Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (9)

Седма глава
Постъпване в гвардията

Мировият съдия:

— Ето, подай ми устава…

Закълни се, целуни книгата…

Подпиши и бъди герой,

като вземаш дял от държавната хазна

за храбрите дела, които ще извършиш,

по шест пенса на ден, храна

и облекло

„Записващият новобранец“

Стрелците заповядаха на един прислужник да слезе от коня, за да го дадат на Дъруърд, който продължи с войнствените си сънародници към замъка Плеси, където — макар и не по своя воля — щеше да остане в мрачната крепост, чиято външност го бе поразила тази сутрин.

По пътя, в отговор на многократните въпроси от вуйчото, Куентин му разказа точно как бе попаднал тази сутрин в такова опасно положение. Той виждаше своя разказ само откъм тъжната му страна, но другарите му се смяха от сърце.

— Тая работа не е шега — каза вуйчо му. — Но какво, дявол да го вземе, е накарало това безразсъдно момче да се занимава с трупа на някакъв проклет еврейско-мавърски езичник?

— Да беше се скарал с хората на Тристан за някоя хубава женичка, както направи Майкъл Мофат, да го разбереш! — добави Кънингам.

— Аз мисля, че за нас е обидно Тристан и хората му да объркват нашите шотландски кепета с фесовете и тюрбаните на ония крадливи скитници — обади се Линдзи. — И ако не могат сами да видят разликата, ще трябва да ги научим. Но според мене Тристан просто се преструва, че не разбира, за да може да лови добродушните шотландци, които идват да видят близките си.

— Мога ли да попитам, вуйчо — намеси се Куентин, — какви са тия хора, за които приказвате?

— Можеш, разбира се — отвърна вуйчо му. — Само че не зная, любезни племеннико, кой би могъл да ти отговори. Не аз, във всеки случай, макар и да зная за тях толкова, колкото знаят всички; те нахълтаха тук преди година-две просто като скакалци.

— Да — добави Линдзи, — а добрият Жак (така наричаме селяните, младежо… с време и ти ще научиш нашия език)… добрият Жак, казвам, малко го е грижа какъв вятър довява и тях, и скакалците; иска само да знае каква буря ще ги отнесе.

— Толкова злини ли правят? — попита младежът.

— Злини ли?… Ами че те са езичници, момче, евреи или най-малко мохамедани и не почитат нито света Богородица, нито светиите (Кънингам се прекръсти), крадат каквото им попадне, пеят, гадаят…

— А разправят, че между жените им имало и хубавички — каза Гътри; — но Кънингам знае най-добре.

— Я гледай! — извика Кънингам. — Предполагам, че не си искал да ме обидиш?

— Не, разбира се — отвърна Гътри.

— Дружината да отсъди — продължи Кънингам. — Ти си позволи да кажеш, че аз, един шотландски благородник, който живее в лоното на светата църква, имам приятелка от тая поганска паплач.

— Нищо подобно — намеси се Льо Балафре. — Той се пошегува… Другари не бива да се карат.

— Да не се шегуват тогава — измърмори Кънингам в брадата си.

— Има ли такива скитници и в други страни освен във Франция? — попита Линдзи.

— Сигурно има… Такива банди са се появявали в Германия, в Испания и в Англия — отговори Льо Балафре. — Но добрият Свети Андрей е опазил Шотландия от тях.

— Шотландия — възрази Кънингам — е прекалено студена за скакалци и прекалено бедна за крадци.

— Или може би Джон планинарят търпи само своите крадци — добави Гътри.

— Трябва да ви кажа — заяви Балафре, — че аз съм от горния Ангъс, имам знатни роднини в Глен-Айла и не позволявам да злословите за планинците.

— Няма да отречеш все пак, че крадат добитък? — попита Гътри.

— Да отмъкнеш някое говедо не е кражба — отвърна Балафре. — Поддържам това когато и където пожелаеш.

— Засрамете се, приятели — прекъсна ги Кънингам. — Кой започна кавгата?… Момчето не бива да вижда такъв глупав несговор… А ето че стигнахме и до замъка. Аз ще подаря едно буренце вино, за да погуляем приятелски; заповядайте на вечеря у мен. Ще пием за Шотландия — и за горната, и за долната.

— Прието… прието — извика Балафре. — И аз ще подаря едно, за да загладя грубостта си и да вдигна наздравица за постъпването на моя племенник в нашия корпус.

Когато те наближиха замъка, стражите вдигнаха желязната решетка и спуснаха подвижния мост. Шотландците влязоха един по един; но пред Куентин стражите кръстосаха копията си и му заповядаха да спре, а от стените опънаха лъкове и насочиха аркебузите — една прекалена бдителност, защото младият чужденец идваше с отряд от гарнизона, дори от един и същи корпус с дежурната стража.

Останал нарочно до племенника си, Льо Балафре даде необходимите обяснения и след доста продължително колебание и бавене младежът бе отведен под строга охрана до жилището на лорд Крофорд.

Шотландският благородник беше един от последните потомци на храбрите шотландски рицари и феодали, служили продължително и вярно на Шарл VI в кръвопролитните войни, довели до независимостта на френската корона и изгонването на англичаните. Той бе воювал още като момче редом с Дъглас и Бъкан^[1], препускал бе под знамето на Девата от Арк^[2] и беше навярно един от последните шотландски рицари, изтеглили с такава готовност мечовете си против своите „стари врагове англичаните“ в защита на кралските лилии. Старият барон се бе отказал от всяка мисъл за завръщане в своята родина навярно много повече поради промените, настъпили в шотландското кралство, и защото бе свикнал с френския климат и обноски, отколкото заради високата длъжност, която имаше в двора на Луи; със своя откровен и честен характер той бе спечелил голямо влияние пред краля, който — макар да не вярваше изобщо в човешката добродетел и почтеност — оказваше най-голямо доверие на лорд Крофорд; защото шотландецът не се намесваше никога във въпроси извън обсега на своята длъжност.

Балафре и Кънингам последваха Дъруърд и стражата в жилището на командира. Неговата достойна външност, както и уважението на тези горди воини, които не зачитаха сякаш никого другиго, направиха много дълбоко впечатление на младежа.

Лорд Крофорд беше висок, а с годините бе изтънял и измършавял; но мускулите му бяха запазили все още поне силата, ако не и пъргавината на младостта. Така че той можеше да издържа при поход тежестта на бронята не по-зле от най-младия войник в отряда му. Беше грозен, с набраздено от белези и загоряло от слънце и вятър лице, а погледът му, гледал смъртта в тридесет жестоки битки, издаваше не свирепата му смелост на наемен войник, но спокойно презрение към опасността. Високата му изправена снага беше загърната сега в широк халат, стегнат с кожен колан, на който висеше къс меч с разкошно украсена дръжка. Седнал на диван, покрит с еленова кожа, с верижката и значката на ордена Сен Мишел на шия и с очила на носа (едно съвсем ново изобретение), той се бе зачел в огромен ръкопис, съставен от Луи за дофина. Това беше сборник от правила за военно и гражданско управление, за който кралят искаше да чуе мнението на опитния шотландски воин.

При влизането на неочакваните посетители лорд Крофорд остави недоволно книгата и запита на родното си наречие:

— Какво, дявол да го вземе, пак ви не достига?

Много по-почтително, отколкото би се държал може би пред самия Луи, Балафре разправи подробно положението, в което се намираше племенникът му; и помоли смирено за закрилата на негова светлост. Лорд Крофорд го изслуша внимателно. Той се усмихна на наивността, с която младежът се бе намесил в полза на обесения престъпник, но поклати недоволно глава при разказа за свадата между шотландските стрелци и военната полиция.^[3]

— Колко пъти — запита той — ще ми донасяте за оправяне такива объркани конци? Колко пъти ще трябва да ви казвам, особено на вас двамата, Людовик Лесли и Арчи Кънингам, че чужденецът трябва да се отнася скромно и почтително към тукашните хора, ако не иска да го подгонят всички градски кучета? Но ако не можете да минете без разпри, предпочитам все пак да са с онзи негодник началника на полицията, отколкото с някой друг; а за сегашната разправия, Людовик, те осъждам по-малко, отколкото за другите ти нарушения, защото съвсем естествено е да се застъпиш за младия си сродник. И няма да оставим този младеж да попадне в нова беда! Дай ми от оная полица списъка на дружината; ще впиша веднага името му в нашия отряд, за да може да се ползва и той от привилегиите.

— Ако ваша светлост позволи… — започна Дъруърд…

— Полудя ли това момче? — извика вуйчото… — Как заговорваш на негова светлост, без да те е запитал?

— Търпение, Людовик — прекъсна го лорд Крофорд. — Да чуем какво има да ни каже младежът.

— Искам да заявя само, ако ваша светлост позволи — продължи Куентин, — че, както бях казал вече на вуйчо си, аз се колебаех дали да постъпя на служба тук. Но колебанието ми изчезна, щом видях благородния и опитен командир, под чиито заповеди ще служа; защото погледът ви вдъхва доверие и почит.

— Добре говориш, моето момче — отвърна старият лорд, който не остана безчувствен към ласкателството; — имам известна опитност и дано Бог ме удостои да стана още по-добър служител и началник. А ти, Куентин, постъпваш в достойния корпус на нашата шотландска гвардия като оръженосец на вуйчо си и ще служиш под негова заповед. Вярвам, че ще станеш истински воин, ако се съди по външността ти… При това си и от благороден род… Людовик, погрижи се племенникът ти да се заеме прилежно с бойните упражнения, защото скоро ще има да се чупят копия.

— Кълна се в меча си, много се радвам, милорд… Този продължителен мир ще превърне всички ни в страхливци. Сам аз чувствам, че смелостта ми ще загине в тая проклета тъмница — замъка.

— А на мене едно птиче ми изчурулика на ухото — продължи лорд Крофорд, — че „знамето ни старо пак ще се развее скоро из полето“.

— Ще изпия тая вечер една чаша повече за песента му — каза Балафре.

— Ти пиеш по една чаша повече за всяка песен — отвърна лорд Крофорд. — Но страх ме е, Людовик, да не си налееш някой ден една горчива чаша.

Лесли отвърна малко смутено, че доста време не е пил; но негова светлост сигурно знае обичая в дружината да се полее приемането на нов другар.

— Вярно — съгласи се старият командир, — забравих случая. Ще изпратя няколко бутилки вино за гуляя ви при условие да приключите преди залез-слънце. Освен това… стражите да бъдат грижливо подбрани и никой от тях да не участва в пиршеството.

— Заповедите на ваша светлост ще бъдат изпълнени най-точно — отговори Людовик. — А не ще забравим и наздравица за вас.

— Не е изключено — добави лорд Крофорд — и аз да понадникна във веселбата ви… колкото да видя, че всичко е наред.

— Ваша светлост ще ни бъде най-скъп гост — заяви Людовик.

И всички излязоха в отлично настроение да подготвят войнишкия си гуляй, на който Лесли покани двадесетина свои другари, отдавна свикнали да се хранят заедно.

Едно войнишко пиршество се урежда почти винаги бързо, щом има достатъчно храна и напитки; но в сегашния случай Людовик започна да се суети, за да достави по-хубаво вино от друг път; като обясни, че „старият лорд е най-опитният гуляйджия между тях и макар да проповядва въздържание, след като е изпил на кралската трапеза колкото му се е полагало, не пропуска случай да изпие и на вечеря още една кана вино“.

— Така че, другари — каза Балафре, — пригответе се да чуете старите разкази за битките при Верньой и Боже.^[4]

Готическото помещение, гдето обикновено се събираха, бе следователно набързо подредено; прислужниците бяха изпратени да донесат зеленина за пода; а трапезата и стените бяха покрити с бойните флагове на шотландската гвардия и с пленените вражески знамена.

Следващата задача беше да облекат колкото е възможно по-бързо новобранеца с униформата и въоръжението на гвардията, за да получи правото да се ползва от привилегиите на корпуса, при който — с подкрепата на своите сънародници — ще може свободно да не зачита всесилния и неотстъпчив шеф на военната полиция.

Банкетът беше необикновено весел; гостите приеха с изблик на безкрайно родолюбие този новобранец, дошъл от любимото отечество. Пяха стари шотландски песни, разказваха предания за древни шотландски герои, за подвизите на бащите си, припомниха случки, в които те са се проявили; и богатите равнини на Турен се превърнаха сякаш в безплодната планинска земя на Каледония.^[5]

Въодушевлението им бе достигнало вече своя връх и всеки се стремеше да разкаже още някой скъп спомен за Шотландия, когато възторгът им получи нов тласък от появата на лорд Крофорд, стоял на тръне — както бе предрекъл Льо Балафре — на кралската трапеза и побързал да се измъкне, за да дойде при своите сънародници. За него беше запазено почетно място на трапезата; защото, макар че беше след краля пръв конетабъл и командващ шотландската гвардия, членовете на този корпус или, както бихме ги нарекли днес, войниците му бяха все благородници, така че шефът им можеше да седи на една трапеза с тях и да взема участие в пиршествата им, без да накърни с това своето началническо достойнство.

Този път обаче лорд Крофорд отказа да заеме отредения за него стол, помоли ги „да се веселят“ и остана да ги гледа отстрана с явно удоволствие.

— Не го закачай — прошепна Кънингам на Линдзи, който предложи чаша вино на благородния командир. — Не го закачай… не му се бъркай в работата… Остави го сам да си я вземе.

И наистина старият лорд отначало се усмихна, поклати глава и остави чашата, без да се докосне до нея, но след малко сякаш от разсеяност отпи няколко глътки, като припомни съвсем на място, че не е редно да не пие за здравето на достойния младеж, който постъпва днес в техния корпус. Както може да се предположи, наздравицата бе посрещната с радостни възгласи, особено след като старият вожд им съобщи, че е разказал на мистър Оливие за днешната случка.

— А тъй като бръснарят не обича много касапина, той ми помогна да получа от краля заповед до началника на полицията да прекрати всякакво преследване срещу Куентин Дъруърд и при всички случаи да зачита привилегиите на шотландската гвардия.

Нови възгласи посрещнаха вестта му, чашите бяха напълнени отново с искрящо вино, всички вдигнаха наздравица за благородния лорд Крофорд, смел защитник на привилегиите и правата на своите сънародници. Добрият стар лорд трябваше да пие от учтивост и при тази наздравица; после се отпусна сякаш несъзнателно на приготвения стол, повика Куентин при себе си и го обсипа с въпроси за положението в Шотландия, за знатните шотландски родове, така че момъкът почти не смогваше да отговаря; в същото време — сякаш между другото — старият лорд поднасяше чашата към устните си със забележката, че общителността и веселието са отлика на шотландските благородници, но младежите като Куентин трябва да бъдат внимателни и да не прекаляват; по този повод каза много хубави неща, докато езикът му, зает да хвали въздържанието, започна да се позаплита и да говори малко по-тежко. Войнствеността на дружината се разгаряше след всяка изпразнена бутилка, докато най-после Кънингам предложи да пият за по-скорошно развяване на орифлама — знамето на френския крал.

— И то от бургундски вятър! — добави Линдзи.

— Приемам наздравицата с цялата си душа, останала в това изтощено тяло — отговори лорд Крофорд. — Макар и стар, все още се надявам, че ще го видя пак да се вее. Слушайте, събратя (виното го бе направило много по-приказлив), като верни служители на френската корона, трябва да знаете, че е пристигнал пратеник от херцог Шарл Бургундски с не особено миролюбиво поръчение.

— Аз видях екипажа, конете и свитата на граф Дьо Кревкьор — обади се един от гостите — пред гостилницата при черничевата горичка. Разправят, че кралят нямало да ги приеме в замъка.

— Господ да му отговори, както заслужава! — намеси се и Гътри. — От какво пак се оплаква?

— Разправии за границата — каза лорд Крофорд; — освен това кралят взел под своя закрила една дама от Бургундия, някаква графиня, избягала от Дижон, защото херцогът, който й бил настойник, искал да я омъжи за своя любимец Кампо Басо^[6].

— Сама ли е пристигнала тук, милорд? — попита Линдзи.

— Не, дошла е с една по-възрастна своя роднина, която се съгласила да я придружи.

— А дали кралят, който е феодален господар на херцога — обади се Кънингам, — ще се намеси между херцога и неговата поданица, над която Шарл има същите права, каквито би имал и кралят, ако херцогът умре?

— Кралят ще се ръководи, според навика си, от политически съображения; вие знаете — продължи Крофорд, — че той не е приел открито тези дами, нито ги е поставил под закрилата на дъщерите си, мадам Божо и принцеса Жана, така че сигурно ще действа според обстоятелствата. Той е наш господар… но не е предателство да кажем, че ще гони кучетата и ще бяга със заека, тоест ще гледа да е добре с всеки християнски принц.

— Само че Бургундският херцог не разбира от такова двуличие — отвърна Кънингам.

— Да — съгласи се старият лорд. — Затова е много вероятно да се скарат.

— Дано свети Андрей да ускори тогава битката! — каза Балафре. — Преди десет, не, още преди двадесет години ми предсказаха, че щастието на моя дом ще дойде от женитба. Знае ли човек какво може да се случи, ако тръгнем да се бием за честта и за любовта на прекрасните дами, както се пее в старите романси?

— Ти ли с тая бразда на лицето ще приказваш за любовта на дамите? — обади се Гътри.

— По-добре да не видиш любов, отколкото да се любиш с циганска поганка — сряза го Балафре.

— Тихо, приятели! — прекъсна ги лорд Крофорд; — без хладно оръжие, без остри насмешки… И без разправии! Колкото до дамата, тя е толкова богата, та няма да се падне на някой беден шотландски благородник, иначе и аз бих си поставил кандидатурата, макар да наближавам осемдесетте. Да пием все пак за нейно здраве, щом е такова светило.

— Нея трябва да съм видял — обади се друг стрелец, — докато бях на стража тази сутрин при вътрешните врати; само че тя приличаше не толкова на светило, колкото на тъмен фенер, защото и тя, и другата, която дойде с нея, влязоха в замъка в затворена носилка.

— Срамота, Арно, срамота! — сряза го лорд Крофорд; — войник не бива никога да казва какво е видял, докато е бил на пост. Освен това — добави той след кратко мълчание, тъй като любопитството му надделя над дисциплината, която сметна за необходимо да прояви — защо мислиш, че в една от тези носилки е била непременно графиня Изабел дьо Кроа?

— Не мисля, милорд — отговори Арно. — Зная само, че моят мечоносец разхождал конете ми по пътя за селото и там се срещнал с мулетаря Доген, който връщал носилката в гостилницата, защото те били на оня приятел от черничевата горичка — имам предвид собственика на Кралската лилия… Доген поканил Сондърс Стийд да пийнат по чашка, а понеже и на Сондърс му се искало да пийне…

— Искало му се… — прекъсна го старият лорд; — аз пък предпочитам, господа, да не ви се иска; а всички ваши прислужници, мечоносци и телохранители, както бихме ги наричали в Шотландия, все прибързват да пийнат по чашка, с когото се случи… Този навик е опасен във време на война и трябва да го изоставите. И тъй като приказката ти, Андрю Арно, беше дълга, ще я прекратим с една чашка; както казват нашите планинци — прекъсни приказката с чашка; чудесна келтска мъдрост… Да пием за здравето на графиня Изабел дьо Кроа и да й пожелаем по-добър съпруг от оня италиански негодник Кампо Басо!… И така, Андрю Арно, какво казал мулетарят на твоя телохранител?

— Казал му под строга тайна, с позволение на ваша светлост — продължи Арно, — че двете дами, които отвел преди малко в замъка в затворени носилки, били важни особи, които прекарали няколко дни в дома на господаря му, гдето кралят ги посетил няколко пъти тайно и им оказал голяма почит. А сега — според мулетаря — избягали в замъка, за да не се срещнат е граф Дьо Кревкьор, пратеника на Бургундския херцог, който изпратил един гончия да съобщи за пристигането си.

— А сега, Андрю, дай думата и на мен! — обади се Гътри. — Аз пък се заклевам, че чух графинята да пее и да си приглася с лютня, като идвах насам през вътрешния двор… Гласът идваше откъм еркерния прозорец в кулата на дофина; такава песен не се е чувала досега в замъка Плеси дю Парк. Кълна се във вярата си, помислих, че пее феята Мелюзина. Спрях се, макар да знаех, че трапезата е сложена и всички чакате, спрях се като…

— Като муле, Джони Гътри — довърши вместо него командирът му; — с дългия си нос си надушвал вечерята, с дългите си уши си слушал песента, а късият ти ум не е могъл да ти покаже кое да предпочетеш… Я слушайте! Сякаш камбаните на катедралата звънят за вечерня?… Нима дойде вече това време?… Сигурно онзи глупак клисарят е почнал да звъни един час по-рано.

— Камбаната си звъни точно навреме — възрази Кънингам; — и слънцето залязва вече накрай равнината.

— Да! — съгласи се лорд Крофорд. — Щом е така, момчета, да я караме с ред… който върви полека, стига далеко… от тих огън сладка гозба… весели се с мярка… все мъдри поговорки… Още една наздравица за благополучието на старата Шотландия — и всеки на поста си.

Изпиха още по чаша на прощаване и си тръгнаха — внушителният стар барон под ръка с Балафре — под предлог да му даде някои наставления за племенника му, а всъщност защото се боеше, че едрите му крачки може да се сторят на подчинените му не така уверени, както подобава на високия му чин. Той премина важно двата двора между жилището си и залата, гдето се бе състоял гуляят, а на раздяла предупреди тържествено Людовик да бди за поведението на племенника си, особено що се отнася до виното и жените.

Трябва да кажем, че нито една дума от казаното за графиня Изабел не избягна от вниманието на младия Дъруърд; а когато се прибра в стаичката, гдето щеше да живее с пажа на вуйчо си, той веднага се отдаде отново на своите мечти. Както читателят сигурно се досеща, младият воин си бе създал прекрасен роман върху предположението, че девойката от кулата, чиято песен бе слушал с такова увлечение, прекрасната виночерпка на майстор Пиер и богатата графиня, избягала от омразния бъдещ съпруг и от жестокия си опекун, който злоупотребява със своята феодална власт, са едно и също лице. В съзнанието на Куентин съществуваше съмнение само по отношение на майстор Пиер, който имаше такава голяма власт над онзи важен офицер, от чиито ръце сам Куентин едва бе успял да се спаси. Но тези мечти, ненарушени от Уил Харпър, неговия другар по стая, бяха прекъснати най-после от вуйчо му, който заповяда на Куентин да си легне веднага, за да стане рано и да го придружи до кралската приемна, гдето Лесли беше дежурен с петима свои другари.