Уолтър Скот
Куентин Дъруърд (2)

Въведение^[1]

И съм губил даже, дявол да го вземе!

Шекспир, „Много шум за нищо“

Когато уважаемият Догбъри избира и изброява всички доводи, подкрепящи претенциите му за почтеност, за да отхвърли оскърбителното прозвище, с което го е удостоил благородният джентълмен Конрад, забележително е, че той не набляга толкова на двойния си плащ (нещо много важно в една добре позната нам бивша столица), или на това, че „не е по-грозен от кой да е жител на Месина“, нито дори на убедителния довод, че е „предостатъчно богат“, а подчертава факта, че „е губил“.

Винаги съм забелязвал наистина, че преуспелите в живота, било за да прикрият от онеправданите блясъка на своето великолепие, било защото да се издигнеш въпреки пречките е толкова похвално, колкото е за една крепост да издържи обсада, винаги съм забелязвал, че независимо от подбудите си такива хора не пропускат случай да ви разкажат какви тежки времена са преживели. Нарядко може да вечеряте на богата трапеза и домакинът — щом е охолен човек — да не ви разправи между шампанското, бургундското и хоха^[2], колко е спаднала лихвата, колко мъчно намира где да вложи парите си или, ако е земевладелец, да не ви се оплаче подробно от недоборите и намалената рента. Гостът въздиша, клати глава в съгласие с домакина, поглежда отрупания с блюда бюфет, отпива отново от щедро поднасяните скъпи вина и мисли за добрата воля на човека, който — макар и толкова притеснен — все още пилее за гостоприемство каквото му е останало; а най-вече и най-важно мисли за богатството, ненакърнено от всички тия загуби и все още годно, като неизчерпаемите запаси на разточителния Абулкасъм^[3], да издържа подобни тежки разходи.

Тази склонност към оплаквания има все пак свои граници, както измислянето на болести е едно от най-приятните развлечения на боледуващите, докато могат да се оплакват само от леки хронически страдания. Но никога не съм чувал човек, чийто кредит е наистина разклатен, да спомене, че капиталите му намаляват; а моят любезен и умен лекар ме уверява, че много нарядко действително болните,

чувствуващи в безумен, смъртен страх,

как земният им дял върви към своя край,^[4]

използват болестта си за тема на забавен разговор.

Като размислих сериозно по тия въпроси, не мога вече да крия от читателите си, че не съм нито толкова неизвестен, нито толкова беден, за да бъда равнодушен към бедите, които засягат понастоящем паричните и поземлени интереси в държавите. Ония автори, които се хранят с овнешки бутове, могат да се радват, че цената им е спаднала на три пенса за фунт, а които имат деца, да са доволни, че торба брашно се купува за шест пенса; но ние, числящи се към класата, разорявана от мир и изобилие, собствениците на земя и добитък, продавачите на това, което нещастните безимотни трябва да купуват… ние сме склонни да се отчайваме от същите събития, при които цялата Гръб стрийт^[5] илюминира мансардите си, ако може да намери достатъчно недоизгорели свещи за целта. И като заявявам с гордост, че споделям бедите, засягащи само богатите хора, се представям като Догбъри — „един предостатъчно богат човек“, който при това „е губил“.

Поради същия великодушен стремеж за съревнование аз прибягнах напоследък към всепризнатото средство срещу временното безпаричие, от което се оплаквам — именно един кратък престой в южен климат, като спестих ПО този начин няколко коли въглища и изпитах удоволствието да пробудя всеобщо съчувствие към влошеното МИ положение у хора, които малко биха искали да ме знаят, ако бих продължавал да харча парите си между ТЯХ. Защото докато аз пия тук своето vin ordinaire^[6], моят доставчик ще усети, че продажбата на лека бира намалява; докато опитвам бутилка от cinq francs^[7], моят скромен запас порто си стои у търговеца на вина… докато котлетът à la Maintenon^[8] дими в чинията ми, огромно говеждо филе виси в магазина на моя селски месар със синята престилка… С една дума, каквото харча тук, е загубено за моята родина; дори ония няколко су^[9], които давам на le garçon perruquier^[10], дори коричката, подхвърлена на неговия пъстроок пудел с голо задниче, са autant de perdu^[11] за моя стар приятел бръснаря и за честния Тръсти — неговия едър градински пес. И при всеки от изброените поводи аз чувствам с радост, че хората, които малко биха се трогнали, ако умра, стига да са уверени, че тези, които са ме погубили, ще останат и занапред техни клиенти, са засегнати от отсъствието ми и съжаляват за мене. От това обвинение в егоизъм и равнодушие изключвам тържествено градинския пес Тръсти, защото съм убеден, че любезността му към мене беше По-безкористна от тази на всеки друг, който ми е спомагал да използвам благата на обществения живот.

Уви! Предимството да пробудиш такова всеобщо съчувствие в родината си не се постига без значителни лични несгоди. „Ако искаш да ме разплачеш, трябва най-напред сам да заплачеш“, казва Хораций; и аз наистина мога да заплача понякога за домашните удобства, превърнати от навика в необходимост, които замених с чуждестранните им подобия, смятайки от каприз и любов към промените, че те са по-модни. А моят отхранен в родината стомах — със срам трябва да го призная! — копнее за един истински бифтек а ла Доли^[12], току-що свален от скарата, отвън кафяв, но яркочервен, като го разрежеш; и всички деликатеси в менюто на Вери^[13], с безброя най-различни правописи на bifticks de mouton^[14], не могат да ми запълнят тази празнота. Освен това този майчин син не свикна да се възхищава на слаби напитки; а в наши дни, когато малц може да се купи почти без пари, една двойна доза ечемичен Джон^[15] би превърнала „жалката родна бира“ в нещо двадесет пъти по-силно от безвкусния кисел алкохол, предлаган с почтеното име вино, макар че по същност и качество напомня твърде много водата на Сена. По-скъпите вина са наистина доста добри… Няма какво да се каже например против тукашното Шато Маргу или против Силери; но все пак не мога да забравя моето гъсто, силно старо порто. И макар че гарсонът и неговият пудел, и единият, и другият весели зверчета, са готови да ви разсмиват с хиляди маймунджилъци, все пак в намигването на нашия селски Всезнайко, когато ни съобщаваше утринните новини, имаше много повече неподправен хумор, отколкото Антоан би могъл да ни поднесе с цяла седмица подскачане; а само като завърти веднъж опашка, Тръсти проявява повече човешка и кучешка любезност, отколкото съперникът му Туту би изразил, ако стои цяла година на задните си крака.

Разкаянието ми е може би донегде закъсняло и аз дължа да призная (защото трябва да бъда напълно искрен към моя скъп приятел, публиката), че то се дължи до известна степен на племенницата ми Кристи, която един грамаден абат от нашия край успя да върне в правата папска вяра, както и на брака на леля ми Дороти с един кавалерийски капитан en demi-solde^[16], бивш кавалер на Почетния легион, който ни уверяваше, че би бил сега фелдмаршал, ако нашият стар приятел^[17] бе продължил да живее и да побеждава. Колкото до Кристи, трябва да призная, че така я бяха подлудили в Единбург с пет гуляя в една нощ, та макар и да се съмнявам малко в средствата и посредника за преминаването й в новата вяра, все пак се радвам да я видя заета с нещо по-сериозно; освен това не губя нищо в случая, защото манастирът ме отърва от нея срещу заплащане на една твърде скромна издръжка. Но мирската женитба на леля Дороти е съвсем различна от небесния брак на Кристи. Преди всичко родът ни загуби две хиляди лири в държавни ценни книжа с три на сто лихва, заличени като с гъба от плочата на държавните задължения… Защото кой би могъл да допусне, че леля Дороти ще се омъжи? И главно, кой би помислил, че жена с петдесетгодишен опит ще се омъжи за французин, с нозе дълги колкото ръцете му, като чифт полуразтворени пергели, поставени перпендикулярно един над друг, и с тяло колкото да има откъде да се движат скобите им? Останалото беше мустаци; куртка и дочен панталон. За половината пари, които даде на това военно плашило, тя би могла да стане в 1815 година командир на полк от истински казаци. Както и да е, няма защо да говорим повече по въпроса, особено след като леля Дороти се позова дори на Русо и на неговата теория за чувствата… Затова отминаваме случката.

Излял по този начин яда си към една страна, която е много приятна и не мога в нищо да укоря, защото не тя ме бе търсила, а аз сам я потърсих, стигам до непосредствената цел на моето въведение, като се надявам, скъпи читатели — ако не се мамя в дълготрайността на вашата любезност (макар че, да си кажа правото, който се стреми да спечели благоволението ви, надали трябва да разчита на последователност и постоянство във вашите вкусове), — че може би ще успея да се възмездя за загубата и щетите, претърпени от мене, след като доведох леля Дороти в страната с дебели прасци, тънки глезени, черни мустаци, безплътни крайници (уверявам ви, че нейният капитан е — както се изразява моят приятел лорд Л… — същински птичи пастет само от крака и крилца) и изтънчени чувства. Ако тя си бе взела от списъка на запасните офицери един шотландски гуляйджия или някой ирландски храбрец, не бих казал нито дума; но в сегашния случай е почти невъзможно човек да не се възмути от това безпричинно ограбване на нейните законни наследници и изпълнители на завещанието й. Както и да е! „Да млъкне мрачното ни настроение“ и да поканим скъпите си читатели към една по-приятна за нас и по-интересна за тях тема.

Докато — както вече споменах — пиех кисело вино и пушех пури (а не съм новак и в двете занимания), постепенно се запознах по чашки и пури с un homme comme il faut^[18], един от прекрасните образци на старата аристокрация, които все още могат да се срещнат във Франция и като осакатени статуи от отминал древен култ да вдъхнат благоговение и почит у хора, несвикнали да оказват лесно нито едното, нито другото.

Още при първите ми посещения в селското кафене аз бях поразен от необикновено достойното и сериозно държане на този джентълмен, от неизменната му вярност към половинките обуща и дългите чорапи, от презрението му към високите обуща и дългите панталони, от ордена Свети Луи на петлицата му и малката бяла кокарда на високата фуражка. В цялата му външност имаше нещо извънредно интересно; а сериозността му сред веселото общество край него напомняше сянката на дъб сред лъчезарен слънчев пейзаж, още по-интересна затова, защото не се среща често. Направих допустимите от мястото и обичаите на страната опити за запознаване — с други думи, сядах близо до него, изпусках от време на време бавни и почти невидими кълба дим от пурата си и му задавах малкото въпроси, които един добре възпитан чужденец има правото да задава вън от родината си, а особено във Франция, без да се изложи на опасността да го обвинят в безочливост. Маркиз Дьо Олийо — така се казваше този човек — ми отговаряше кратко и сериозно, в духа на френската учтивост, но сам не задаваше никакъв въпрос и не насърчаваше по-нататъшни разговори.

Всъщност не особено достъпен за чужденци от каквато и да е народност или дори за непознати измежду собствените си сънародници, маркизът беше особено сдържан по отношение на англичаните. Това чувство се диктуваше може би от следи на отдавнашен национален предразсъдък; а може би се вдъхваше и от представата, че англичаните са хора надменни, които се гордеят с парите си и една титла, придружена от материално притеснение, буди у тях толкова състрадание, колкото и презрение; или най-сетне, припомняйки си някои неотдавнашни събития, той се чувстваше може би като французин, огорчен дори от ония английски победи, които бяха възстановили неговия крал на престола му, а самия него бяха върнали в накърнените му имения и разграбен замък. Това огорчение той не прояви все пак никога по друг начин освен с факта, че отбягваше да общува с англичани. Ако чужденците се нуждаеха от неговото застъпничество, той им го оказваше неизменно, с учтивостта на френски благородник, съзнаващ, че е длъжен да постъпва така от уважение към себе си и към националното гостоприемство.

Най-после маркизът откри случайно, че новият посетител на неговата гостилница е шотландец — едно обстоятелство, което натежа твърде много в моя полза. Той ми съобщи, че някои от прадедите му били от шотландски произход, и изказа предположение, че може би все още има някои живи сродници в областта Ангис, както наричаше нашия Ангъс. Родството било признато и от двете страни в началото на миналия век и по едно време той почти решил (маркизът е бил по всяка вероятност в отряда на Конде и е изпитал всички злополучия и беди на изгнанието) да потърси закрилата на своите шотландски близки. Но, както ми обясни сам, не му се искало да им се представи при обстоятелства, които биха могли да им създадат неприятности; затова намерил за добре да се довери на съдбата и на собствените си сили. Не узнах как се е справил; но съм сигурен, че не е извършил нищо недостойно и е останал верен на своите убеждения и в добри, и в лоши дни, докато накрая се бе върнал остарял, обеднял и съкрушен в страната, която бе напуснал в разцвета на младостта и здравето си, приучен вече от възрастта на търпение, а не на озлобление и мъст към тези, които го бяха прогонили. Бих се смял може би на някои чудачества в неговия нрав, особено на родовите и политическите му предразсъдъци, ако го бях срещнал при по-благоприятни условия, но при сегашното му положение, дори ако предразсъдъците му не бяха искрени и честни, дори ако се дължаха на низки, користни подбуди, човек беше длъжен да го уважава, както уважаваме привърженика или мъченика на вяра, която не споделяме напълно.

Полека-лека станахме добри приятели. И повече от шест седмици — с малки прекъсвания за разнообразие от моя или негова страна — пушехме заедно пури или пиехме кафе и баварски чай^[19]. След като отгатнах, че ключът на неговите въпроси за Шотландия — областта Ангис — не е нищо друго освен нашето графство Ангъс, можех да отговарям вече по-задоволително на повечето му въпроси за неговите роднини и узнах с изненада, че маркизът познаваше родословието на някои знатни семейства в този край много по-добре, отколкото бих очаквал.

Той, от своя страна, беше така доволен от нашето познанство, че най-после стигна дотам да ме покани на вечеря в замъка Олийо заслужаващ напълно името си^[20], защото заемаше едно възвишение по брега на Лоара. Замъкът се намираше на около три мили от града, гдето се бях установил на временно пребиваване; и щом го зърнах, простих с готовност огорчението на кастелана от факта, че трябва да приеме гост в подслона, който си бе създал в разрушения дворец на своите прадеди. Постепенно, с веселост, прикриваща очевидно по-дълбоки чувства, той ме подготви за това, което ми предстоеше да видя; а имаше достатъчно време да го стори, докато ме отвеждаше към странната сграда с малкия кабриолет, каран от грамаден, тромав нормандски кон.

Нейните останки бяха разположени върху красива тераса, надвиснала над самата Лоара; дотам се е стигало някога по разкошни, украсени със статуи каменни стъпала, които се спускаха от тераса до тераса, между изкуствени скали и пещери, до самата река. Целият архитектурен декор заедно с допълващите го градини с прелестни цветя и екзотични храсти бе отстъпил от години вече мястото си на една по-доходна картина — на лозята; но останките му, така масивни, че е било невъзможно да ги унищожат, все още личаха и заедно с изкуствените склонове и площадки по високия бряг доказваха съвсем ясно колко дейно е било използвано тук изкуството за украса на природата.

Твърде малко нещо беше оцеляло от него; защото опустошенията на народния гняв са извършили във френските градини толкова промени, колкото капризите на модата са наложили в английските. Лично аз се задоволявам да споделя мнението на най-вещия съдия в наше време^[21], който намира, че сме прекалили във вкуса си към простотата и че близостта на един внушителен замък изисква малко по-сложни украси от обикновената трева и чакъл. Едно особено романтично местоположение би могло и да пострада от подобни изкуствени украси; но добавката на повечко архитектурни декори, отколкото се използват сега, изглежда твърде често необходима, за да изкупи скуката от голотата на една огромна сграда, кацнала сама сред тревиста поляна, гдето изглежда така несвързана с околната обстановка, като че е дошла от града да се поразходи на чист въздух.

Тази внезапна и пълна промяна във вкусовете е едно твърде странно обстоятелство, което бихме могли да обясним само като припомним ония трима приятели на бащата в една Молиерова комедия^[22], които му препоръчват да лекува меланхолията на дъщеря си с картини, с гоблени или с порцеланови статуйки, според това с какво търгува всеки от тях. Ако тръгнем по този път, ще открием, че плановете за градината и парка около замъка са се изработвали едно време от архитекта, който, естествено, е излагал собственото си изкуство чрез статуи, вази, павирани тераси и стълби с красиви парапети; след него по-нискостоящият градинар се е стараел да подреди растителността в съответствие с общия фон и е подрязвал вечнозелените храсти във вид на жив плет със зъбци и кули, а на отделните дървета е придавал формата на статуи. Но колелото се върти и пейзажният градинар, както го наричат днес, е почти на едно равнище с архитекта; затова сега се използват доста щедро и малко безразборно лопатата и търнокопът. А квалифицираното дело на архитекта се превръща в една ferme ornée^[23], толкова близка по простота до околната природа, колкото това се допуска от изискванията за удобни и чисти места за разходка, необходими край всеки замък.

Като се върнем от това отклонение, дало на кабриолета (дърпан надолу и назад от тежестта на Джон Ростбийф^[24], когото нормандският кон сигурно е ругаел от все сърце, както някогашните му едноплеменници са ненавиждали дебелите саксонски роби) достатъчно време да се изкачи до върха на хълма по една криволичеща изровена пътека, ще се озовем пред редица непокрити сгради, свързани с крайното западно крило на замъка, което е в развалини.

— Трябва да ви се извиня — каза маркизът — на вас, англичанина, за вкуса на моите прадеди, свързали цял ред конюшни с архитектурата на самия замък. Зная, че у вас е прието тия сгради да се строят малко по-настрана; но моите деди са известни с това, че са се гордеели особено много с конете си и са ги посещавали много често, което би било неудобно, ако ги държат далеко. Преди революцията аз имах тридесет прекрасни коне в тези полуразрушени помещения.

Този спомен за миналото великолепие му се изплъзна неволно, защото той внимаваше обикновено да не намеква за някогашното си богатство. Каза го равнодушно, без да проличи, че отдава някакво значение на земните блага или че очаква съчувствие за загубването им. Но споменът пробуди все пак нерадостни мисли и ние замълчахме. Не след много една жизнерадостна френска paysanne^[25] с блестящи черни очи излезе от частично възстановения ЪГЪЛ на някогашната вратарска къщица, тръгна към нас с усмивка, разкриваща два реда зъби, на които много херцогини биха завидели, и пое поводите на малкия кабриолет.

— Днес ще ни бъде грум^[26] Мадлон — обясни маркизът, като кимна любезно в отговор на дълбокия й поклон към Monsieur^[27] — защото мъжът й отиде на пазар, a la Jeunesse^[28] се е объркал от многобройните си задължения… Мадлон — продължи той, докато влизахме през сводестата врата, увенчана с изкъртения герб на бившите господари, полузакрит от лишеи, райграс и блуждаещи клони на неподрязани храсти, — Мадлон беше кръщелница на жена ми и беше възпитана за fille de chambre^[29] на дъщеря ми.

Този косвен намек, че е вдовец, останал без деца, засили уважението ми към злочестия благородник, у когото всяка дреболия, свързана със сегашното му положение, подхранваше несъмнено тъжни размисли. След кратко мълчание той продължи с малко по-весел тон:

— Ще ви обслужва бедният la Jeunesse, който — трябва да ви предупредя — е десет години по-възрастен от мене… (маркизът беше минал шестдесетте). Той ми напомня онзи актьор от Le Roman comique^[30], който играе сам цялата пиеса… И la Jeunesse държи да бъде едновременно maître d’hôtel, maître de cuisine, valet de chamdre^[31], да върши сам, горкият, работата на цяла редица прислужници. Напомня ми понякога един герой от Леймърмурската юзда^[32], която сигурно сте чели, защото авторът и е един от вашите gens de lettres, qu’on appelle, je crois, ïe chevalier Scott.^[33]

— Предполагам, че имате предвид сър Уолтър?

— Да… същия… същия… — отговори маркизът.

Това ни отвлече от тежките спомени, защото аз трябваше да поправя моя френски приятел в две подробности. В първия случай успехът ми струва доста усилия, тъй като, макар и да не обичаше англичаните, маркизът, прекарал три месеца в Лондон, си въобразяваше, че разбира и най-сложните и трудни особености на нашия език и се позоваваше на всички речници, започвайки от Флорио^[34], за да ме убеди, че bride^[35] значи bridle, тоест юзда. И не отстъпи в този филологически спор. А когато аз си позволих да намекна, че в целия роман не се споменава за никаква юзда, съвършено невъзмутимо — като не знаеше с кого разговаря — той стовари цялата вина за грешката върху нещастния автор. След това с доводи, които никой не можеше да знае по-добре от мене, аз се опитах с наивна откровеност да уведомя приятеля си, че моят виден сънародник и писател, за когото говоря винаги с уважението, дължимо на таланта му, никак не е виновен за незначителните творби, които общественото мнение твърде щедро и без основание му приписва. Увлечен от моментен порив, щях да стигна може би и по-далеко, като затвърдя опровержението с едно съвсем положително доказателство и призная пред събеседника си, че никой друг не би могъл да бъде автор на творби, написани от мене; но бях спасен от подобно безразсъдно излагане, защото маркизът ми заяви спокойно колко много се радва, загдето такива незначителни творби не са дело на човек от висшето общество.

— Ние ги четем с доста голямо удоволствие — каза той, — както слушаме някой комедиант или както дедите ни са слушали шегите на домашния шут. Но би трябвало все пак да съжаляваме, че ги дължим на човек, който има по-добри основания да бъде приет в нашата среда.

Това изявление ме върна окончателно към вродената ми предпазливост; и аз дотолкова се уплаших да не се издам, та не се опитах дори да обясня на моя аристократичен приятел, че — доколкото зная — споменатият джентълмен дължеше известността си на някои свои творби, които могат — без унижение за него — да се сравнят с някои романи в стихове.

Всъщност редом с другите несправедливи предразсъдъци, за които вече намекнах, маркизът изпитваше ужас и презрение към всякакъв вид литература, като изключим големите юридически или богословски томове, а към авторите на романи, повести, мимолетни поеми или критични статии в списания изпитваше чувството, каквото хората имат към отровно влечуго — страх и отвращение. Зловредното влияние на печата, твърдеше той, което отровило някога цялата европейска нравственост, започвало да се проявява отново, след като било позаглъхнало сред шума на войните. Всички писатели, с изключение на ония от най-голям и тежък калибър, били посветили живота си на това злотворно дело, като започнем от Русо и Волтер и стигнем до Пиго Льо Брьон^[36] и до автора на Шотландските повести^[37]; макар и да признаваше, че ги е чел pour passer le temps^[38], той добави, че го вършел, както Пистол^[39] ядял праз — с ненавист към книгата, чието съдържание поглъщал.

Щом съзрях тази негова особеност, аз се отказах от откровената изповед, към която ме подтикваше суетността ми, и върнах отново маркиза към замъка на неговите прадеди.

— Ей там — каза той — беше театърът, гдето баща ми обикновено заповядваше да настаняват най-добрите актьори от Комеди Франсез, които канеше, когато кралят и мадам Помпадур го посещаваха в замъка му… По-нататък, към средата, беше баронската зала, гдето упражняваше своето феодално правосъдие, когато престъпниците трябваше да бъдат съдени от самия сеньор или от управителя на имението. Защото и ние, като вашите някогашни шотландски благородници, сме имали правото да давим и да бесим или, както се изразява гражданството, правото на fossa cum furca^[40]; под тази зала е стаята за разпит или мъчилището; и аз наистина съжалявам, че едно право, с което е било толкова лесно да се злоупотребява, е могло да се остави в човешки ръце. Но — добави той с чувство на достойнство, изхождащо дори от спомена за жестокостите, вършени от прадедите му зад прозорците с решетки, които ми сочеше — суеверието е такава сила, че и до ден-днешен селяните не смеят да се приближат до кулите, гдето — както се разправя — прадедите ми са вършили някога ужасни безобразия.

Докато се приближавахме към прозореца и аз изказах любопитството си да видя този дом на ужасите, от подземието се разнесе весел, звънлив смях; след малко разбрахме, че се смееха децата, превърнали изоставеното мъчилище в място за игра на colin-maillard^[41].

Маркизът се посмути и прибягна до своята tabatière^[42], но скоро се опомни и ми обясни, че това са децата на Мадлон, свикнали с предполагаемите ужаси на подземието.

— Освен това — добави той — трябва да не забравяме, че горките деца са родени в ерата на така нареченото просвещение^[43], което разсея едновременно и суеверието, и вярата ни; по този повод трябва да ви припомня, че днес е jour maigre^[44]. Единствени мои гости сте вие и енорийското кюре, а пък аз не бих оскърбил съзнателно убежденията му. Освен това — продължи по-смело той, изоставяйки донегде сдържаността си — бедите ме научиха да мисля по тия въпроси не така, както ми налагаше благополучието; и съм благодарен богу, загдето не се срамувам да призная, че спазвам повелите на църквата.

Побързах да отговоря, че дори когато се различават от моите собствени, аз уважавам всички религиозни правила на християнските верски общества. Защото всички служим на един и същи Бог, в името на един и същи спасителен принцип, макар и под различни форми; и ако Всемогъщият не е искал да допусне това различие в богослужението, би ни предписал обредите така ясно, както са изразени в Мойсеевия закон.

Маркизът нямаше обичай да се ръкува; но този път ми сграбчи ръката и любезно я разтърси — това беше може би единственото възможно поведение към моите разбиралия, което един ревностен католик имаше право или беше длъжен да изрази в подобен случай.

Тези обяснения, както и някои размишления, предизвикани от гледката на внушителните развалини, ни занимаваха, докато направихме две-три обиколки по дългата тераса и при почивката ни от четвърт час в сводестия павилион от варовик с разединени арки, все още здрав покрив и фронтон, украсен с герба на маркиза.

— Тук — върна се той към по-раншния тон на разговора — обичам да седя било по обяд, когато беседката ми предлага заслон от жегата, било вечер, когато слънчевите лъчи гаснат в широката гръд на Лоара… Тук, както казва вашият велик поет, когото — макар да съм французин — познавам по-добре, отколкото го знаят мнозина англичани, аз обичам да си почивам,

Shewing the code of sweet and bitter fancy.^[45]

Въздържах се да възразя срещу това погрешно цитиране на известния пасаж от Шекспир; защото предположих, че бих принизил Шекспир в преценката на такъв изискан съдия като маркиза, ако докажех, че е писал — както твърдят всички осведомени хора, — преживяйки, а не позирайки. Пък и стигаше ми по-раншният ни спор. Защото отдавна (но все пак цели десет години след като бях напуснал Единбургския колеж) се бях убедил, че същността на разговора се състои не в това да изложиш собствените си големи познания по незначителни въпроси, а в това да ги разшириш, подобриш и поправиш чрез авторитета на другите. И като оставих маркиза да позира на воля със своя закон, аз бях възнаграден с едно учено и осведомено изследване върху великолепието на френския архитектурен стил от седемнадесетия век. Маркизът изтъкна с голям вкус неговите достойнства и недостатъци; и наблягайки върху един въпрос, който аз бях само засегнал, той го обоснова с доводи, базирани върху спомените, свързани с тази архитектура.

— Кой би разрушил с лека ръка — каза той — терасите на замъка Сюли^[46], по които не можем да пристъпим, без да си припомним образа на този държавник — еднакво прочут със строгата си честност и с непогрешимата си мъдрост? Щяхме ли да допуснем, ако те бяха с един инч по-тесни, с един тон по-леки или ако линията им се нарушаваше от най-малък наклон, че са били убежище за неговите родолюбиви размисли? Нима една обикновена дървена къща би била подходящо жилище, гдето херцогът, настанен в своето кресло, и херцогинята на табуретката си, учат своите синове на смелост и вярност… дъщерите си на скромност и покорство… и едните, и другите на строга нравственост; а застаналите в кръг млади благородници, навели поглед към земята, слушат внимателно и не смеят да се обадят или да седнат, докато не получат изрична заповед от своя господар и родител?… Не, monsieur — продължи възторжено той, — да разрушите царствения павилион, гдето е ставало такова поучително семейно събрание, значи да отнемете цялата му истинност и правдоподобност. Или да предположим, че този несравним държавник и родолюбец се разхожда в една jardin anglais?^[47] Все едно да си го представим в син редингот и бяла жилетка вместо в мундир а ла Анри IV и chapeau à plumes^[48]. Представете си го да се разхожда из лабиринта, наричан от вас une ferme ornée, заедно с постоянната си свита от две редици швейцарски телохранители пред и още толкова зад него. Припомнете си фигурата му брадата… късите панталони, прикрепени с безброй панделки и шнурове за късовейката. Ако го видехте така в някоя jardin anglais, бихте го сметнали за обезумял старик, комуто е хрумнало да се облича като прадядо си и затова един взвод gens d’armes^[49] го отвежда в l’hôpital des fous^[50]. Вижте обаче дългата величествена тераса — ако все още съществува, — гдето Сюли е имал навика да се разхожда в усамотение по два пъти на ден, за да обмисля родолюбивите си планове за възвеличаване на Франция; или по-късно, когато в тежките дни си припомня своя убит господар^[51] и съдбата на разединената родина… Допълнете този красив фон от аркади с вази, статуи, урни, с всичко, което напомня близостта на херцогски дворец, и пейзажът става изведнъж такъв, какъвто трябва да бъде. Les factionnaires^[52] с аркебузи^[53] на рамо, застанали в двата края на дългата равна алея, подсказват присъствието на феодалния господар; то личи още по-ясно в държането на стражите, които вървят с вдигнати алебарди пред него и след него, тържествени, бойки като пред враг, неразделни по дух от своя господар… те се движат с неговата стъпка, тръгват, щом той тръгне, спират, щом той спре, съгласуват походката си с неравномерния поток на неговите мечти, пристъпват с войнишка бодрост пред и след него, център и живо начало на въоръжените им редици, както сърцето е живот и сила на човешкото тяло. Или — добави той, поглеждайки ме недоверчиво — ако такава разходка ви се струва смешна, несъвместима със съвременната свобода, можете ли да си представите разрушена друга тераса, гдето е пристъпвала очарователната маркиза Дьо Севинье^[54], която буди у нас толкова спомени с прекрасните си писма?

Малко уморен от това изследване, подсказано на маркиза сигурно от желанието да изтъкне естествената красота на собствената си тераса, която — макар и доста разнебитена — не се нуждаеше от тази препоръка, аз уведомих приятеля си, че току-що съм получил от Англия дневника за пътуване из Южна Франция на един мой млад приятел, завършил в Оксфорд, поет, художник и учен, който описваше така живо и интересно замъка Гринян, резиденция на любимата дъщеря на мадам Дьо Севинье, а често и на самата нея, щото никой, прочел тази книга, не би пропуснал да отиде на поклонение до това място, ако се намира на четиридесет мили от него. Маркизът се усмихна, явно зарадван, и поиска да узнае заглавието на въпросната книга; а докато записваше под моя диктовка „Пътеводителя за Прованс и Рона, съставен през 1819 година от Джон Хюгс, М.И.^[55] от Ориел Колидж, Оксфорд“, ми обясни, че не може вече да купува никакви книги за замъка, но ще препоръча пътеводителя за библиотеката в съседния град, на която бил abonné^[56].

— А ето — добави той — че идва и кюрето, за да ни спаси от по-нататъшни изследвания; виждам и la Jeunesse да се плъзва покрай старата колонада на терасата с намерение да удари звънеца за обед… съвсем ненужна церемония за свикване на трима души, но старецът дълбоко би страдал, ако я пропусне. Не му обръщайте внимание, защото той обича да върши незабелязан по-низшите си задължения и щом звънецът заглъхне, ще блесне пред нас в качеството си на домоуправител.

През това време ние отивахме към източния край на замъка, единственото обитаемо крило.

— Когато la bande noire^[57] — каза маркизът — разруши останалите отделения от къщата, за да заграби оловото, дървените части и други материали, тя ми направи и непредполаганата услуга да я намали до размери, които бяха по-подходящи за положението на сегашния собственик. На гъсеницата стига един лист, за да увие в него ларвата си: защо да се вълнува, че влечуги са изяли целия храст?

Така стигнахме до вратата, гдето la Jeunesse ни чакаше с почтителна любезност, остарял, набръчкан, но готов да отговори на всяка дума на господаря с усмивка, която откриваше два реда прекрасни бели зъби, незасегнати от годините и страданията. Чистите копринени чорапи, пожълтели от пране… дългата вързана с панделка перука… тънките посивели букли до хлътналите бузи… светлосивият фрак без яка, карфицата с един-единствен камък, жабото, рюшът по маншетите и шапката под мишница — всичко показваше, че за la Jeunesse идването на гост в замъка е необичайно събитие, което трябва да се посрещне със съответно великолепие и тържественост.

Докато гледах верния и странен прислужник на господаря, наследник на предразсъдъците и на износените му дрехи, не можех да не призная мислено изтъкнатата от маркиза прилика между него и моя Калиб, черния оръженосец на Рейвънсуудския кастелан^[58]. Но един французин, способен по природа да върши всичко, може по-леко и пъргаво да заема разнообразни служби и да ги изпълнява много по-добре, отколкото един муден и педантичен шотландец. Превъзхождащ Калиб по сръчност, макар и не по усърдие, la Jeunesse сякаш се размножаваше според изискванията на случая и изпълняваше многобройните си задължения с такава бързина и старание, че нито чувствахме отсъствието на друга прислуга, нито я желаехме.

Самата вечеря беше чудесна. Макар и maigre, качество, което англичаните презират, супата имаше необикновено приятен вкус, a matelote’а^[59] от щука и змиорка ме помири с последната, при все че съм шотландец. Имаше дори un petit plat de bouilli^[60] за еретика, така добре приготвено, че бе запазило напълно сочността си, а в същото време беше по-крехко, отколкото можеше да предположите. Potage’а^[61], както и още едно-две по-незначителни ястия бяха също така добре приготвени. Но това, с което старият maître d’hôtel се гордееше — усмихвайки се самодоволно и радостно на моята изненада, докато го поставяше на трапезата, — беше една огромна assiette^[62] със спанак, неизравнен в гладка повърхност, както го поднасят нашите непосветени в изкуството готвачи от отвъдната страна на канала^[63], а представящ хълмове и долини, из които бягаше храбър глиган, преследван от глутница кучета и благородни конници с ловни рогове и камшици, размахвани като кавалерийски саби. Всичко това — кучета, ловци и глиган — изкусно изрязано от препечен хляб. Зарадван от похвалите ми за този шедьовър, старецът призна, че изготвянето му е отнело цели два дни, и прехвърли честта, комуто тя се следваше. Защото сам monsieur му дал някои ценни указания и дори благоволил да помогне при направата на главните фигури. Маркизът се поизчерви при това éclaircissement^[64], предпочитайки навярно то да бе премълчано. Но призна, че пожелал да ме изненада с една сцена от добре известната в моята родина поема Milady lac^[65]: Отговорих, че такова великолепно шествие напомня повече une grande chasse^[66] на Луи XIV, отколкото лов на беден шотландски крал, а пък и самият пейзаж прилича повече на Фонтенбло, отколкото на Календърската пустош^[67]. Той се поклони изискано в отговор на този комплимент и призна, че споменът за костюмите във френския кралски двор от времето на най-големия му блясък може би е пообъркал въображението му… След това разговорът мина към други въпроси.

Десертът беше прекрасен — сиренето, плодовете, салатата, маслините, les cerneaux^[68], чудесното бяло вино бяха, всяко в своя жанр, impayables.^[69] И добрият маркиз забеляза с голямо задоволство, че гостът им отдава заслужената почит.

— Все пак — каза той — макар да проявявам в случая една глупава слабост, аз се радвам, че можах да окажа на един чужденец гостоприемство, което изглежда да му е приятно. Вярвайте ми, ние les pauvres revenants^[70], живеем в усамотение, а отбягваме да приемаме донегде и от гордост. Вярно е, че мнозина от нас скитат из салоните на бащите си по-скоро като призраци на бившите собственици, отколкото като живи хора, които са се върнали в собствените си владения… Но чужденци не приемаме и от уважение към самите тях, а не само за да щадим собствените си чувства. Ние знаем, че вашата богата нация е особено привързана към le faste^[71] и la grande chère^[72]… към всякакъв вид удобства и развлечения. А средствата за посрещане, които ни са останали, са в повечето случаи толкова оскъдни, че се чувстваме напълно лишени от възможността за подобни разходи и показност. Никой не желае да се представи въпреки всичките си старания в такъв вид, който не ще достави удоволствие на госта. И тъй като мнозина от вас издават пътеписи, никой френски маркиз не би се зарадвал навярно да види запазен за вечни времена жалкия обед, който е могъл да предложи на един английски лорд.

Прекъснах домакина с думите, че ако бих желал да видя отпечатано описание за това гостуване, то би било именно за да запазя спомена за най-хубавата вечеря, която съм имал в живота си. Той ми се поклони, изказвайки предположението, че „или моят вкус се отличава твърде много от този на сънародниците ми, или разказите за техните вкусове са били много преувеличени“. И добави, че се чувствал особено задължен към мене, загдето съм изтъкнал ценността на притежанията, които му били останали.

— Полезното — каза той — е преживяло без съмнение великолепието и в Олийо, както и другаде. Пещерите, статуите, оранжериите с екзотични растения, храмът и кулата са съборени; но лозето, le potager^[73], овощната градина, l’étang^[74] все още съществуват.

И той повтори „задоволството си, че техните произведения са могли да доставят нещо, което и един англичанин дори е могъл да признае за приемлив обяд“.

— Надявам се да ме убедите — продължи маркизът, — че похвалите ви са искрени, като приемете да гостувате в замъка Олийо всякога, когато не ще имате по-приятно времепрекарване при престоя си из нашите места.

Приех с готовност тази покана, предложена така, сякаш беше благоволение, оказано от самия гост.

След това разговорът мина към историята на замъка и околностите му, една тема, при която маркизът се чувстваше на здрава почва, макар че при разискване на други теми не бе се проявил като голям археолог или дълбок историк. Но кюрето беше и едното, и другото, а освен това беше много приказлив и приятен мъж, изпълнен с prévenance^[75] и учтива общителност, основна черта на католическите духовници, безразлично дали са или не са образовани. От него именно узнах, че в замъка Олийо съществуват останки от прекрасна библиотека. Маркизът сви рамене, когато кюрето ми съобщи тази подробност и се заоглежда наоколо си със същото смущение, което не бе успял да прикрие, когато la Jeunesse спомена за участието му в готварските подвизи.

— Бих се радвал да ви покажа книгите — заяви той, — но те са в такова жалко състояние, че ме е срам да ви ги представя.

— Простете, скъпи ми господин маркизе — каза кюрето, — но нали позволихте на английския библиофил д-р Дибдин^[76] да прегледа интересните реликви и нали помните колко високо ги оцени той.

— Какво можех да сторя, скъпи ми приятелю — възрази маркизът. — Добрият доктор бе чул вече някои преувеличени разкази за останките на отдавнашната библиотека… и се бе настанил в l’auberge’а^[77] долу, решен да достигне целта си или да загине под стените на замъка. Чух дори, че измервал височината на кулата, за да си намери съответна стълба. Сигурно не бихте желали да принудя един духовник, макар и от друга църква, към такава отчаяна постъпка — да се катери по стените на чужд замък. Лично аз не бих желал такова нещо да тежи на съвестта ми.

— Вие знаете още, monsieur le marquis^[78] — продължи кюрето, — колко беше огорчен д-р Дибдин от разпиляването на книгите ви и как съжаляваше, че няма като нас, католическите духовници, власт да анатемосва злодеите.

— Възмущението му е било сигурно съответно на разочарованието — отвърна домакинът.

— Не е така — възрази кюрето. — Той беше искрено възхитен от ценността на това, което бе намерил, и само вашето изрично искане да не споменава нито дума за библиотеката ви попречи замъкът Олийо да не заема поне двадесет страници в прекрасния труд, от който докторът ни изпрати един екземпляр — траен паметник на неговото трудолюбие и начетеност.

— Доктор Дибдин е безкрайно любезен — каза маркизът. — А след като изпием кафето, което вече ни носят, ще отидем в кулата. И аз се надявам, че както не пренебрегна бедната ни трапеза, така monsieur ще извини и състоянието на разнебитената библиотека. Ще бъда много щастлив, ако тя му се стори занимателна. Всъщност — добави той — и да не е така, вие, драги отец, имате най-големи права върху книгите, които собственикът им надали би видял някога без вашата помощ.

При все че тази допълнителна любезност бе изтръгната от похвалите на кюрето, явно досадни за сдържания му приятел, у когото желанието да прикрие опустошенията в пейзажа и размера на загубите си се бореше сякаш непрестанно със склонността му да бъде внимателен към другите, не се реших да откажа едно предложение, което — строго погледнато — би трябвало може би да откажа от учтивост. Но не бях способен на такова отчаяно себеотрицание — да не видя останките на една толкова интересна колекция, до която нашият библиофил е бил готов да стигне с катерене. La Jeunesse донесе кафето на покрит със салфетка поднос — за да бъде censé^[79] за сребърен — и chasse-café-то^[80] от Мартиника върху друга по-малка, вече положително сребърна табличка. След като завършихме по този начин обеда, маркизът ме заведе по една escalier dérobé^[81] в доста просторен и съответно висок салон, почти стотина стъпки дълъг; но толкова празен и разнебитен, че не смеех да вдигна поглед, за да не дам повод на домакина да се извинява за изпокъсаните картини и раздраните завеси; а главно за прозорците, пострадали тук-там от взривовете.

— Постарахме се да направим кулата донегде обитаема — каза маркизът, докато минавахме през тази полуразрушена зала. Това — добави той — беше едно време картинната галерия, а в будоара зад нея, който използваме сега за книгохранилище, се пазеше по-интересната камерна живопис, чиито размери налагаха тя да се разглежда по-отблизо.

Както говореше, той отдръпна една завеса и ние влязохме в будоара.

Това беше осмоъгълна стая в съответствие с външния строеж на кулата. На четирите стени имаше прозорци с решетки, отгдето се разкриваха различни, но еднакво красиви изгледи към равнината, из която се виеше величествената Лоара. Прозорците имаха цветни стъкла. През два от тях сиянието на залеза озаряваше великолепна сбирка от религиозни емблеми и благороднически гербове, които човек не можеше да погледне без вълнение. Другите два прозореца, отгдето слънцето се бе вече оттеглило, можеха да бъдат разгледани свободно и сочеха ясно, че цветните стъкла не са били първоначално техни, а — както научих по-късно — са били част от осквернения и поруган параклис на замъка. Маркизът се забавлявал няколко месеца с rifaciamento-то^[82], подпомаган от кюрето и всезнаещия la Jeunesse. Отделните късове, на места съвсем малки, бяха слепени така добре, че ако не ги разглеждаше много отблизо и с окото на археолог, човек можеше наистина само да се възхити от тия стъклописи.

Като се изключат прозорците с решетки и малката врата, стените на помещението бяха закрити от лавици и шкафове, някои от орехово дърво, с интересна резба и цвят на зрял кестен, други от обикновен бор, използван за поправяне на разрушенията. По тези лавици бяха наредени останките, или по-точно ценните реликви на една великолепна библиотека.

Бащата на маркиза бил образован мъж, а дядо му бил прочут е литературните си притежания дори в двора на Луи XIV, гдето литературата е била много на мода. Тези двама собственици, богати и щедри в задоволяване на вкусовете си, бяха увеличили дотолкова броя на наследените от прадедите старинни книги и ръкописи с готически шрифт, щото малко библиотеки във Франция биха могли да се сравнят с тази в Олийо. Но в 1790 година тя била напълно разпиляна поради един необмислен опит на маркиза да защищава замъка срещу пристъпа на революционните тълпи. За щастие кюрето бил спечелил голямо влияние сред селяните от околността със своето милосърдно и умерено държане и убедил мнозина от тях да му продадат срещу няколко екю, а често и само срещу чаша ракия, томове, струващи огромни суми. Сам той бе откупил колкото му позволявали средствата и нему именно дължах удоволствието да намеря книгите в старата кула. Не беше чудно следователно, че добрият кюре изпитваше известна гордост и удоволствие да показва на чужденците ценната колекция.

Въпреки случайно попадналите томове, въпреки липсите, както и въпреки всички огорчения, срещани от любител при разглеждането на зле поддържана библиотека, в Олийо имаше много неща, предназначени — както казва Бейс — „да вдъхновят и изненадат един библиофил“. Тук можехте да видите

рядък малък том със старо злато,

както д-р Фериър^[83] прочувствено го е възпял… интересни и богато илюстровани молитвеници, ръкописи от 1380, 1320 и дори много по-отрано, книги с готически шрифт, печатани в XV и XVI век. Но тях аз възнамерявам да опиша по-подробно, ако маркизът благоволи да ми разреши това.

Засега е достатъчно да кажа, че — възхитен от деня, прекаран в Олийо — аз повтарях често посещенията си и ключът на осмоъгълната кула беше всякога на мое разположение. През тези часове обикнах дълбоко френската история, която — макар да е по-важна от останалата европейска история и да е обяснена от един несравним историк — не бях изучил както трябва. В същото време, за да задоволя чувствата на моя прекрасен домакин, се занимавах и с някои фамилни мемоари, за щастие запазени и съдържащи интересни подробности за роднинските връзки на рода Олийо с Шотландия, които ми бяха спечелили още отначало благоволението на маркиза.

 

 

Когато се завърнах в Англия, при говеждото и каменните въглища, аз си припомних more meo^[84] това, което бях записал във Франция. Спомените ми приеха накрая формата, която читателите, стига да не са се уплашили от предговора, ще могат скоро да преценят. Ако ги посрещнат благосклонно, няма да съжалявам, че се бях отлъчил за някое време от родината си.