Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (30)

Двадесет и осма глава
Неизвестност

… Прислужнико щастлив, легни си!

Покой не знаят само кралските глави.

Шекспир, „Хенри IV“

Четиридесет въоръжени войници, едни с извадени саби, други със запалени факли, придружаваха или по-скоро отвеждаха под стража крал Луи от кметството на Перон към замъка; и когато той влезе в мрачната, неприветна крепост, стори му се, че някакъв глас пошушна в ухото му предупреждението, изписано от флорентинеца^[1] над входа на ада: „Оставете всяка надежда“.

Възможно е в този миг в душата на краля да е проблеснало разкаяние, ако си е спомнил стотиците, не, хилядите нещастници, изпращани безпричинно или по най-леко подозрение в подземията на собствените му тъмници без надежда за освобождение, за да проклинат живота, за който все още се вкопчваха с животинска страст.

Яркото сияние на факлите затъмняваше бледата луна, закривана от облаци много по-често, отколкото през миналата нощ, а червеникавата им задимена светлина хвърляше още по-тъмна сянка върху старинните сгради и огромната тъмница, наричана граф Ерберова кула. Нея именно Луи бе зърнал с неприятно предчувствие миналата вечер, а сега му беше съдено да остане там, под заплахата на всяко насилие, каквото неговият всевластен и гневлив васал би пожелал да извърши в потайните й скривалища.

Сърцето на краля се сви още повече, когато на минаване през двора той видя няколко трупа, върху които бяха метнали набързо по един войнишки плащ. Луи разбра веднага, че това са стрелци от неговата шотландска гвардия, които — обясни граф Дьо Кревкьор — отказали да предадат на новата стража охраната на кралските покои, както бе заповядал херцогът. При последвалата схватка с черните валонци били убити няколко души, докато офицери от двете страни успели да възстановят реда.

— Верните ми шотландци! — промълви кралят, загледан в тъжната картина. — Ако бихте могли да се биете един на един, в цяла Франция и в цяла Бургундия не биха се намерили бойци, равни на вас.

— Да, Ваше величество — каза Балафре, който вървеше непосредствено след него. — Майсторът коси ливадата^[2]… Но все пак малцина могат да се справят с повече от двама души наведнъж. И аз дори не обичам да се разправям с трима, освен при случаи, когато човек няма време да брои главите.

— Тук ли си, стари приятелю? — запита кралят, като се обърна. — Имам значи все още един верен поданик със себе си.

— И още един, готов да даде на Ваше величество и мнение, и услуги — промълви Оливие Лопатара.

— Всички сме верни — изръмжа Тристан Отшелника; — защото убият ли Ваше величество, не ще оставят нито един от нас да ви преживее, дори да бихме пожелали.

— Това е вече истински залог за вярност и сплотеност — обади се Льо Глорийо, тръгнал, както вече споменахме, от любопитство с Кревкьор.

В това време набързо повиканият управител на замъка се стараеше трудолюбиво да завърти тежкия ключ в неподатливата брава на огромната готическа тъмница и накрая бе принуден да повика на помощ един от войниците на Кревкьор. След като отвориха, шест души тръгнаха напред със запалени факли по тесен извит коридор с бойници в сводовете и нишите на дебелите стени. В края на този коридор започваше също така тясна и неприветна стълба от огромни каменни блокове, грубо издялани и нееднакво високи. По нея стигнаха пред обкована с желязо врата, отгдето влязоха в голямата зала на кулата, едва-едва осветена дори денем (защото отворите в дебелите стени приличаха повече на процепи, отколкото на прозорци), а сега съвършено тъмна навред, гдето не достигаше пламъкът на факлите. Два-три прилепа и други нощни птици, събудени от неочакваната светлина, едва не угасиха факлите, литвайки внезапно срещу тях. През това време управителят се извиняваше церемониално на краля, че не успял да подреди залата, защото заповедта дошла съвсем ненадейно; освен това помещението не било използвано цели двадесет години, пък и по-рано, след царуването на Шарл Простия, било отваряно много нарядко.

— Шарл Простия ли? — повтори Луи. — Сега си спомням историята на тази кула… Той е бил убит тук предателски от своя васал граф Ербер дьо Вермондоа… както се разправяше в нашите летописи. В ума ми се въртеше някакво предание, свързано с Перонската крепост, но не можех да си го припомня… Тук значи е бил убит един от моите предшественици!

— Не, Ваше величество — отвърна старият управител, пристъпвайки с усърдието на чичероне, който показва една забележителност. — Не тук, а в страничната стая, гдето се влиза от спалнята на Ваше величество.

Той отвори веднага в края на залата една вратичка, която водеше в малка стая, каквито са обикновено спалните в старинните сгради; но тъкмо затова много по-приятна от огромния празен салон, отгдето бяха минали. Тук бяха направени набързо някои приготовления за настаняването на краля. Окачили бяха гоблени, зад ръждясалата решетка на камината пламтеше огън, на земята имаше сламеници за придворните, които — според тогавашния обичай — щяха да нощуват заедно с краля.

— В залата ще поставим легла за останалите членове на свитата ви — продължи приказливият старец. — Но толкова късно бяхме предупредени, та моля Ваше величество да ни извини… Ако Ваше величество благоволи да погледне през вратичката зад гоблена, ще види изсечена в самия зид стаичката, гдето е бил убит Шарл; има и тайна стълба, през която са минали убийците. Ваше величество вижда сигурно много по-добре от мене и ще забележи петната от кръв по дъбовата врата, макар че са отпреди петстотин години.

Докато разправяше всичко това, той се мъчеше да намери и отвори вратичката, но кралят го прекъсна:

— Почакай, старче, почакай малко… може би ще има да разправяш нова приказка и да показваш нови петна… Какво ще кажете, сеньор Дьо Кревкьор?

— Мога да кажа само, че двете помещения са на разположение на Ваше величество както собствените ви покои в замъка Плеси, а на Кревкьор, едно име, неопетнено досега с измяна и убийства, е поверена външната им защита.

— Ами тайната стълба към стаичката, за която спомена старецът? — запита тихо и тревожно Луи, стиснал с една ръка китката на Кревкьор и сочещ с другата вратата.

— Тя е навярно бълнуване на Морне — отвърна Кревкьор — или някакво глупаво предание… Но ще проверим.

Той се готвеше да отвори вратичката, когато Луи го спря:

— Не, Кревкьор, недейте… Вашата чест е достатъчна гаранция… Но какво смята да прави херцогът с мене, Кревкьор? Едва ли се надява, че ще може да ме държи дълго в плен… С една дума, кажете какво мислите, Кревкьор?

— Господарю — каза графът, — доколко Бургундският херцог е възмутен от страшната жестокост, извършена срещу негов близък роднина и съюзник, Ваше величество може сам да прецени; както само вие знаете доколко той има право да смята, че то се дължи на подстрекателства от ваши агенти. Но моят владетел има благороден нрав и дори в изблик на най-голямо раздразнение не е способен на скрити злодеяния. Каквото и да стори, ще го стори денем, пред очите на двата народа. Мога още да добавя, че желанието на всичките му съветници, с изключение може би на един-единствен, е да постъпи в случая с кротост, великодушие и справедливост.

— О, Кревкьор! — отвърна кралят, като го улови за ръка, развълнуван сякаш от някакъв неприятен спомен. — Колко щастлив е владетелят, който има край себе си съветници, способни да го предпазват от изблика на собствения му гняв! Техните имена ще бъдат записани със златни букви в историята на неговото царуване… Ах, благородни Кревкьор, да ми бе дарила съдбата човек като тебе!

— В такъв случай Ваше величество би се потрудил да се отърве колкото може по-скоро от него — обади се Льо Глорийо.

— О-о, и ти ли си тук, господин мъдрецо? — запита Луи, като се обърна, променяйки изведнъж развълнувания тон, с който говореше на Кревкьор, във весела закачливост. — И ти ли ни придружаваш?

— То се знае, Ваше величество — отвърна Льо Глорийо. — Мъдростта трябва да следва в шутовско одеяние, щом глупостта води в багреница.

— Как трябва да те разбирам, господин Соломоне? — запита Луи. — Да не желаеш да сменим местата си?

— Недай Боже, господарю — отговори Льо Глорийо. — Нито дори за петдесет крони!

— А защо?… Като знам какви са сегашните владетели, аз бих бил много доволен да ми бъдеш крал.

— Ваше величество има право — отговори Льо Глорийо. — Само че като преценявам ума ви по това, докъде ви доведе, не зная дали не бих се срамувал да имам такъв глупав шут.

— Млъкни, приятелю! — извика граф Дьо Кревкьор. — Много си отпускаш езика!

— Оставете го да си приказва — намеси се кралят. — Не зная нещо да заслужава повече присмех от глупостта на тия, които би трябвало да бъдат умни… А ти, драги мъдрецо, вземи тая кесия заедно със съвета ми никога да не бъдеш толкова глупав, та да се мислиш по-умен от другите. И направи ми, моля ти се, услугата да потърсиш моя астролог Марциус Галеоти и незабавно да ми го изпратиш.

— Веднага, господарю — отвърна шутът. — Сигурен съм, че ще го намеря у Жан Доплтур; защото и философите знаят като глупците къде се намира най-хубаво вино.

— Позволете да ви поискам, сеньор Дьо Кревкьор, свободен пропуск за учения мъж — каза Луи.

— Той ще може, разбира се, да влезе, Ваше величество — отговори графът. — Но със съжаление трябва да добавя, че според дадените ми инструкции никой не бива да напусне покоите на Ваше величество… Лека нощ, господарю — добави той. — А сега отивам да дам нареждания да приготвят външната зала за удобно нощуване на господата, които ще останат там.

— Не се безпокойте за тях, господин графе — отвърна кралят. — Те са свикнали да презират неудобствата. Пък и да ви кажа правото, не бих желал да видя никого другиго освен Галеоти, ако това не противоречи на инструкциите ви.

— Моите инструкции са да оставя Ваше величество да бъде пълен господар в покоите си — каза Кревкьор. — Такава е заповедта на моя господар.

— Вашият господар, граф Дьо Кревкьор — отговори Луи, — когото с право мога да нарека и мой, е твърде любезен… Моите владения — добави той, — макар и малко стеснени по обем, защото се състоят само от една старинна зала и една спалня, са все пак предостатъчно обширни за всички поданици, с които мога да се похваля.

Граф Дьо Кревкьор се сбогува. След малко се чу шумът от смяната на часовите, придружен от заповедите на офицерите и бързите стъпки на освободените стражи. После всичко утихна. Остана да се чува само шепотът на дълбоката мътна Сома, която се плъзгаше лениво покрай стените на крепостта.

— Излезте в залата, приятели — обърна се Луи към своята свита; — но не лягайте. Бъдете нащрек, защото тази нощ ни чака още едно, и то много важно дело.

Оливие и Тристан се оттеглиха в залата, гдето Балафре и двамата помощници на Тристан останаха, когато другите влязоха в спалнята. За да се осветляват и топлят, те бяха нахвърлили цял куп съчки в огъня и загърнати в плащовете си, седяха на пода в най-различни пози, изразяващи тревогата и унинието им. Оливие и Тристан сметнаха, че е най-добре да последват примера им; а тъй като не се обичаха в дните на благополучието си, още по-малко изпитваха желание да се доверят един другиму при този странен и неочакван обрат на съдбата. Затова всички мълчаха унило.

През това време господарят им преживяваше в усамотението си такава мъка, която изкупваше донегде страданията, налагани понякога по негова заповед. Той се разхождаше из стаята с бързи, неравни стъпки, спираше се, стискаше ръце, с една дума, даваше воля на вълнението, което така успешно бе укрил пред другите. Най-после застана пред вратичката, зад която — според стария Морне — е бил убит един от царствените му предшественици, и кършейки ръце, започна един задъхан монолог:

— Шарл Прости… Шарл Прости… Как ли ще нарече потомството Луи Единайсети, чиято кръв навярно скоро ще освежи петната от твоята? Луи Глупака… Луи Малоумния… Луи Самомнителния… Много меки имена за безграничното ми малоумие! Да допусна, че тия буйни лиежци, които могат да живеят без бунтове колкото и без ядене, ще кротуват… Да повярвам, че дивият Арденски звяр може дори за миг да прекрати своите насилия и кръвожадна жестокост… Да предположа, че мога да убедя с разумни доводи Шарл Бургундски, без да съм опитал дали подобни увещания биха имали успех пред разярен бик… Глупак, непоправим идиот съм аз! Но онзи негодник Марциус няма да ми се изплъзне… Той е в основата на цялата случка, той и онзи разбойник Ла Балю^[3]. Само да се измъкна от тази клопка, ще му смъкна кардиналската шапка, дори ако ще трябва да одера и кожата на главата му заедно с нея! Но другият изменник е в ръцете ми… Аз съм все още крал… Имам все още достатъчно територия, за да накажа този знахар, измамник, звездоброец, фалшификатор и лъжец, който ме изигра и ме предаде в плен!… Съчетанието на съзвездията… Да, съчетанието… Дрънкаше ми глупости, които надали би повярвала и три пъти варена овнешка глава, а аз бях такъв идиот, та сметнах, че съм разбрал всичко! Но скоро ще видим какво точно е предричало съчетанието… Само да се помоля най-напред.

Над вратичката, в спомен може би на извършеното зад нея кърваво дело, имаше грубо издялана ниша с каменно разпятие. Кралят втренчи поглед в него, приготви се да коленичи, но се отказа от това намерение, сякаш смяташе, че трябва да приложи и към образа на спасителя принципите на мирската политика, и не посмя да се приближи към него, преди да си е осигурил тайното застъпничество на някой предполагаем любимец. Затова се отстрани от разпятието, като се смяташе недостоен да го гледа, избра от шапката си една от често споменаваните иконички на света дева Клерийска, коленичи пред нея и изрече следната необичайна молитва, при която — трябва да отбележим — той смяташе в своето невежествено суеверие, че света Дева Клерийска не е едно и също лице със света Дева Анбрьонска, негова любимка, която отрупваше с богати дарове.

— Преблажена света Дево Клерийска! — започна той, като се удряше в гърдите. — Благословена майко на милосърдието, всемогъща наша застъпница пред всемогъщия, смили се над мене, грешния! Вярно е, че те пренебрегвах понякога заради блажената ти Анбрьонска сестра. Но аз съм крал, властта ми е голяма, богатството безгранично, а пък и да не би ми стигнало, ще удвоя данъка върху солта и ще мога да надаря наравно и двете ви. Отключи тия железни врати… Запълни дълбоките ровове… Изведи ме, както майка извежда своето дете от тази страшна беда! Ако подарих навеки на твоята сестра булонското графство, нима нямам възможност да докажа и на тебе предаността си? Ще ти дам просторния богат Шампан и неговите лозя ще изливат изобилието си в твоя манастир. Обещал бях тази област на брата си Шарл; но той, както знаеш, почина… отровен от подлия абат Сен Жан д’Анжели, когото ще накажа, стига да остана жив!… Обещал я бях и на тебе по-рано; но този път ще сдържа думата си… Ако това престъпление бе извършено с мое знание, допуснах го само защото не виждах друг начин да успокоя недоволниците в моето кралство. О, не вписвай днес в сметката ми и тоя отдавнашен грях, а бъди както всякога добра, милостива и благосклонна към нашите молитви! Застъпи се пред твоя син, пречиста Богородице, да ми прости всички минали грехове, както и това… това дребно прегрешенийце, което трябва да извърша тази нощ… То не е всъщност никакъв грях, пречиста Дево Клерийска… а само тайно въздадено правосъдие; защото онзи негодник е най-големият измамник, нашепвал лъжи в ухото на своя господар; освен това клони към скверната гръцка ерес. Той не заслужава твоята закрила; остави го в моите ръце и сметни, че съм извършил добро дело, ако отърва света от тоя магьосник, който общува с духове и не заслужава милостта ти… Смъртта на това куче би трябвало да те трогне толкова, колкото потъпкването на искра, изхвръкнала от лампа или огнище. Не си спомняй тази дреболия, преблагословена Майко Господня, а размисли само как най-добре ще ми помогнеш в сегашната беда! Ето, слагам кралския си печат върху твоя образ в залог, че ще удържа думата си за Шампанското графство и за последен път се обръщам към тебе за такива жестоки дела, като зная колко си добра, състрадателна и милостива.

След този чудноват договор с Божията майка Луи прочете набожно на латински седемте покаятелни псалма и още няколко молитви из службата на света Богородица. После се изправи, доволен, че си е осигурил застъпничеството й, още повече — както прецени лукаво — защото повечето грехове, за които бе искал опрощение при други случаи, бяха от съвсем различно естество и света Дева Клерийска надали щеше да го сметне за закоравял и непримирим кръвопиец, както мислеха навярно другите светци, пред които бе признавал по-често подобни престъпления.

Очистил или по-скоро варосал по този начин съвестта си като стара гробница, кралят подаде глава през вратата и повика Льо Балафре в спалнята си.

— Верни ми воине — каза той, — ти служиш отдавна, а малко си напреднал в службата. Не зная в този момент дали ще остана жив или ще умра; но не желая да умра като неблагодарник, нито да оставя, доколкото светиите ми позволяват — невъзнаграден приятел или враг. Ти си приятелят, когото трябва да възнаградя… А врагът, когото трябва да накажа според заслугите му, е недостойният, подъл изменник Марциус Галеоти, който ме подлъга с лъжите и измамните си уверения да се предам в ръцете на моя смъртен враг, така твърдо решен да ме унищожи, както касапин води добитък в кланицата.

— Ще го предизвикам да се бием. Разправят, че бил опитен боец, макар и да изглежда доста тромав — отвърна Льо Балафре. Бургундският херцог сигурно уважава добрите бойци и ще ни определи някое подходящо местенце недалеко оттук. Ако Ваше величество сте в това време жив и поне донегде свободен, ще видите как ще се бия за вашето право и как ще отмъстя на философа според желанието ви.

— Хвала на храбростта и предаността ти — каза кралят. — Но онзи негодник е добър боец, а пък аз не искам да излагам на опасност твоя живот, храбри ми воине!

— Ваше величество — заяви Балафре, — за какъв храбър воин ще мога да мина, ако не дръзна да се бия дори с по-добър боец от него? Много ще ми прилича на мене, гдето не зная ни четмо, ни писмо, да се уплаша от един дебеланко, който цял живот само с това се е занимавал!

— И все пак — настоя кралят — не искам да излагам на опасност живота ти, Балафре. Онзи изменник ще дойде след малко, защото изпратих да го повикат. От тебе искам само едно: да се приближиш до него, щом намериш сгода, и да го прободеш под петото ребро… Разбираш, нали?

— Разбирам, то се знае — отвърна Льо Балафре; — но с позволение на Ваше величество ще кажа, че тази работа съвсем не е за мене. Аз не мога да убия дори куче, ако не се е опитало да ме нападне, ако не се е нахвърлило върху мене, изобщо…

— Ти ли искаш да минеш за толкова мекосърдечен? — каза кралят. — Ти, винаги пръв при битки и обсади? Винаги готов, както разправят, да се възползваш от удоволствията и облагите, които се печелят с жестоко сърце и окървавена ръка?

— Господарю — отвърна Льо Балафре, — нито съм се страхувал, нито съм щадил враговете си, когато са били със сабя в ръка. А пристъпът е отчаяно дело, когато кръвта на човека така кипва от опасностите, че — кълна се в свети Андрей — не се укротява за час-два… През това време, според мене, грабежът след победа е справедлив и полезен. Бог да има милост към нас, бедните войници; ние обезумяваме най-напред от опасностите, а после още повече от победата. Чувал съм, че имало цял легион светци; те ще трябва вкупом да се молят и застъпват за нас, останалите воини с пера на шлемовете, с ризници и мечове. Но това, което Ваше величество предлага, не е работа за мене, макар и да не отричам, че не малко грехове ми тежат. Колкото до астролога, щом е предател — да умре като предател… Няма да попреча на тая работа, нито да я свърша. Ваше величество си има началник на полицията, който е тук с двама от своите хора; такава задача подобава много повече на тях, отколкото на един шотландски благородник от моя род и звание.

— Имаш право — отговори кралят. — Но поне си длъжен да стоиш на стража, докато бъде изпълнена моята справедлива присъда.

— На стража съм готов да стоя срещу целия Перон — заяви Балафре. — Ваше величество няма защо да се съмнява в моята готовност да изпълня всичко, което не противоречи на съвестта ми, а тя — мога да ви уверя — за мое лично удобство и в услуга на Ваше величество е доста разтеглива… Много добре зная, че за Ваше величество съм вършил такива нещица, каквито… Бих предпочел да се нанижа на собствения си меч, но не и да ги направя за другиго.

— Добре, да оставим настрана тоя въпрос — каза кралят. — Слушай сега… щом Галеоти влезе при мене, ще застанеш на пост пред вратата и няма да пускаш никого… Само това искам от тебе. А сега иди да ми изпратиш началника на полицията.

Балафре напусна спалнята и само след миг Тристан Отшелника пристигна откъм залата.

— Добре дошъл, побратиме — посрещна го Луи. — Как ти се струва нашето положение?

— Като на осъдени на смърт — отговори началникът на полицията, — ако херцогът не отмени изпълнението на присъдата.

— И да я отмени, и да не я отмени, този, който ни въвлече в тая клопка, ще замине като наш fourrier^[4] за оня свят, за да ни приготви квартири — продължи кралят със злобна и жестока усмивка. — Ти си извършил, Тристан, не един подвиг… finis… би трябвало да кажа funis coronat opus^[5]. Ти си длъжен да ми служиш докрай.

— И ще ви служа, господарю — отвърна Тристан. — Аз съм прост човек, но не съм неблагодарник. Ще изпълня дълга си между тия стени, както и навред другаде. И докато аз съм жив, всяка присъда от Ваше величество ще бъде изпълнена така, както ако бяхте на престола си. След това да се разправят с мене, както намерят за добре… Не искам и да ги зная.

— Тъкмо това очаквах от тебе, побратиме — каза Луи. — Но имаш ли добри помощници?… Изменникът е силен и пъргав, а непременно ще закрещи и за помощ. Шотландецът само ще пази вратата; едва успях да го склоня и на толкова, и то с големи увещания. Оливие го бива само да лъже, да ласкае или да дава опасни съвети. И затова, дявол го взел, много по-вероятно е сам да увисне един ден на въжето, отколкото да го метне другиму на шията. Мислиш ли, че имаш под ръка хора и средства да свършиш сигурно и бързо работата?

— С мене са Троазешел и Птитандре — отвърна Тристан; — толкова изкусни в занаята си, че от трима души ще обесят първия, преди другите двама да усетят. А ние сме решили да живеем или да умрем с Ваше величество, защото знаем, че щом свършат с вас, и нас ни чака същата участ, каквато ние определяхме набързо на тия, които попадаха в ръцете ни… Но с кого, ако смея да запитам Ваше величество, ни предстои да се разправим сега? Обичам да си зная точно човека, защото Ваше величество често е благоволявал да ми припомня, че вместо истинския престъпник ми се е случвало да обеся някой невинен нещастник.

— Имаш право, Тристан — съгласи се кралят. — И ще ти кажа: осъденият е Марциус Галеоти… Виждам, че трепна, но така е. Този негодник довлече всички ни тук със своите лъжливи предсказания, за да ни предаде без възможност да се защитим в ръцете на Бургундския херцог.

— Но не и без възможност да отмъстим! — отвърна Тристан. — Дори ако това бъде последното ми дело, ще го ужиля точно гдето трябва, като умираща оса; и нека ме съсекат още в следния миг!

— Зная твоята вярност и смелост — отговори кралят, — зная и с какво удоволствие изпълняваш като всеки честен човек дълга си със съзнанието, че — както казват мъдреците — добродетелта е сама за себе си награда. Върви сега да подготвиш жреците, защото жертвата скоро ще дойде.

— Във ваше присъствие ли желаете да изпълним присъдата, милостиви господарю? — запита Тристан.

Луи отклони това предложение; и поръча на началника да приготви всичко за точното изпълнение на заповедта, щом астрологът напусне покоите му.

— Защото — каза кралят — аз искам да поговоря още веднъж с този подлец, за да видя как ще се държи към своя господар, след като го въвлече в беда. С радост ще видя как мисълта за близката смърт ще изсмуче кръвта от тия червени бузи и ще помрачи очите, които ме лъжеха усмихнато… Ах, да беше с него тук и другият, който поддържаше със съветите си тези предсказания! Но ако остана жив… мислете му за багреницата си, преосвещений кардинале! Защото и Рим дори едва ли ще ви спаси… Да ми простят свети Петър и всемилостивата света Дева Клерийска… Защо се бавиш още? Върви да подготвиш момчетата си. Аз очаквам всеки миг онзи негодник. Само за едно се моля богу: да не би да се уплаши и да не дойде!… Това би било истинско нещастие. Върви, Тристан… Друг път не си се бавил толкова, когато ти е предстояла работа.

— Напротив, Ваше величество, вие обикновено казвахте, че винаги прибързвам, недоразбирам целта ви и наказвам погрешно някой невинен. Затова ще ви помоля да ми дадете знак, като се разделяте с Галеоти, дали трябва да свърша работата или не. Случвало се е веднъж-дваж Ваше величество да промени решението си и да ме мъмри за прекаленото избързване^[6].

— Ах, ти, мнителна твар! — отвърна Луи. — Заявявам ти, че няма да променя решението си… Но за да се успокоиш, внимавай: ако кажа на онзи негодник при раздялата ни: „Има Бог над нас!“, ще изпълниш поръчението. Ако му кажа: „Върви си с мир“, ще разбереш, че съм променил решението си.

— Аз съм доста тъп за всичко извън моя занаят — каза Тристан. — Нека да повторя… Ако го изпратите да ги върви с мир, значи трябва да му видя сметката, така ли?

— Не, глупако, не!… — ядоса се кралят. — В такъв случай ще го пуснеш да си отиде. Ако кажа: „Има Бог над нас!“, ще го пратиш един-два ярда по-близо до планетите, с които обича да разговаря.

— Не виждам място за бесило — заяви началникът на полицията.

— Удуши го тогава… все едно е дали ще увисне или ще се търкулне — отвърна с мрачна усмивка кралят.

— А какво ще правим с трупа? — запита Тристан.

— Да помисля — каза Луи. — Прозорците на залата са много тесни; но отворът в ъгъла е достатъчно широк. Ще хвърлим трупа в Сома, с бележка на гърдите: „Кралско правосъдие. Да мине без мито.“ Нека войниците на херцога го обложат, ако смеят.

Щом излезе от кралската спалня, началникът на полицията отиде да се съвещава с двамата си помощници в една амбразура на голямата зала, гдето Троазешел втикна в стената запалена факла, за да им свети. Разговаряха шепнешком, макар че никой не подслушваше: Оливие Лопатара вглеждаше страшно унил, а Балафре спеше дълбоко.

— Приятели — каза началникът на двамата си палачи, — може би сте предположили, че сме се простили със занаята си или ни остава да видим само как други ще го приложат към нас. Но не унивайте, братя! Нашият милостив господар ни дава още един случай да се проявим и ние трябва да го използваме, както подобава, ако искаме да запишем имената си в историята.

— Досещам се аз вече за какво става дума — обади се веднага Троазешел. — Нашият господар прилича на древните римски императори, които — щом попаднели натясно, или както казваме ние, в подножието на стълбата — имали обичай да изберат измежду изпълнителите на своето правосъдие най-опитния мъж, за да спазят свещената си особа от несръчните опити на някой новак в занаята. Чудесен обичай са имали тия езичници; но аз съм добър католик и бих се подвоумил да вдигна ръка срещу нашия благочестив крал.

— Ти си наистина прекалено чувствителен, брате — обади се Птитандре. — Ако той издаде присъда и нареждане за собствената си екзекуция, не виждам как бихме могли да ги оспорим. Щом живееш в Рим, ще слушаш папата… Слугите трябва да изпълняват заповедите на началника си, а той — кралските.

— Мълчете, негодници! — схока ги Тристан. — Не става дума за краля, а за оня гръцки еретик и мохамедански магьосник, Марциус Галеоти.

— Галеоти ли? — отвърна Птитандре. — Това, виж, е съвсем друго нещо. Не съм виждал досега нито един фокусник, който прекарва живота си като въжеиграч, да не увисне най-после на въжето…

— Жал ми е само за едно — каза Троазешел, като вдигна поглед — горкият човек ще умре, без да се е изповядал.

— Тихо, тихо! — прекъсна го Тристан. — Той е такъв знатен еретик и гадател, че цял легион духовници не биха могли да го спасят от заслужената участ. Ако изяви подобно желание, ти, Троазешел, си съвсем достоен да му станеш изповедник. По-важното е друго — че ще се наложи може би да си послужите с ножове, защото няма подходящи условия за занаята ви.

— Дано света Богородица Парижка не допусне една кралска заповед да ме намери неподготвен да я изпълня! — заяви Троазешел. — Аз навивам всякога на кръста си четворна връв на свети Франциск^[7] с чудесна примка на края. Нали съм от неговото братство и мога in extremis^[8] да нахлузя качулката му… благодарение на бога и на светите отци от Сомюр.

— Аз пък — добави Птитандре — нося винаги в торбата си една макара, една яка дъска и бурми, за да я завинтя гдето си избера, ако се случи да пътуваме из места без дървета или с много високи клони. И открих, че е много удобно.

— Отлично! — каза Тристан. — Ще завинтиш дъската на ей оная греда над вратата и ще затегнеш въжето. Аз ще залисам оня приятел с приказки, докато му метнеш примката, после…

— После дръпвам въжето и нашият астролог литва към небето, щом нозете му се отлепят от земята.

— А дали тия господа — запита Троазешел, поглеждайки към камината — няма да ни помогнат и да се запознаят със занаята ни?

— Хм! Не вярвам — отвърна началникът му. — Бръснарят може само да замисли някоя пакост, но оставя други да я вършат; а шотландецът просто ще стои на пост, докато свършим работата; защото няма смелост и сръчност за по-дейно участие… Всеки със занаята си.

Невероятно ловко и дори с професионално удоволствие, смекчаващо донегде чувството за собствената им незавидна участ, достойните подчинени на Тристан Отшелника нагласиха въжето и макарата за изпълнението на присъдата срещу Галеоти, зарадвани сякаш, че последното им дело отговаря напълно на досегашния им живот. Началникът на полицията наблюдаваше със задоволство работата им. Оливие не им обръщаше никакво внимание. А Людовик Лесли, макар и да се събуди от шума, сметна, че заниманията им нямат нищо общо с неговите служебни задължения и затова не носи никаква отговорност за тях.^[9]