нямаше търпение да се измъкне от делото!

— И колко поискаха? — полюбопитства Фин. Спомни си, че за да получи накрая толкова, колкото щеше да вземе от федералното обезщетение, Ейми Танъри би трябвало да поиска най-малко пет милиона долара.

— Барнълк започна преговорите от десет милиона, при което аз, естествено, се разсмях. Дори не спрях, докато не свали на седем и половина милиона. На този етап вече прецених, че предложението му за споразумение е напълно сериозно. Оставих го да се поизпоти още мъничко, преди да заявя, че два и половина милиона може би ще свършат работа. И още не бях свършил изречението си, когато той падна на пет милиона! Сега ми остава само да го потвърдя с клиента ни, но както изглежда, ще се измъкнем от тази каша само за три милиона седемстотин и петдесет хиляди долара!

— Да го вземат мътните! — извика Фин. — Та след данъците и дела на Барнълк, тя ще остане с много по-малко, отколкото щеше да получи от правителството!

— Именно! — обади се Уилямс. — И което е още по-важно, това е много по-малко от застрахователната граница на „Хюрън“! Те ще се измъкнат от всичко това, без да платят нито цент!

— Ако не броим нашите такси — уточни Фин.

— Е, така си е. Правосъдието си има цена. Но смятам, че това е най-добрият начин, по който те някога са харчели парите си. Защото не само че застраховката ще покрие всичко, но и „Хюрън“ ще се измъкне без никакви подозрения за небрежност и машинации!

— Толкова ли е важно за тях?

— Ти шегуваш ли се?! Та това е най-важното! В момента „Хюрън“ се съревновава за няколко нови правителствени поръчки, при това не само в Масачузетс! И дори и най-малкото съмнение за небрежност ще ги принуди да пуснат кепенците! Никой никога няма да ги наеме!

— Следователно клиентът ни трябва да е много щастлив.

— Ти имаш истинска дарба да се изразяваш меко, Фин! — засмя се Уилямс. — Клиентът е направо на седмото небе!

Фин замълча и накрая изрече колебливо:

— Все пак е малко странно, не мислиш ли?

— Какво имаш предвид?

— Някак си не се връзва със стила на Барнълк. Така де, той обожава публичността, а това дело щеше да превърне лицето му в постоянна новина месеци наред! Освен това госпожа Танъри изглеждаше категорично против идеята за споразумение — държеше се така, сякаш жалбата й няма нищо общо с парите.

Този път мълчанието бе от другата страна на линията.

— Да, наистина изглежда странно. От друга страна, прочетох внимателно показанията, които си снел от Ейми Танъри, и мога да кажа, че направо си я разкъсал! Вероятно веднага след това те са си дали сметка, че не разполагат с никакви доводи срещу нас и че ако отнесат жалбата си за съдебно разглеждане, репутацията на съпруга й ще бъде тотално срината.

Фин обмисли тази вероятност, но веднага я отхвърли.

— Не мисля — отвърна той. — Стори ми се абсолютно отдадена на каузата си. Смятам, че проблемът е някъде другаде.

— Къде например?

— Колко добре познаваш Тони Макгуайър?

— Имаш предвид президента на „Хюрън“ ли? — попита Ник Уилямс, замисли се и отвърна: — Не чак толкова добре. Знам, че е един от най-важните клиенти на Престън и плаща сметките си навреме. Като изключим това, срещал съм го само два-три пъти и ми се стори свестен тип. Вярно е, че е прекалено взискателен, но кой ли наш клиент не е такъв?! — Отново пауза. — Фин, какви мисли ти се въртят в главата?

— Нямам представа, Ник. Просто нещо около „Хюрън“ не ми изглежда наред.

— Кое например?

Нямаше смисъл да въвлича и Ник в параноичните си заблуди, а и не разполагаше с нищо съществено, което да потвърди подозренията му.

— Нищо конкретно — отговори накрая. — Не си го слагай на сърце!

— Хей, Фин, по-ведро, бе, момче! Победата не е само на клиента ни, победата е преди всичко твоя! Дори не си и помисляй, че това дело няма да те изстреля право сред съдружниците! Престън и без друго има високо мнение за теб, а сега работата ти по случая само ще го потвърди! Бих казал, че оттук нататък бъдещето ти при нас е гарантирано!

Преди не повече от месец подобни новини биха зарадвали Скот Фин. От шест години насам мечтаеше да чуе тези думи. Но сега всичко му се струваше маловажно. Имаше чувството, че в сенките се таят някакви сили, които го манипулират. Имаше чувството, че е пропилял голяма част от живота си, за да изпълнява прищевките на разни хора и да им върши мръсната работа. Чувстваше се изтощен и обезверен.

— Благодаря ти — изрече тихо.

Дори и да забеляза липсата на ентусиазъм в гласа му, Ник Уилямс предпочете да я подмине.

— Няма проблеми, Фин! Заслужаваш го! Само да те предупредя, че сигурно на теб ще възложат съставянето на документите по споразумението, така че не си въобразявай, че всеки ден ще можеш да си висиш вкъщи!

— Разбира се, Ник. Още веднъж ти благодаря!

— Доскоро, Фин!

Той затвори телефона, все така крайно озадачен от развоя на събитията. Отново си спомни за показанията на Ейми Танъри. Да не би да не я бе разбрал? Тази жалба действително ли е била за пари? В никакъв случай! Не, тук се мътеше нещо друго. Спомените го върнаха назад към размяната на реплики между Макгуайър и Барнълк след снемането на показанията на техния клиент. И пак се запита какво ли бе казал Макгуайър, че да разстрои адвокат Барнълк до такава степен, и дали то няма връзка с внезапно зародилото се желание на Ейми Танъри да постигнат споразумение.

Все още не бе излязъл от шока от разговора си, когато телефонът иззвъня.

— Фин — изрече в слушалката той.

— Здрасти, Фин! Обажда се Бостик! Можеш ли да излезеш и да се видим?

Фин си погледна часовника — наближаваше обяд. И без това трябваше да хапне нещо навън.

— Къде искаш да се срещнем?

— Какво ще кажеш за адреса на Картър, който ми даде? Спомняш ли си го? В Южен Бостън.

— Разбира се. Хей, наред ли е всичко? — запита той.

— Да бе. Просто трябва да поговорим на четири очи.

* * *

Половин час по-късно Фин взе левия завой и подкара по крайбрежния булевард „Уилям Дей“. Веднага забеляза очукания син форд на Бостик. Частният детектив го чакаше, облегнат на капака.

— Какво се е случило с теб? — ококори се от изненада Бостик.

Фин потри притеснено брадичка. Отлична възможност да провери дали версията му ще мине.

— Снощи, докато играх баскетбол, се спънах и претърпях крайно неприятна среща с пода.

— Като те гледам, по-скоро подът се е срещнал с теб, при това няколко пъти — че и от двете страни на лицето ти!

— Е, какво толкова важно има, което не е за телефон? — побърза да смени темата Фин.

Бостик кимна към рушащата се къща срещу тях. Щорите бяха изпокъсани, стъклата на прозорците — изпочупени. Единствената част, която изглеждаше поддържана, бе проблясващата под слънчевите лъчи пощенска кутия.

Бостик подаде едно листче на Фин и отбеляза:

— Това е единият.

Фин сведе поглед към листчето. Съдържаше трите адреса, които бе дал на Бостик за проверка. Вдигна поглед, за да види номера. Да, точно така. Рушащата се постройка действително беше в списъка.

— И кое от момчетата живее тук? — попита той.

— Никое — отговори Бостик.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Никой от тях не живее тук. И доколкото мога да преценя, постройката си стои необитаема години наред. Иначе тук би трябвало да живее Картър със съпругата си и двете им деца. И би трябвало да живеят тук най-малко от две години, което ще рече, откакто е станал охранител в Отряда към агенцията за транспортна безопасност на Масачузетс.

— Възможно ли е адресът да е сгрешен?

— И да, и не — отговори частният детектив. — За Картър това е правилният адрес — точно тук получава всяка седмица чековете си с надниците. Грешна е по-скоро самоличността на човека!

— Нищо не схващам — поклати глава Фин.

— Опитвам се да ти кажа, че точно това е информацията, предоставена от „Хюрън Сикюрити“. Пуснах обаче името на този тип през всякакви бази данни и не открих нищичко. Прегледах файловете на банките и номерата на кредитните карти, прегледах социалните осигуровки, прегледах и полицейския архив, даже помолих един приятел от ФБР да го пусне през тяхната система — нищо. От никъде нищичко! Този човек изобщо не съществува. Сякаш е фантом.

Фин сведе поглед към списъка в ръката си, а после вдигна глава към изоставената и порутена сграда отсреща, за да свери отново адреса. Да, съвпадаха. Но все още не можеше да разбере какво му казва Бостик.

— А другите имена от списъка?

— Същата работа. Номерата на социалните осигуровки са до един фалшифицирани, адресите са измислени, а освен в Охранителния отряд никой друг не е чувал за тях.

— И какво означава всичко това?

— Виждам, че наистина не разбираш. Обходих всички възможни места, които знам, и честно да ти кажа, не съм особено убеден, че имам желание да продължавам по-нататък. Имаш ли изобщо представа колко е трудно да измислиш нова самоличност и да ти се размине? Реших да не включвам това разследване в счетоводните си книги, така че няма да ти взема и цент, но държа да подчертая, че си измивам ръцете от всичко. Стига да ти е все едно, разбира се.

— Но защо?!

Бостик се втренчи във Фин, давайки си сметка, че младият адвокат все още не може да подреди парченцата. После обясни:

— Компанията „Хюрън Сикюрити“, която вие представлявате и която е наела тези тук момчета, е една от най-големите в Масачузетс. Тя е и една от най-трудно предоставящите достъп до своята информация. Собствеността е частна и никой не разкрива нищо пред никого, с изключение на официалните данни, които са длъжни да предоставят на държавата. Но аз все пак проверих някои неща с помощта на едни хора, които познавам. И от проверката стана ясно, че „Хюрън“ има връзки със сенчестия бизнес. Честно да ти кажа, въобще не ми се ще шефовете й да разбират, че съм душил около тях.

— Кое те притеснява?

— Хей! — извика Бостик, вече започнал да губи търпение. — Аз не знам абсолютно нищо, разбра ли?! Знам само, че тази компания наема хора, използвайки фалшиви самоличности, които след Взрива на годишнината най-неочаквано се изпаряват! Тези момчета са имали достъп до железопътното депо, където предишната нощ са били поставени експлозивите за терористичния акт. Та кой знае? Може пък да са имали основателни причини да изчезнат! Но пък не съм особено сигурен, че държа да разбера причината. Между другото, какво те накара да се фокусираш върху тях?

Фин се поколеба. Не беше очаквал подобно усложнение, а и не му се щеше да въвежда външни лица в делото „Танъри“. Накрая отговори:

— Нищо особено. Просто няколко потенциални свидетели, които не успяхме да открием.

— Е, може пък да има съвсем основателна причина да не ги откриете! Може би са имали нещо общо с терористичния акт!

— Не ми звучи логично — поклати глава адвокатът. — От къде на къде „Хюрън“ ще защитават подобни хора, ако наистина са имали нещо общо с взрива?! Какъв би бил мотивът им?

— Кой да ти каже?! Може пък някои заможни араби да са подкупили „Хюрън“. Или пък да са си дали сметка, че при една нова атака охранителният бизнес ще хвръкне във въздуха! Или пък са разбрали за измамата едва след това и толкова са се ядосали, че са помогнали на нашите момчета да изчезнат завинаги! — При тези думи Бостик прокара многозначително пръст през гърлото си. — Виж какво, Фин, причината няма никакво значение! Единственото, което има значение, е, че ситуацията е твърде опасна за мен! Отказвам се!

— Но аз продължавам да не те разбирам! — възкликна Фин. — Все трябва да има нещо, което пропускаме! Единственото, което искам от теб, е да пуснеш още няколко от имената на охранителите от списъците на „Хюрън“ в онези твои бази данни, за да провериш дали няма и други подобни фантоми!

— И защо?

— Наистина не знам, но нещо ми подсказва, че тук има нещо гнило! Просто ми се ще да разбера дали тези тримата тук са единични случаи или съществува някакъв постоянен модел. Едновременно с това подобна проверка би могла да ни помогне да разберем дали „Хюрън“ има нещо общо с взрива или не. Ако не друго, поне ще спиш по-спокойно!

— Окей — съгласи се Бостик. — Но как ще се докопаме до тези списъци?

— Отиваме в офиса ми. Веднага! Ще използваме данните от компютрите ни.

— Ще отидеш на работа в подобен вид?! Честно да ти кажа, онази история с баскетбола изобщо не минава!

Наистина не му се искаше колегите му да го видят в подобен вид, но се нуждаеше от някои отговори, при това бързо, а единственият начин да ги получи бе като прегледа материалите, намиращи се там.

— Прав си, пред едно бивше ченге може и да не минава, но на колегите си ще успея да я пробутам — отбеляза Фин.

— Добре, но да знаеш, че след това се оттеглям от случая!

* * *

Фин бе застанал зад Питър Бостик, който седеше пред компютърния терминал в оперативната зала на „Хауъри, Блек и Лонгбодъм“. Бяха изминали пет часа, откакто започнаха, и сега и двамата бяха изтощени и със зачервени очи. Бяха влезли тихо и незабележимо, а Фин бе преминал по коридорите със сведена глава, за да не забележат раните му. Извадиха късмет и успяха да влязат в залата, без никой да разбере за присъствието им тук.

От този дълъг престой пред компютърния монитор нервите и на двамата бяха опънати до краен предел. Но важното бе, че изпълниха задачата, за която бяха дошли — пуснаха имената на охранителите, работещи в „Хюрън“, през всички възможни бази данни на страната. Общият брой на служителите надвишаваше хиляда и проверката им се оказа бавна и досадна, но все пак я направиха — един по един, прецизно разследвайки миналото на всеки. И сега бе настъпил моментът да обобщят колко от имената са фиктивни.

— Сто и седем! — обяви Бостик след кратко изчисление.

Фин подсвирна.

— Поне така сочат нашите проучвания — изтъкна Бостик. — Търсачките, които използвахме, не са перфектни, макар че базата данни от социалното осигуряване е доста добра. Бих казал, че взети заедно, тези инструменти ни дават минимум деветдесет и девет процента успех в намирането на конкретни лица.

— Следователно, както и да го погледнем, пак остават най-малко сто охранители, които не съществуват. Служители, на които „Хюрън“ плаща заплати и различни бонуси.

— Смятам, че си напълно прав — кимна частният детектив.

— Хиляди дяволи! — подсвирна отново Фин. — Информацията е доста опасна, не мислиш ли?

— Меко казано — кимна бавно Бостик. — Но от друга страна нещо не ми се връзва. Надали са им необходими сто фалшиви самоличности, за да улеснят провеждането на терористичен акт!

— Напълно си прав. И точно затова не смятам, че става въпрос за тероризъм. Става въпрос за пари! Тези самоличност не са просто фалшиви — според мен въпросните хора изобщо не съществуват!

— Но защо?! — изуми се Бостик.

— Началната заплата за охранител от Агенцията за транспорта безопасност на Масачузетс е петдесет хиляди долара. Умножи го по сто и ще получиш пет милиона долара! Смятам, че тук става въпрос за измама с правителствени субсидии! Очевидно е, че някой прибира тези пари в собствения си джоб. Нали самият ти спомена, че „Хюрън“ има връзки със сенчестия бизнес?

— Ако бъдем по-точни — с мафията!

— Връзва се! Подобна измама с правителствени субсидии е точно в ресора на мафията и нейните съюзници!

— Как е възможно да си въобразят, че ще им се размине, а? Не са ли били наясно, че някой ще ги надуши?

— Очевидно през последните две години никой не го е направил — изтъкна Фин. — И ако не беше Взривът на годишнината, надали някой щеше да им обърне внимание! Мафията упражнява достатъчно силен контрол над профсъюзите, за да им запуши устата, а ако разполагат и със свой човек в управлението, кой ще им се опре?!

— Наистина ли вярваш, че са успели да вербуват някой от висшите политически кръгове?

Фин се сети, че Антонио Макгуайър и губернатор Уилям Кларк са близки приятели, което само по себе си беше твърде странно. Може би точно това тук го обясняваше. Но засега все още не беше готов да сподели заключението си с Бостик. Затова единственото, което каза, бе:

— Мисля, че е напълно възможно.

— Просто не мога да повярвам, че ние сме първите, които са надушили тази грандиозна измама!

„Не сме!“ — помисли си с тъга Фин. Сигурно Натали веднага е надушила какво става. И вероятно се е изправила срещу Макгуайър или Кларк, за да ги обвини, в резултат на което си е изпросила смъртта. Сега, когато и той знаеше истината, и неговият живот вече бе в опасност.

Сигурно и Бостик си мислеше същото, защото се извърна към Фин и отсече:

— Вече със сигурност не ме брой!

— Разбирам те! — кимна адвокатът. — Ако нещата тръгнат към някаква развръзка, изобщо няма да намесвам името ти! Много ти благодаря за всичко!

— Няма проблеми! — тупна го приятелски по гърба Бостик. — А ако все пак решиш да тръгнеш по тази следа, ти също внимавай! Докато бях в полицията, прекарах доста време на улицата, така че отлично знам как действат тези хора. Но не съм особено убеден, че изтънчен адвокат като теб знае как да се справи.

— Хей, не си ме виждал преди двадесет години! Повярвай ми, отлично знам срещу какви хора се изправям!