Серия
Скот Фин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dark Harbor, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

18

— Какво, за бога, правиш по тези места, Скоти?

Седяха на пластмасова масичка в „Династия“, в покрайнините на Китайския квартал, и чакаха за късната си вечеря от пържен ориз със скариди и зеленчуци.

Фин вдигна очи и погледна към Тай Макклуън. Приятелят му въобще не се беше променил през последните осем години. Не, чакай, като че ли бяха по-скоро двадесет.

Беше си все така огромен, както и в дните на тяхната младост. Висок сто и деветдесет и два сантиметра, с широки като корабни платна рамене и здрави, масивни като стълбове крака, той си оставаше все същият човек-канара.

Вече никой не ме нарича Скоти — поправи го Фин.

Май вече сме прекалено изтупани, за да слизаме в низините, а? — не му остана длъжен Макклуън. Никога не се бе връзвал на „превземките“ му, както се изразяваше самият той — нито в детството, когато улиците на Чарлстаун ги бяха събрали: един сирак и един имигрант, проправящи си път в живота из най-долнопробните свърталища на Източния бряг, нито преди няколко години, когато Фин, вече адвокат, го бе защитавал по дело за непредумишлено убийство и го беше спасил. — Скоти, не забравяй откъде си тръгнал, иначе ще си изгубиш душата! Цената на костюмите ти няма никакво значение!

— Извинявай — измънка примирено Фин. — Благодаря ти, че ме измъкна от онази дупка! Щях да загазя яко, ако не беше ти!

Макклуън се усмихна:

— Е, не е както едно време, нали? Пък и не може да се каже, че не си го заслужаваше, де! Да удряш по такъв гаден начин приятната дама! Ако беше някой друг, да знаеш, че лично щях да му нашаря задника! Даже не ти е жена, пък да я биеш! Срамота!

— Ама нали ти казах! Тя ме сграбчи за топките и се опита да ги откъсне! А аз просто се опитах да я махна от себе си! Сигурно съм приличал на истински идиот!

Макклуън се разтресе толкова силно от смях, че привлече погледите на неколцината късни клиенти в „Династия“.

— Така, като те гледам, май не си се променил много. И защо, по дяволите, ще се опитва да ти направи топките на пюре?

— Защото разбра, че няма да й се отвори парашутът!

— Ясно! — отбеляза все още през смях Тай, докато оглеждаше тъмните кръгове под очите му и бледото му лице. — Май нещо друго те е сграбчило за топките? Приличаш ми на деветдесет килограмова торба кравешки лайна! Какво става с теб, Скоти?

— Не е нещо, за което можеш да ми помогнеш — въздъхна Фин. — Просто преди няколко седмици убиха моя добра приятелка. И все още не мога да свикна с тази мисъл. Това е. Май точно заради това отидох и в онзи бар. Преди време тя ме заведе там, та сигурно съм си казал, че като вляза вътре, ще се почувствам по-добре. Но се оказа, че не съм прав.

— Жена? И те е завела в клуб „Кис“?! — Макклуън го изгледа скептично. — В този вертеп никога не са се навъртали почтени дами. Да не би да те е разработвала?

— Нищо подобно — отговори Фин, но тъй като забеляза, че Тай не му се връзва особено, добави: — Светът отдавна се е променил, изостанал ирландски, католически динозавър такъв! Съвременните жени могат да ходят и на други места, освен на църковни сбирки!

— За едно нещо си прав — светът наистина се е променил, само че не към добро. Дори и свещениците вече взеха да се наслаждават прекалено много на свободата си!

— Опасявам се, че мнозина от тях се наслаждават и на редица други неща!

— И тук си напълно прав — откачени копелета! — съгласи се Макклуън и отново огледа приятеля си. — Виж какво, Скоти, щом е била твоя приятелка, съжалявам, че си е отишла от този свят. Мога ли да направя нещо за теб?

— Не, но все пак ти благодаря!

— Виж, аз не забравям приятелите си, особено старите! Ако не беше ти, и до днес щях да гния по затворите заради онова обвинение в непредумишлено убийство. И което е още по-важно, познаваме се още от деня, в който кракът ми стъпи на този бряг! Така че, ако все пак мога да направя нещо за теб…

— Наистина няма нищо! Но ако се появи, бъди сигурен, че веднага ще те потърся!

Макклуън продължи да оглежда Фин още няколко секунди, след което извади от джоба си лист хартия, написа нещо на него и го подаде на приятеля си:

— Това е номерът на мобилния ми телефон. Не го давам на кой знае колко хора, така че те моля да го запазиш за себе си. Телефонът ми е винаги включен за теб!

Фин пое листа смръщено и попита:

— С какво точно се занимаваш напоследък, че държиш телефона си непрекъснато включен?

— От къде на къде един приятен и почтен адвокат като теб ще иска да знае отговора на този въпрос?

— Прав си. Забрави, че съм питал.

Поседяха още няколко минути така, потънали в мълчание — двама стари приятели от опасен квартал, които бяха наясно, че невинаги е необходимо да се говори. После Тай вдигна бирата си и изрече нещо неразбираемо.

— Бива си го! — усмихна се Фин — Какво беше.

— Стара ирландска поговорка.

— Прозвуча доста приятно. И какво означава?

— „Не виждай онова, което виждаш; не чувай онова, което чуваш! И ако те питат, казвай, че не знаеш!“

— Напътствия от родината значи!

— При това абсолютно приложими не само за стария свят, но и за новия, Скоти! И ако ме питаш — с още по-голяма сила!